Бях студент в София. Следвах естествени науки. Беше края на семестриалната ваканция. Пътувах с влака за София, където се намерихме с брат Кирил Паскалев, студент по медицина, който като ме видя, веднага ме покани при себе си в купето, въпреки че нямаше свободно място. - Ще се сместим, каза той. Седнах при него и заговорихме като близки. Попита ме какво работя. - „Реферат, но не съм доволен от логическата връзка", му казах аз. Кирил, след като прегледа реферата, го намери за добър По това време, като студенти, ние, хората от Братството, носехме дълги подрязани коси, което издаваше убежденията ни. В купето имаше други студенти и студентки, които почнаха да ни се подиграват, като намесваха и името на Учителя. Тук трябва да поясня, че в същото купе пътуваше и един подполковник*, който се възмути от държанието на студентите, стана, цял разтреперан от вълнение, отвори прозореца и заяви: „Само, ако някой се осмели още да се подиграва с господин Дънов, ей тук през прозореца ще го изхвърля!” След това се обърна към нас с думите: „Абе, поплювковци, защо не се обадите да защитите вашия Учител?” Но ние пак не се обадихме.
След като мине малко време и подполковника се поуспокои. Една студентка го попита: „Защо вие, г-н подполковник, така упорито защитавате Дънов?” - „Вие знаете ли какво говорите? Знаете ли кой е господин Дънов? Сега ще ви разкажа, за да разберете това, което не знаете: Ние сме трима души в нашето семейство и много се обичаме, но дъщеря ни заболя от туберкулоза. След като тукашните лекари не можаха да ни помогнат, бяхме принудени да търсим помощ при най-големите професори специалисти в Швейцария, Германия и Австрия, но от никъде помощ, от никъде надежда. Върнахме я, за да умре при нас, тъй като положението й все повече и повече се влошаваше. Най-после дойде до там, че почна да не яде и да я унася постоянно на сън, а това значеше, че дните й са преброени. От никъде надежда, от никъде помощ. Настъпи пълно отчаяние у нас. родителите. Бяхме решили тъй: Ако тя умре, аз ще застрелям жена си, а след нея и себе си, за да ни погребат и тримата в един гроб. В този тежък момент, най-тежкия и критичен в живота ми, чух за господин Дънов, че на много хора е помагал и отидох при него. Паднах на колене пред него, като му казах за болната си дъщеря, както и за опитите ни да я излекуваме, които излязоха безуспешни, и го помолих тъй:
„Учителю, ти помогна някога на римския офицер, на стотника, като с една дума излекува момчето му. Моля ти се, Учителю, помогни и на мене".
Тогава той ме погледна благо, наведе се, хвана ме за рамото и каза:
„Стани! Иди си! Момичето ти е здраво”.
Върнах се у дома си и заварих дъщеря си вместо на смъртно легло, с ръкоделие в ръце.
- „Къде е майка ти", я запитах аз.
- „Тя отиде да ми направи пражени филии”, ми отговори дъщерята, но вече съвсем бодра.
Седнах в стаята за да почакам идването на майка й, която след малко дойде, като на лицето и се четеше изказано доволство, че най-после дъщеря ни огладняла и поискала да яде, като казвала: „Майко, гладна съм. Направи ми пражени филии".
Това беше цяло събитие - дъщеря ни да поиска да яде. Като разпитах майка й за времето, когато се почувствувала добре и поискала да яде. то съвпадаше точно с времето, когато аз бях паднал на колене пред Учителя и го молех за помощ.
- И тъй, драги младежи, дъщеря ми оздравя!
Студентите, като чуха разказа на подполковника, наведоха глави и повече никой не заговори по този въпрос.
------------------- *Забележка на съставителя Подполковникът е Тодор Божков. Неговите спомени са в „Изгревът", том XXV, с. 843-944
