На Рила. Всяка година различна, както различни бяха рилските дни с меняващото време. Серия от разнообразни панорами, които ни предлагаха всичката хубост на планината. Би трябвало да се напише история на тези лета, които събираха и разпръсваха копнежите на едно общество - семейство, което още по милост Божия можеше да се среща по високите върхове на онова място наречено “Седмострунната арфа” на Рила.
Защо отбелязваме тази година, която по външен израз нямаше забележителна разлика? Къде лежеше онова незнайното, което трептеше живо, за да ни накара да вземем перото и оставим следата на един живот открояващ се в рамките на рилската хубост по време, когато в света бушуваха бури и народите настървено се гледаха, по време когато да се говори за мир, за единство, за любов беше наистина парадоксално.
Ние решихме да си кажем думата не за друго, а за да очертаем онзи исторически процес, който някога ще говори ясно и четливо на ония, които ще се интересуват от идеите, които моделираха и изработиха Неговото Слово, дошли през това лято от цялата страна, за да се срещнат, за да се видят и разменят някоя и друга дума. Всичко беше толкова просто от жаждата да се извисиш над сивото ежедневие до топлосърдечния момент, когато сме седнали на простите трапези от камъни и вземаме от още по-простия обед.
Така е било винаги, така беше и през тая година, както и през онова време, когато Той беше между нас и редеше скромно и просто планинския обяд. По някакво неписано правило и неказано - неподчертано бяхме казали. Животът вървеше естествено както беше някога. Линията се спазваше, защото не можеше иначе. Бяхме видели тогава, не можеше сега да се внесе нито корекция, нито чужди на неговия стил нововъведения.
Цялата постанобка на лагера беше проста, външна и вътрешна, подчиняваща се на една дълбоко внедрена дисциплина и организираност, която безшумно се открояваше на фона на суровите рилски условия. Редовете отдавна бяха оредели и мнозина се лишаваха от Рила поради външни и вътрешни причини, но още имаше мнозина, които се включваха в тая епична бихме казали борба, за да се изяви живота в пълнота.
На 2400 м. височина над морското равнище този живот можеше да се каже не бе нищо друго, а триумф на туризма. За нас бе важно надсмогването, смелостта, безстрашието и вярата на човека в планината и в ония външни и вътрешни сили, които напълно и безпогрешно реализираха за всекиго по отделно дни, които утаени в съзнанието на човека лежаха като прозрачни езера и в продължение на цялата година щяха да се превърнат на извор на свежа и чиста красота.
Благодарни сме на това, че се отзовахме на Вада, където една скромна жена ни предлагаше своето гостоприемство през хубавите или суровите дни и нощи. Там можеше да се почива за няколко часа и после да поемем нагоре не лекия път до езерата.
Нагоре вече пътя ставаше по-стръмен, зоната на боровите гори минаваше по широко отъпкана пътека. До клековете човек вече се заморяваше, почиваше и пак нагоре, докато от едно красиво възвишение зърнеш водите на първото езеро.
Това е Бивака - нашия Бивак, разпънати палатки преди няколко десетилетия - за първи път сме били през 1929 година. Колко много години до тази, когато правим опит да уловим не друго, а живия трепет на един живот, който днес течеше все така безшумно и красиво. Рила през 1970 година - редица дни, които можеха да се смятат за съборни, защото наистина те бяха съборни - среща между хора, които разкриваха душите си и се гледаха любовно. Всичко беше както всякога. Небето се открояваше богато със синевата си, слънчевият и звездният блясък се надпреварваха в красотата си, заливаха и насищаха атмосферата, радваха ни с топлината и светлината. Преспите се топяха, водите обилно течаха и близкия бликнал спонтанно извор насищаше нуждата от вода. Имаше я изобилно. От всичките краища на България се стичаха приятели.
Отдавна нямаше покани за Рила, нямаше формуляри, нямаше програма, нямаше организация. Нямаше и не можеше, и сякаш не беше нужно вече да се каже кой какво да прави, отдавна организацията като атрибут бе влязла дълбоко в човека. Той я беше врязал във всеки човек и Неговите хора. Да, Неговите хора знаеха какво да правят, как да живеят в планината, и как да се включват в потока на общата работа. Така постепенно и бавно узряваха инициативите, спонтанно и естествено без нареждания, без външно въздействие, без “организиране" изникваха мероприятията - носене на дърва и вода, паленето на огъня, стола.
Стола - общият стол, една от съществените прояви на общия живот, за която Учителят толкова много държеше.
Можеше да се следи отблизо, можеше да се види от всички.
Беше трогателно една зима. Инициативата бе взета от един брат. Още на Вада един от тях Г. Д. ни срещна. Отиваше в Самоков за продукти. От този ден те вече не липсваха. Не липсваше и хляб. Имаше всичко. Рано преди още
изгрев огънят биваше запален и на големия казан чайник, пълен с вода се грееше. Гореща вода имаше винаги. Беше добре, че през дъждовно и бурно време братя се грижеха за водата, за топлия обяд, намираха време дори да обикалят палатките и да питат: “Как прекарахте нощта и имате ли нужда от нещо?”
Винаги е било така и тази година не беше иначе. Духът беше бодър и съзнанието будно.
