Думата изразяваше точно определено понятие, никакво двусмислие - срещу нея стоеше човек, независимо от възрастта, който учи. В случая тя изразяваше нещо съвсем специфично. Във всичките школи на изток и на запад, тя се даваше, т.е. означаваше ония, които се занимаваха с най-древната наука, бихме добавили, вечно младата, вечно съвременна, защото човекът никога нямаше да престане да учи изкуството да живее правилно. Думата ученик за известна категория от хората криеше нещо магично, нещо свръх блестящо, неизмеримо дълбоко, същевременно шеметно извисяващо. Би могло да се каже тя бе нещо като идеал, като планински връх от рода на Джомолунгма. Понятието е определено, ясно в широк и тесен смисъл. Тя придружава човека през целия му живот, независимо от това дали го съзнава, приема или не. Човек непрестанно учи - какво учи и колко, какъв ученик е - добър или лош, прилежен или ленив, схватлив или тъп е вече въпрос, който засяга само отделния човек. В случая думата в една школа, каквато беше тази на Учителя, заема почти централно място. Защото срещу Учителя категорично неизбежно и естествено стои ученикът. Учител и ученик като реални величини, като живи същества, вечно в движение, вечно заредени с най-висша енергия - единият да предава, другият да възприема. В случая темата ни не се отнася за понятието - за ученика много може да се говори. Ние се спираме на нея, защото тя изцяло влезе не само в живота на школата, не само и в многото теми на беседите, но и в интимния свят на ученика, привлякъл се от светлината на Учителя си, дошъл като малък, скромен -само с копнежа ученик да учи. Нееднократно Той щеше да се обръща към него, за да даде ония основни правила, без които ученикът не може да бъде такъв в една школа. Думата светеше и ония, които я слушаха много имаше да мислят за нея. Какво криеше, какво подразбираше и най-вече, какво ангажираше? Съществуваше една граница, не поставена от някой, не, но от съчетанията, от ценза и от ранга, между света в който живееха обикновените хора - ученици и между тия, които учеха науката за живота -необикновени в своя начин на мислене, на желания, на увереност. Затова неизбежна беше категоризацията: “На вас не ви са позволено много неща, вие коренно трябва да се различавате от другите, животът ви трябва да бъде необикновен.” За учениците е изключена лъжата, насилието, жестокостта, омразата и всичките ония дребни погрешки, които човек има като арсенал, ненужен и вреден, добавяме ние. Строго принципен трябва да бъде ученикът. За него характерна си остава оная забележителна формула, която Учителя я поднесе като дар през един школен час: “Сърце чисто като кристал, ум светъл като Слънцето, душа обширна като Вселената, дух мощен като Бога и едно с Бога.” Най-високият връх на земята, сравнен с тая формула, не представлява никаква трудност колкото тази - един изграден по всичките правила човек, почти съвършен. Думата ученик сама по себе си представляваше шеметен връх. Как звучеше, както Той я казваше, с думи не може да се изрази. То бе съчетание на внимание, на грижа, на топла обич. В “Пътя на ученика" сякаш бе излял всичко, което бе определено да се даде. Нещо съвсем ново, което за първи път се поднасяше на човечеството - "бе новото, което изгряваше като зора” - Ново! - “Епоха на ученика” - тя пристъпваше в света. Небе на ученика. Ние си позволихме това въведение не за друго, а за да изразим и подчертаем отношението си от една страна, и изискванията от друга, когато се обръщаше с позната ни фраза: “Вие като ученици", следваше след това височинност, до която отвеждаше съзнанието ни.
Слушаш обръщението-то бе необикновено, някакво скрито, сдържано, ала и прекрасно звучеше от Неговата уста и вече си на щрек.
Стигаш до онова утро, пак в планината, на оня връх, събрал всичката красота и всичката дълбочина на Словото, звучащо непрестанно - на Рила, всред чистата прохлада на ранния час и се опитваш да нанесеш тези съкровища нейде дълбоко, никога да не ги забравиш. Това са ония части от Неговите формули, искрящи от мъдрост, свежи със своята почти витал на образност.
Спираш се по-късно до съборните дни - края на август или началото на септември, когато Словото се излива щедро светящо, топло, да пълни, да храни и да сближава безмерно. След като си слушал една беседа сутрин в 5 ч., слушаш втора беседа в десет часа. Едва е завършена Паневритмията, успяваш да закусиш и вече си готов да заемеш мястото си и да слушаш пак, без това да ти се вижда много. Потопен си вече в Неговата атмосфера и всичко е светлина и красота, самата възвишеност от която пиеш ненаситно.
Опитваше се да възстановиш тия слънчеви празници, тия духовни великденски дни, не за да усетиш аромата на миналото и преживееш оная радост, не, защото нищо не е обърнато на спомен и нищо не звучи като ехо, останало е непокътнато. Връщаме се на него, за да огледаме пейзажа и доловим ония тонове и багри, които ни отвеждат до вечното и несъкрушимото, изпълващо нашето ежедневие, независимо от календарното време. Трудно бихме могли да изразим това, то е нещо като четвърто измерение. Докоснат от духа на Неговото време, едва сега усещаше какво точно е било, какво точно е казал, какво точно изискваше от нас. Едва сега след 4 десетилетия.
