Гледам и слушам... Жадно аз поглъщам всяка линия и всеки тон. Пред мен се реят цветни табла, радостта бликва в мен и нежно аз подреждам моето съкровище.
Какво още има да разкрие тя? Какво още има да ми разказва тя? Защо трепетно чакам? Защо моите очи на ранина потъват в далечните глъбини на искрящия изток?
Защо се взирам в безкрайната хубост на звездното небе, заслушана нощем в нежния шепот на звездните кервани?
Ах... изгряващото слънце ми разказва нечута приказка. Млечният път ми нашепва неизпята песен.
Аз слушам, слушам и с моята плаха ръка тон след тон нанасям нейната мелодия. Рила пее. Рила реди своята вълшебна приказка и нейният език ми е близък и роден, нейната тайна свидна и затрогваща.
Стоя и гледам; стоя и слушам - Рила на пеещите водопади, Рила на неизменна красота; Рила огромна и мощна и добра. И ето в миг планината трепетно замлъква, планината задъхано се спотаи, за да ми изпее съкровената си песен, за да ми открие свидната си тайна. Тук бе Той - Мощният, Великият, стъпил на моя гръб. Планинският вятър пее за Него - Големият Ми Гост, цветята и скалите разказват за Него.
Слушам и гледам. Планината смълчана е прибрала своята китна снага.
Песента е стихнала в простора.
Неговото слово живо и мощно изпълва върховете и поляните и се отеква в душата на човека. Рила мощна и величествена ме гледа със своите горди и сияещи очи.