“Явно говорих” [Явно говорих: 24 август, сряда 8 ч.с. - В: Пътят на ученика: съборни беседи от Учителя, дадени на учениците от Всемирното Бяло Братство, при срещата им в гр. София на “Изгрева”, през лятото 1927 г. София: Просветния к-т, [1927], с. 379-430.] е осмата беседа съборна - 24 август 1927 г. Присъствували сме там, слушали и не сме мислели за времето. Защо днес си задаваме въпроса: Как сме я слушали? Какво сме преживяли тогава и малко по-късно, когато сме излизали от салона, стояли сме и чакали на двора да се поздравим и вероятно сме се радвали на щедрото Слово, на хубавото време и на това, че беше събор и сме събрани около Него, поканени на празнично тържество. Изпитваш странно чувство - ти ли си бил, ние ли сме били тогава, когато сме следели потока на Неговата мисъл? Колко ние сме отскочили напред, с хода на времето сме крачили, колко всичко сега е съвсем друго, колко и ние сме станали други. На днешното време, незная дали изобщо би била възможна тази беседа - тая духовна жарава бихме казали, това сгъстено словесно богатство, това небе, което усещаш сега не спокойно в безупречната си синева, а бурно прорязано от светкавици и огласено от гръмотевици, а е било 24.VIII., сряда, тих, безоблачен ден, богат на слънце и на красота. Ние бяхме облечени красиво, празнично е било настроението и с леко сърце и лека стъпка сме прекрачили прага на салона - отиваме на беседа осмата!...
Питаш се още, дали знаеше тогава, че всичко ще изглежда иначе, един огромен скок, едно задъхване от вълнение.
Малко е да се каже това, когато сега, днес на 22.I.1977 г., събота, четеш тая същата беседа, спираш се на всеки ред, отваряш Евангелието, опитваш се да се пренесеш на това съборно утро. Не помниш нищо - нито следа от преживяното чувство: “Казвам: след тази беседа някой от вас могат да се обезсърчат, и да си кажат, че тази работа е само за учените хора. Прости сме ние, толкова по-добре, имате възможност да учите.” Един малък отзвук още тогава. Не става дума и сега до колко сме я разбрали тогава, доколко я разбираме и сега. Има нещо друго, което ни накара да вземем перото и да се спрем на нея, след като дълго сме се колебаели. Какво е човек, за да вземе думата, след казаното в нея и защо?... Половин век оттогава. Думите кънтят и нещо отзвучава вътре в тебе по един неповторим начин, проникнато, обагрено от преживяното, от оня час, когато сме останали без Него и имахме възможност през тия тридесет и три години да видим много неща, много събития, много живот вътре и вън от самите нас, много в живота на Братството и в света. Беседата!... Прилича тя на водораздел. Думата: До тук е било звучи, не, шуми, кънти като водите на океан. Картината на света в цялата хаотичност, в нейната драматична и трагична постановка, която едва сега прозираш, разбираш, че Той я нарисува с такъв замах, с такава смела линия, че ако тогава чувахме и виждахме всичко, щеше да настръхнем и съборния ден нямаше да ти се струва празничен и весел час. “Добре, че сте прости”.
Ние харесваме този израз в Неговите уста и бихме желали да си останем прости, но днес виждаме вече не сме на онова място, нито в света на мисълта, нито в света на виждането. Блестящите съборни дни с всичката им красота, тишина, радост и романтика отдавна са отшумели в света на нашия спомен. Добре сме ги заключили и не знаем доколко днес могат да ни държат в смут оная омая. Физически и психически, това е сякаш невъзможно, защото всичко днес напира, всичко днес е толкова вълнуващо, толкова динамично, толкова проникновено дълбоко. Вече си в друг свят, в друга гама, не в крак със света, не, а в крак с оня живот, в който си потопен, в една реалност, където си защитен, в един свят, който не смееш да наречеш Негов, но с всички отличителни белези и трептиш, че дишаш Неговия въздух и слушаш, слушаш всичко, което е толкова еднакво, колкото и различно. Усещаш как от между редовете блика нещо като енергия, която не смееш да наречеш космическа. Трябваше да стигнем до тази беседа, за да преживеем удара на този събор и казаното в него да бъде живо, звучащо и като Слово и като Мъдрост, и като поличба, и като благословение, което нямаше никога да се вдигне от нас.
