Като говоря лично за себе си, да кажа също и за моя брат Атанас, с 6 години по-малък от мен. Той имаше много хубав глас и пееше народни песни по радио София - от Македония песни; но имаше лош навик - когато се храни с горещо ястие, пие студена вода и разбира се, често получаваше смущения сериозни от сливиците в гърлото. Така, при един такъв случай с него, ние тогава заедно живеехме при майка ми, една цяла нощ той едвам дишаше от възпаление на сливиците. Разбира се, през цялата нощ, с каквото можехме, ние го лекувахме - с лайка, гаргара правехме, но сливиците не спадат. А иначе той беше страхлив - да отиде при лекар и така лекарят там, със своите съоръжения металически да бърка в гърлото му и т.н.- не желаеше. Аз му предложих: „Искаш ли да те заведа при Учителя?" - понеже той Го знае и е идвал на беседи, слушал е беседите и т.н.. „Разбира се, казва, искам." И така сутринта завеждам брат ми с неговите знаменити, свръх увеличени сливици при Учителя. Почуках на вратата. Излиза Учителят, а брат ми остана долу, при стълбите. Пита ме - с разположение винаги ме е посрещал Учителят - това искам да подчертая, за каквато и да е услуга. Той ме пита: „Какво има, брат?" „Учителю, имам едно братле, което така и така със сливиците му, гърлото му, цяла нощ не можахме да спим, сливиците не спадат." Той пита: „Къде е момчето?" Казвам: „Долу е при стълбите." „Извикайте го" - и брат ми веднага по стълбите се качва горе, и аз стоя отстрани. Брат ми Му целува ръка, Учителят му взема и другата ръка, двете ръце и така ги държи двете ръце на брат ми няколко секунди и освобождава ръцете, и се обръща към мене и казва: „Ще мине". Разбира се, за мене нямаше две мнения, но брат ми, на диалект от Македония ме пита: „Той не каза лекарство". Учителят се смее и ме пита: „Какво казва?" „Учителю, учудва се, че Вие не предложихте някакъв вид лекарство". Учителят се смее и казва: „Добре, духнете му, казва, каве, сухо каве в гърлото." Разбира се аз знаех, че това е само така и аз бутам брат ми и вече по стълбичките слизаме. „Довиждане Учителю, благодарим" и тръгнахме полека, полека по шосето за града. Когато стигнахме до Радио София, по шосето, пак той, непринудено ми отвори устата и ми казва: „Нищо няма, мина ми". Казвам: „Чакай, кафето, трябва да духаме кафето". „Какво кафе, погледни ме." Той отвори устата, виждам, че няма ни сливици, няма нищо. Така Той лекуваше - с дума и без думи, с лекарства и без лекарства, но със сила Божия!
