Но забележете - от сутрин до вечер през тех минаваше цела върволица от хора! Какво значи върволица? Ами като се почне от 7-8 часа сутринта, до обед минаваха 10-15 човека. Сядаха на масата, обядваха, пиеха кафета. След това си заминаваха. Борис Николов и Мария Тодорова почиваха половин - един час. След това идваха други, и стояха до вечерта. Вечеряха и си отиваха. Така, че всеки ден тази върволица беше от порядъка на 15-20 човека. С тази върволица аз, трябваше да се справям, защото се оказаха, че това бяха моите бъдещи врагове, които ми пречеха да свърша своята работа с тех. Те ми отнемаха цялото време, и аз не можех да се добера до Мария и Борис, защото цялото техно внимание и време беше определено за т.н. „духовни братя и сестри". А аз не ги приемах като братя и сестри. Аз тогава ги приемах за хора, които ми пречеха да изпълнявам своята програма. И това нещо се сбъдна, и по-късно самите те видяха, че това, което казвам беше точно така.
Така, че минаха още известни месеци, и тогава Мария ми каза: „Слушай какво, ние с Борис се убедихме, че ти беше Този, Който ние чакахме да ни се изпрати от Невидимия свят. Освен теб, никой не можеше да издържи, както и да си разреши правилно задачите с нас!"
А през това време над главата ми гореше огън и жупел! Водеше се жестока битка! За всяко нещо аз съм се борел! За всяко нещо аз съм давал живот, давал съм сили! Аз съм драпал с нокти и с ръце, със зъби и лакти, за да отскубна нещо, и това нещо да бъде част от някакъв спомен, да го запиша и да го оставя за следващите поколения. А те през това време бяха заети, и се занимаваха с тази върволица от хора. И когато аз запитах веднъж Мария Тодорова: „Добре де, какво разговаряте с тези хора?" А тя ми каза: „Ами разговаряме за боб и за леща." - „Как така за боб и леща?" - „Ами така - боб и леща, за обикновени работи." И аз казвам: „Значи тези хора се занимават с боб и леща, и ми крадат от моето време за което аз съм изпратен при вас? Ами те са ваши врагове! Врагове на моята програма!"
И така беше, така беше и така остана. Така, че нашите срещи се осъществяваха два пъти седмично. Обикновено в ден сряда, а другата среща беше в събота или неделя, в зависимост от моето свободно време като лекар. Аз бях с професия с която имах много задължения, и моето време беше ограничено. С дежурствата, които имах в болницата, аз не бех свободен. Така, че два пъти седмично се срещах в техния дом и, трябваше да записвам спомените на Борис и Мария. А когато Борис го нямаше, как така го нямаше? Ами нямаше го! Него го отклоняваха, и той отиваше да работи със своя занаят мозайкаджия. Наемаше някой обект, цяла седмица и месец го нямаше. Сутрин излизаше, връщаше се вечерно време изморен. Лягаше, спеше и на другата сутрин пак отиваше. И така, той нямаше време да подготви онзи материал, който аз исках от него.
Тогава видях, че аз няма да мога да се справя с тази работа и с този проблем. Видях, че това се прави нарочно, за да му се загуби времето и силите! И аз да не мога да свърша никаква работа с тех. Тогава аз виждах, че това беха възрастни хора - 60-70-75 години, което всеки искаше нещо да направи. Но те се движеха и вървяха в съвсем други посоки. Те си загубиха свободното време, определено да разказват своите спомени и да ми предадат онова, което те съхраняваха. И така, мнозина от тех се провалиха.
