През есента на 1925 г. заболях от ангина-пекторис. Също както в 1922 г. при главоболието*, опитах се да си помогна сам, с всички познати средства, даже и с помощта на официалната медицина. След като не получих никакво облекчение, наложи ми се да прибегна до последната инстанция - Учителя. Ето защо отидох на ул. „Опълченска" 66, при Учителя, но болката ми бе толкова голяма, че аз чаках свит на един стол. Когато Учителят влезе, аз едва можах да се повдигна да му целуна ръка и пак се сгънах на стола. Казах му със задъхвания и прекъсвания бедата си и го помолих да ми каже какво да правя. Учителят стоеше прав до малката масичка, която ни разделяше, и видимо беше много радостен, почти се усмихваше, когато му говорих.
Като свърших с оплакването си, Той все така усмихнато ми изкомандува: „Стани прав, изправи се и дишай дълбоко!" Аз събрах сили колкото можах и се изправих. В същото време Учителят си протегна десницата срещу гърдите ми, или по-точно срещу сърцето ми, с длани обърнати надолу, пръстите събрани, но прави. Когато си доближи пръстите на около десетина сантиметра, размърда ги нагоре-надолу. В същия миг почувствувах, че през мене мина ток, който моментално унищожи всякакви болки. Гърдите ми, които до този момент бяха свити от болка и страдание, се разшириха. Изпълниха се целите с въздух. Стана ми леко и радостно. Учителят, все тъй усмихнат, ме запита: „Имаш ли още болка?" - „Не, Учителю, нямам вече болки”.
До този момент само бях слушал, че Учителят лекувал, но сам не го бях изпитал. Дотогава не знаех, но от този момент вече знам, защото Той ме излекува само за няколко минути.
------------------------------------------------------------------------------ *Забележка на съставителя. Този спомен е на Тодор Попов от Ямбол. За него виж в „Изгревът", том X, с. 700-701.
