С.К.: В сравнение с тях пък след 9.IX.1944 г. дойдоха едни такива форми. В.К.: И какво ще ми кажете за задругата? С.К.: Ти искаш аз за нея, тъй. В.К.: Втори опит или трети опит. С.К.: Аз го считам трети, заради туй, щото първия считам с Влад Пашов така, макар че той не се реализира до край, но той беше опита, тъй да се каже, остана повече в духовния свят, в света на идеите и на мислите, на плановете, а не можа да се реализира, но така за мене тогаз може би бях вложил очаквания най-много от себе си като идея, като мисъл най-много съм се вложил тогава. Както и да е с всичкото си искрено желание, макар да не се реализира, остана с една зачатъчна печатничка, която оставихме. И така, но за мене той е първия ми опит, така го смятам аз, лично за мен.
Ами втория опит беше в 1933 г., когато дойде Атанас и някои други и което го описах вече, да не се връщаме към тоя втория опит.
И туй го считам за трети опит, когато след 9.IX. 1944 г. вече в 1947 г., значи три години след 9.IX, тъй да се каже или 2 години и нещо така, нали направих това заедно, като работниците влязоха като съдружници и членове на предприятието, съчленове, освен тях влязоха и някои наши хора, които пратиха по известна сума така от различни места, даже и непознати на мене някои, пак наши хора, но без лично да ги познавам са пратили по някоя сумица отнякъде и те с таз сумица са станали участници в предприятието.
От друга страна аз лично пък, по съображение, че аз го направих не кооперация, защото зная, че като е кооперация там гласуват поименно, значи аз фактически нямам думата, нямам никаква тяжест, самичък ще бъда срещу другите, а пък другите отвън могат да бъдат командвани. И затова част от моя капитал раздадох пък на мои близки в смисъл така да участвуват така, а не че съм мислил, нито мисъл съм имал да бъде моя, но на тяхно име, не. Направо им го подарих, между другото затуй, защото когато след смъртта на баща ми ний тъй да се каже се делихме, те ме облагодетелствуваха, просто много малки суми взеха от мене, всичко туй, нова постройка, печатница, книжарница го дадоха на мене разбираш ли. Те ми го дадоха като го оцениха съвсем евтино, те са мои близки, сестрите ми така де, и дето се казва те ми го подариха едва ли не. Аз наистина тогава нямах почти никакви средства да им плащам, но после работата се засили така доста.
Чакай, то беше пролетта, януари 1935 г. Наистина аз тогаз нямах средства и те от туй гледище виждат, че той няма нищо, какво ще му искаме, те просто ми подариха като определиха едни съвсем ниски цени и аз постепенно с течение на времето така им ги давах, на сестрите ми изобщо и на една моя починала сестра в Ст. Загора на двете дъщери и това бяха наследниците. Та заради туй аз се чувствах длъжен, викам, те тогаз просто наследството от баща ми ми го подариха, което разбира се, се състоеше в една къща, от която къща няма никакъв доход, но оставят ми печатницата на баща ми, книжарницата, макар и малко така останало нещо и заради туй аз се считах длъжен и определих на тях известни дялове в предприятието, на сестра си, на другата сестра, по-възрастната в Севлиево, и на двете дъщери тука на другата ми починала сестра.
И на някои мои близки така от нашето Братство пак съм разхвърлил, тъй че и моят капитал, така да се поразхвърли и да имам хора на които мога да разчитам, щото викам си, утре може пък да ме изгонят така, когато пожелаят да ме изгонят. Щото нали при едно гласуване може да стане, допущах го туй нещо и затуй не го направих кооперация, още повече като имах предвид, какво изискваше Земеделска банка, което ръководеше тия работи. Те ми казаха, ходих да ги питам, те ми казаха, че туй не може, туй не може, не зная какво, например не може предприятието да върши търговия, в смисъл да продава, то производствено можело да бъде, само производствено, като кооперация, тъй ми казаха.
Викам, щом е тъй и джанъм направихме го ООД дружество. Работниците, както казвам, имаха близо, не цял един милион. В.К.: Какво значи ООД дружество? С.К.: Дружество с ограничена отговорност. Така е формално по закона. Дружество с ООД. Значи в случая, туй което в дадения случай интересува е, че те вземат решения на годишни събрания или избор кога правят за управителен съвет, за управа и т.н. гласуват съобразно капитала си. Действа там капитала. Капиталът е като дял, да речем определена сума 10 хиляди лева са един дял и тъй се гласува. Не се гласува като личност отделно както е в кооперацията. Това е разликата да речем де, в случая.
