И така, когато аз отидох при тях през 1969 г., той Борис сутрин излизаше рано с една торбичка в която Мария му слагаше храна, и се връщаше привечер - целия капнал и уморен! През това време някой го чакаше навън на двора, седнал на пейката, чакайки с часове, та като дойде Борис да му разкаже нещо от братския живот. Идваше, сядаше Борис, едва се държи на пейката, а оня разпалено му разказва. А представяте ли си, това е 1970 г.! - 25 години от заминаването на Учителя. Те идваха по едно и също време, сядаха на пейката и говореха едно и също нещо, където го преповтаряха.
Наистина, тези личности се сменяваха, те се сменяваха, идваха едни, после идваха други, но онези сили, които влизаха в тех и онези сили, които ги движеха цели 25 години, бяха едни и същи. Така, че той седи на пейката, оня му говори разпалено. Борис го изслушваше, след това се прибираше вътре уморен. Опитваше се да се нахрани така. Хапваше на две на три по нещо, от тук от там и се опъваше на кревата. Отиваше да спи, трябваше да се наспи. А аз го чаках през това време да си отпочине, да си отмори, за да почна да настоявам и да му припомням за моите изисквания за работа.