По един забележителен начин в това утринно Слово, Той бе успял трогателно живо да вплете не само драмата и трагедията на Христа изживяна преди 2000 години, а тая на цялото човечество днес. Осемнадесета глава от Евангелието на Йоана, както я нарече Учителя: “Глава на драми и трагедии, глава, която трябва рядко да се чете, защото разваля доброто разположение.” Не я подмина, избра я сякаш в този заключителен ден на събора - сряда, на върха на цялото съборно тържество, поднесе я, без да трепне, че може да развали: “Доброто разположение”. Едва ли е станало това, едва ли ще стане и сега, защото всичко друго и тогава и днес е много по-силно, тогава, когато света не беше още запален, сега, когато вече гори и вече на ум не ти идва да пазиш и тачиш малките радости и да се занимаваш със себе си.
Като буен поток ти си повлечен, като вятър ти се носиш и усещаш, че едва сега си се изравнил до всичко онова, което тогава ти бе поднесено, което си чул и което лежи отбелязано в някакъв стар бележник. Осемнадесета глава сега е разтворена пред тебе, жива и говоряща и по един много прост и лесен начин те е отнесла нататък в онзи далечен и вечно горящ изток, където още тлее оная стара дрязга и пушеците на древната омраза още дишат. Следиш сега всеки ред, спираш на всичките обекти отвъд потока Кедрон, Гетсимания, двора на първосвещеника, преторията пред очите на саморайа и драматичното действие се развива, разгръща се направлявано сега от Него, и вече не само както е било видяно и описано тогава.
Сега някоя и друга дума, някоя линия от Него, незнайна и неуловена от апостолите, един звук и един рисунък и цялата тая драма и трагедия ти говори нещо много дълбоко, преливащо и съпоставено с днешния момент. Не само те вълнува, не, а те кара да живееш еднакво и с миналото и със сегашното. Всичко казано в тази глава и онова от Него, усещаш като един богат материал за построяването на легендарен епос, вълнуващ и жив, или като тема за една голяма елегия или дълбока балада. Но сега бързаш, бързаш задъхано да уловиш централното, да го кажеш просто и задушевно, за да изразиш голямото чувство, че си докоснат от Истината, че разбираш и виждаш всичката дълбочина и всичката красота, в която Той бе успял да ни въведе тогава и до ден днешен.
Защо? - пита Учителя. Защо този велик човек, дошъл да спаси човечеството от безлюбието най-голямата язва, трябваше да пострада толкова много. "Аз затова се родих, и затова дойдох на този свят, да свидетелствувам за Истината.” "Пътят на всеки, дошъл да свидетелствува за Истината е трагичен и драматичен.” “И ако ме попитате сега, защо трябва да страдате, защо трябва да бъдете нещастни, защо трябва да умирате, ще ви кажа: това е необходимо, за да павирате пътя на Истината. Вие ще бъдете живи камъни, с които ще се постеле пътя, по който Истината ще мине.” Защо, защо, колко пъти въпроса щеше да бъде зададен, изхождайки от тази глава - драматична и трагична. “Дошъл е да свидетелствува Истината” - абсолютно безкористен и чистосърдечен, подобен на Него историята не знае. Той искаше да говори на хората за Истината. Хващат Го евреите, които трябваше да Го обичат и Го предават на Пилата. Казват: ние не Му вярваме. Защо невидимият свят позволи един от най-добрите, най-силните хора в света да бъде бит, поруган и най-накрая разпнат? Защо трябваше този добър и силен човек тъй драматично и трагично да умре? Защо? Някои казват: тъй трябвало да бъде, за да се спаси света. Когато запитаха Христа, защо е дошъл, Той не каза, че е дошъл да умре, но каза: “Аз затова се родих, да свидетелствувам Истината." Защо? “Аз явно говорих, моето Царство не е от този свят." Каза го по-късно и Пилат, за който се знаеше, че не разбираше от духовните въпроси, ала не се поколеба да каже: Не намирам никаква вина в този човек, съдете Го с вашия закон. Кой в случая стоеше по-високо, дали този езичник и сатрап, или еврейските равини, учени, които познаваха Писанията, хора, които следваха някаква школа, тълкуваха Пророците, разчитаха кабалата и се наричаха кабалисти. Защо не впрегнаха познанията си да вникнат в Писанието, да се срещнат и с Исая и Псалмопевеца, за да стигнат до заключителната мисъл, че централното лице, главния герой в цялата Библия, беше Той, ожидания, очаквания Месията, чиято идея остана всмукана в кръвта, ала не докоснат нито умовете, нито сърцата, нито душите на евреите. Христос мина, замина, белязан и отбелязан с най-черното тук, на реакцията, толкова черни, че хилядолетия те тровеха целия народ - този избрания да носи великия принцип на Великия Човек, за да ги поднесе в тяхната недосегаема чистота на целия свят. Християнството нямаше да се изопачи, да се изкриви, да се фанатизира до такава степен, за да се стигне До Инквизицията, и нямаше да бъде замесено като тесто с езическите догми и ритуали, които до ден днешен помрачават блясъка на чистата вяра. Осемнадесетата глава, цялата от първия до последния стих е един обвинителен акт, един драматичен и трагичен епизод, чийто следи още не са изчезнали. И когато човечеството ожида второто раждане на Христа и слизане на земята, за да възкръсне.