В.К.: И какво стана накрая с тая задруга? С.К.: Ами много ясно какво стана. В.К.: Работи ли тя, преуспяваше ли? С.К.: Задругата работи тя, даже ний бяхме започнали преди да я регистрираме. Ний започнахме от първия месец, от януари, и си водехме и книжата вече се завеждаха, приход, разход, имахме си счетоводител, който не беше на постоянна служба, той си беше чиновник, обаче пак счетоводител, държавен, обаче в свободното си време водеше нашите книги, заведени така, регистрирани, подпечатани книги така за приходи и разходи и той си пише всичко. Вечер идва, вижда това, което е станало, прехвърля го по книгите. Всичко туй от 1 януари 1947 г. почнахме туй формално водене на книгите, а пък регистрацията става на 22 март 1947 г., аз избрах тази дата.
И обърнах се най-напред за адвокат към този, бившия околийски началник, който беше един симпатичен човек, произхождащ от род социалисти, той беше и преди девети околийски началник, но изглежда, че по едно време като вижда какви работи стават така нали нередни, преследванията на комунисти, партизани туй-онуй наверно, той сам се оттегли, щото искаше да бъде настрана така от тези неща, които сам той не ги приема. Казва се Асен Каракунев, значи човек с известна доза благородство и предвидливост за нещата и се отдръпна от тази си служба. Сега те го бяха назначили още по-рано, той е назначен като широксоциалист, може би още от времето на Дамян Велчев и тези, още тогаз те понеже той тогаз Димо Казасов беше от широките социалисти, по тази линия ще е назначен. По линията на Димо Казасов, щото той с Дамян Велчев 1934 г., когато взеха властта, както и да е. Та аз го уважавах тоз човек, щото и той мен много неща така, тъй да са каже, където друг някой би могъл да ме преследва, у мен спаха партизани, не партизани, но ученици с нелегална връзка. Дойдоха те в моята книжарница, изглежда, че като явка е била, без аз да зная. И идват тези там и се срещат с комунисти, ученици са, срещат се. Добре, ама съществуват пък и тези другите легионери, те разкриват, те виждат, че идват чужди лица и заобикалят там книжарницата и т.н. Нашите севлиевски комунисти-ученици като виждат тази работа един по един се измъкват и остават на мене тия две момчета ученици. Аз ги приемам, щото там дето ми е жилището, там ми е и книжарницата, вътрешна врата има, приех ги, задържах ги да спят и т.н. Преспаха. Имаха оръжие, оставиха го на мене, щото те предчувстваха, че са заобиколени и аз предчувствах тази работа, че няма да излязат свободно, обаче отивам да ги изпращам до портата сутринта и то веднага излизат полиция. Полицията цяла нощ са вардили там наоколо и веднага ги прибират. Всичко туй за което аз можех множко да загазя, макар че аз почти, просто не ми се е наложило на мене някак си, не съм имал никаква връзка с тях преди туй, просто ми се наложи да се намеся така. Обаче Каракунев не ме извика в Околийския, не ме разпитва, нищо. Само по едно време получих една малка глоба! разбираш ли. Виж как е постъпил тоз човек. Нито дума, нито в полиция! той ме извика така абсолютно думица. Но след, да речем след известно време получих така заповед за една малка глоба, задето съм приел хора. външни хора така, ей това беше.
И друг един случай много по-важен случай. Бяха дошли да вземат от мене хартия. Аз им дадох много хартия. Верно, че и тогаз не знаех точно, обаче тя стана след туй такава голяма работа, че цялата околия комунистите във връзка с туй ги изловиха и ги биха и ги затвориха и напълниха затворите, защото тъй като аз не ги и познавах тези. Наша помощничка в книжарницата имаше, тя ми каза кое е едното момче, другото било турче.
В.К.: Но те са изнасяли хартия за печат или за позиви? С.К.: Не, те си имат таен циклостил, това в партизанско време вече де, и аз им дадох, и аз не знаех в момента наистина, може и малко да съм се усъмнил. Но преди туй са идвали някакви студенти, казват, че „искаме да си печатиме лекции”, какви бяха там, да си преписват там както и да е. След туй стана провала, защото те през нощта натоварят на някакво магаре тази хартия и тръгват да я носят за пунктовете там, някъде, където си имат те скривалища. Добре, ама от полицията ги усещат и ги погват и той. който е бил с тях, един ли са били, двама ли са, се разбягват, а остава магарето с хартията, тази, която са натоварили от мене. Те разбира се не са я товарили с магаре, те я товариха, на ръце си я взеха, но после са я натоварили. И полицията нали си има метод и ги оставят свободно, и гледат магарето къде ще отиде. И магарето като е без ръководител полека-лека завръща се еди-къде си там, в един училищен слуга беше той, тоз човек, обаче той е дал туй магаре на тези. И вече от там почват. Бой, та бой, та бой. А и освен него сутринта залавят един тези, който е бил, не от тези мои познати, но който е брат на ръководителя на партизаните - Иван Райков се казва, този брат му. А пък този беше по-млад, не си спомням името му, по-млад от него, така се наложи да направят контакт.