Ние бяхме братство, семейство, и никъде другаде както в планината то не се проявяваше в пълнота, както линията блестеше безупречно чиста и релефна както е било нашето някога от Него.
Затова масово се стичаха тук приятелите - не беше въздуха, който ги привличаше, не беше и чудната хубост на планината, а живота, който течеше тук и представяше по най-внушителен начин всичката красота на планината. Благодарни бяхме, че от дните, когато идвахме организирано, не бяхме лишени от всичко онова, което се вместваше в тази дума. Животът беше повече от организацията, по-мощен от всичките човешки наредби.
Кое караше братята да посрещат и изпращат конете, за да ги разтоварват и товарят? Кое ги караше да изпращат до Вада хора, които да придружават конете? Кое ги караше да устрояват лагера, да монтират палатките на всички - нямаше платени работници. Учителят навремето беше казал: “Не искаме платени работници, в света има такива”. Тук нищо не можеше да се направи с платена ръка. Принципът беше различен и само Любовта, нека си позволим да кажем това можеше да накара всеки да се включва в общата работа. Затова и ония, които можеха не чакаха покана. Никой не оставаше без построена палатка до вечерта. Никой не оставаше без вода и без храна.
Когато от с. Тополица и Айтос дойдоха 30 души, натоварени с изделията на своите градини, стовариха всичките си продукти за стола без да искат нещо срещу това. И не само те - общият, братският живот бълбукаше като извор, шумеше и пееше и всеки искаше да участвува в това свещено жертвоприношение, наречено Рилски живот. Ако условията бяха други, тия страници не биха съществували, защото много, много неща нямаше да се видят и главно да се преживеят.
На братята от Тополица им беше предложено продуктите да се закупят и платят - беше не лесно всякога да се слезе до Самоков. Те казаха: Не! Складът с провизия се препълни.
И не беше изобилието на едно семейство, на едно общество, а изобилието на един народ, на една земя тлъста и благодатна, която изобилно бе раждала през тая благодатна година.
А в света бушуваха бури - природни бедствия помитаха цели селища, а на Рила и когато валеше град беше лъчезарно тихо и ония, които слушаха гърмежите спокойно четяха “Отче наш”.
Какви бяха те? Обикновени хора, съвсем обикновени хора седна разлика - жадуваха да реализират братството на земята, взаимни отношения, където да няма “наши и ваши”. Ние бяхме едно - беше важно само едно единствено нещо - да прекараме тези кратки рилски дни в хармония, в тишина, в радост. Един връх имаше там - молитвен, който събираше приятелите в определения час на изгряващото слънце - една молитва “Добрата" се извисяваше като скръбен зов от душите на ония, които по отделно носеха една задача, мъка едно противоречие и един устрем правилно да ги разрешиш... Бяхме хора, ученици, които никога не забравяха, че трябва да живеят будно и правилно. Имаше време тук да си дадеш отчет за всичко, да се вглъбиш в себе си, да се извисиш и да уталожиш духовната си жажда.
Имаше там още и една поляна, неравна и оформена като кръг, ала тя беше игрище за Паневритмия единствено още несравнимо място, където сутрин можеше да се потопиш в красотата каквато предлагаше и друга една поляна, оная над Харамията и над езерото на Чистотата. Беше прекрасно да се играе там.
Истински духовни празници, който кръг от общо 50 и повече играеха там.
Незабравими часове и дни. Благодарни бяхме, че можехме да обикаляме върховете, където усещахме събралата хармония на планината и съзвучието на утрото ни докосваше с диханието си.
Това беше онзи живот, чийто траверси Той построи със здравата си стоманена ръка. Безопасно ние можехме да се движим по тях, не само, за да преживеем благодатта на Неговото дело, но и за да покажем на света как може да се живее, когато хората се подчиняват не на външна организация и дисциплина, но когато те се носят вътре в човека, внедрени и изработени съзнателно и упорито. Не бе лесен този процес. От момента, когато сме дошли в досег с новото, което Той донесе, до ония дълги години, когато се шлифоваше най-неподатливия материал, какъвто представлява човешкия характер. Съвършенството във всяко отношение бе идеал, а то се постига бавно. За него ние бленувахме.
Рила през 1970 г. майчински разкри своите двери и топлата ръка ни погали. Нямаше големи депресии, нито снеговалежи - най-тежкото изпитание, което може да се случи. И беше добро, беше чудесно, че топлите дни надвишаваха. Рила ни събра и сега, както преди много години имахме гости от чужбина - един от Украйна с жена си, и едно семейство от Чехословакия -мили хора, славяни, с които се разделихме трогателно.
Срещата - събор се състоя в твоите скути родна и скъпа Рила.
Твоите деца безкрайно са благодарни.
Преизпълнени бяха сърцата ни.
Бъди благословена - Любов, която ни събра и в името на която ние се пак и пак да живеем, както Той ни научи.
За Рила няма да престанем да копнеем.
“Идваш на Рила тук, защото стъпките на свещения са стъпвали в нея" - казва Учителя.
Идваме тук, защото Учителят е стъпил по тези места - казваме ние. Всеки камък, всяко изворче, всяко цвете, всяка поляна, всеки връх, носят Неговия подпис.