Учителят противопостави идеята, че това няма да стане както християните го очакваха: “Христос не се отказа да дойде и втори път на земята, но като дойде втори път, Той цяла ще я запали, за да се изгладят и изчезнат всички възпоменания от разпъването Му на дървения кръст. За този акт днес свидетелствуват страданията на цялото човечество.”
Времето лети вихрено и сгъстени до максимум, събитията връхлитат. Полкът начело с Юда се отправя към Гетсиманската градина. Мястото е познато на Юда, не веднъж той е бил там с всички.
“Кого търсите?”
“Исуса Назарянина"
"Аз съм” - кротко отговаря Той и пак ги попита: “Кого търсите?!”
“Исуса Назарянина”
“Аз съм”
Краткият диалог се повтаря, репликите биват подчертани, да няма съмнение, че враговете Му го търсят, а Той не се крие, не бяга -
“Аз съм”
“Аз явно говорих, нищо невярно не казах, аз затова се родих”.
“Аз свидетелствувам Истината, Аз, Цар съм, Аз не съм от този свят.”
Всичко е казано като отделни елементи от голямата драма и трагедия, чийто действия в панически бяг се редят едно след друго в тия часове на деня и нощта в едно пространство между Гетсимая, двора и Преторията. Какво обвинение? - пита ги Пилат: “Ако не бе злодеец, не бихме го предали на тебе”.
Нощта се спуща като рог. Всичко е вече сгъстено до непроницаемост. Оставен е сам на себе си. Чашата не е отменена. Учениците ровеха кабалистиката и първосвещениците крещят: “Варава” по милост на Пилат, предпочел Варава последната възможност.
“Любовта, казва Учителя не е била там” - жестокостта като нощ бе сковала сърцата и умовете на тия, от чиято дума зависеше съдбата Му. Любовта не присъствува на разпятието.
“Нам не ни е позволено да убием.”
Зловещата сянка на фашизма застрашително и узаконено се вдигаше, огромна и масивна, за да разпростре острите си нокти и зъби като чудовище - хищник над целия свят. Тепърва тая сянка щеше да мори хората, най-вече ония, които “свидетелствуваха Истината". Историята е тягостна и кървава, на това човечество, на това най-голямо заблуждение и хиляди хора продължаваха да стават жертва на фашисткия терор в своите многообразни форми.
Това е осемнадесета глава, която Той не подмина, която и ние не подминахме, за да се срещнем лице с лице с Неговата драма и трагедия.
- Какво ще стане с нас? - питаме
- Туй, което стана и с Исуса - отговаря Учителя
- А после?
- После снеха Го от кръста и Го туриха в гроба.
- После?
- После дойде ангел, разклати гроба и Той възкръсна.
- След това какво стана?
- След 2000 години 500 милиона хора повярваха в Него.
Значи 500 милиона хора ще ви обичат. Струва ли да се живее за Божията Любов?
- Струва.
За Любовта в нейно име се развиха всичките събития. И заради Истината, за която Той свидетелствува.
Каква драма, каква трагедия!...
Каква революция, каквато светът не помни по своя замисъл, по своята мащабност, по своите велики цели. Мирна, духовна пред чието величие бледнеят всички в света, чийто зловонен дъх на насилие и кръв никога не ще бъдат измити.
Живя и свидетелствува за нея - за Истината.
Без Него в света никога не би съществувал този светящ път, тая величествена магистрала, наречена Истина. Нейните основи са положени върху всички, което се случи тогава в продължение на няколко часа.
Йоан го дава живо в тая 18-та глава, за да ни въведе в най-сгъстената част на Неговия живот и в най-интимната същност на Неговата мисия.