Спираме се на една дума само, а една ли бе? Едва ли вече ще имаме физическата възможност да се спираме на много места и възвишения. Океанът е неизследим, огромен със своята безбрежност и дълбочина, небето също. Ние долавяме сега силата на някоя дума и нямаме желание да подминем оня час, който ни Го разкрива. Спираме се задъхани от вълнение и го отбелязваме. Преживяно е някога това, преживяно е и сега, и смеем да кажем не по-малко задълбочено, не, нещо повече има сега за сметка на радостта ни. Несравнимо е и днешното. Не се насищаме да оглеждаме Неговия свят и Него самия приближил се както винаги до нас:
“Вие като ученици трябва да бъдете, ако не абсолютно справедливи, поне относително справедливи” и продължава:
“Думата абсолютно, взимам я за себе си, а за вас оставам думата относително. Щом дойде въпросът до Мене, аз не си позволявам абсолютно никакви погрешки”.
Учениците слушат, те добре разбират думите “относително” и “абсолютно", и тоя път не се спират на първото и на себе си, не - то сякаш е останало на втори план, на преден е излязъл Той и думата “абсолютно" фосфорира, привлича с блясъка си и ти забравяш всичко отнасящо се за тебе, в гледаш само Него. Избрал си абсолютното положение и знаеш вече, че то не се отнася само до справедливостта. Не ... а до всичко. И това всичко не го знаеш от афоризмите, от цялото Слово, а от живото всекидневие на места светящо от силата на подвига. Така го виждаш, така го усещаш, абсолютно във всичко. Там бе силата, обаянието, оня магнетизъм, който те привличаше, и те караше да слушаш и да гледаш с часове. Не си позволяваш никакви погрешки. От едно друго гледище и на ученика не се позволяват много неща, но до абсолютно не се стига. Когато Той - в детайлите трябва да е абсолютен. Съвършено казваме сега, а казано обикновено - делата се покриваха напълно с думите. Никаква пукнатина, абсолютно изключено. Едно явление на века, феноменално, бихме казали, когато тъкмо това покритие бе безобразно нарушено до най-висша степен. Никога сякаш думите не са били толкова силни, за да изчистят цялата атмосфера на века, думи празни, най-вече от Истината. Контрастът беше оформен.
Несравнимо е и ние спираме се задъхани и развълнувани съзерцаваме картината, явлението, групата ученик и Учител и отчитаме простата истина: величествена по своя скромен блясък.
Беше абсолютен във всичко: “Аз не си позволявам”. Това, което учениците можеха да си позволяват, Той не можеше. Понятието свобода за Него имаше съвсем друго значение. Той познаваше границата, дори и в обикновения си живот: “Не си позволявам да късам две череши дори от градината". Ние помним градините, унищожени, те вече не съществуваха, освен оная около мястото при елипсата. Узрелите плодове със своите багри и плодове привличаха очите, ала ние никога не посягахме към тях. Беше въпрос на дисциплина и на почтеност, на морал. Може би имаше някои и като бракониери са се вмъквали там, но Той не си позволяваше това.
“Там, където е неправдата, моя крак не стъпва", а лъжата му беше противна.
Нишките, от които е изтъкано едно платно, са еднакви от единия до другия край. Неговият живот бе платно, изтъкано от нишките на светлината, на топлината, на свободата. Любовта, Мъдростта, Истината образуваха сграда, в която Той живееше, въздуха, който дишаше, храната, с която се хранеше.
А тя бе абсолютна.
От учениците досежно Него, тя бе преживяна, нея те можеха да съзерцават, от нея можеха да се възхищават, върху нея можеха да размишляват и да поетизират, са стигнат до тоя шеметен връх бе идеал за тях. На много места и при много случаи те щяха да се срещнат. Учител, Който им разкрива дълбоката наука за живота, върховете на постиженията -добродетелите, високия морал, отличителните качества на ученика. Една практическа дейност, преливаща от методи, правила и начини, за да се стигне до строгата принципност, където принципите блестяха чисти и твърди като диамант.
Всичко това се сместваше в Неговото учение, бяха елементи на Новото учение, което чакаше учениците.
Ще кажат някои, казваха го и учениците: Трудно. Трудно - казваше Учителят. “Ако мислите, че новото, Божественото учение е лесно за прилагане, лъжете се. Лесно е само за онзи, който учи".
Казано бе всичко, казано ясно, сериозно дори и строго. “Ако мислиш, че си добър, че си свързан с Бога, а не можеш да се освободиш от мъчнотии и страдания, от болести и несгоди, каква е връзката ти с Бога? Какъв ученик си? Казано е: Бог не е Бог на мъртвите, но на живите. Добавям: “Бог не е Бог на невежите, нито на суеверните, нито на грешниците, нито на своенравните." Това бе за учениците. Да знаят, че учението е лесно само за тези, които учат които в един свят поне са абсолютни като своя Учител. В един свят!... Кой? “в учението, в работа непреривна, като прилежния ученик, който учи буквите и числата, който редовния и трудолюбивия студент, който следва в университета, като ученици в една велика школа, твърдо решили да следват своя Учител.
Той беше “абсолютен” във всичко.
Ученикът може да бъде "абсолютен” в устрема си, в работата и усилието да учи с любов.
