Целият живот на човека представлява една школа. Както в училището - обикновено има добри и лоши ученици, способни и неспособни, прилежни и лениви, така също и в житейската школа се срещат същите категории. По същество тези школи не се различават и двете имат строго определена програма, учители, уроци, изпити. Разликата е само в тяхната външна форма и техния материал. Тук, обаче, думата не е нито за обикновеното светско училище, нито за житейското. Те съществуват от незапомнени времена и придружават човека от първия до последния ден на живота му. Няма ден и час, когато човекът да не учи, да не разширява кръга на своите познания и знания. Разлика има само в скоростта на възприемането. Някои учат леко и бързо, други мъчно и бавно, някои изобщо не могат да учат и се влачат цял живот. Животът е най-суровата и взискателна школа. Какво мисли човек, какви са неговите възгледи по тези въпроси, то не е от значение. Животът на земята така е устроен, че на човека му се дават условия само, за да учи и да трупа духовни богатства, ако разбира се си дава труд за това.
Но ето, че на Земята през известни епохи се открива една друга школа, може да се нарече специална, различна през различните времена с различно наименование, ала с едни и същи цели. Ние няма да проследим историята на тези школи от дълбока древност -на изтока и на запада. Не липсва литература по този въпрос. Нашата цел в случая е строго определена. Спираме вниманието си в това, което се случи в пределите на нашата страна, тази малка планинска страна в средата на Балканския полуостров - България. Тя по неизвестни причини и по милост Божия става средище, условие, където се открива школа. Налице са две неща - първото: място е вече определено и второто: присъствието на Учител, Който откри школата. Това е нашата задача с този фрагмент - Школата на Учителя. За нас темата е близка, позната, макар и в определени линии и мащаб. Зад нея не стоят нито големи имена, нито някакво минало. Тя няма история. Тя се роди в последствие естествено и непосредствено по простата причина, че на Земята се ражда Учител. Започва почти безшумно своята работа - не цели да привлича, да покорява, да се налага. Не говори на висок глас и не кани никого. Дошъл е с определена мисия. Сам си избира народа и страната. Защо тъкмо България не коментираме. Безспорно е обаче, че зад този избор има важни причини. Учителят се спира тъкмо на тази страна и на този народ. Той не идва ни от запад, ни от изток. Не е учил в никоя земна школа от този ранг и не проповядва чуждо учение, заимствувано, приспособено за случая. Той е роден българин, родното му място, казано по човешки е едно село във Варненско - служи си с всичкото езиково богатство, което българската реч му предлага. Учението му е обвеяно от светлината на българския гений. Никой не може да го упреква, че лансира чужди идеологии. Всичко е чисто, самородно, оригинално, първо по рода си, със скритата сила и способност да бъде общочовешко достъпно, ясно, разбрано, приложимо от всички народи, раси. Рядък плод чист и сит като българската пшеница, всеки може да я опита.
Школата се отваря официално и неофициално, наглед спонтанно, а нейде далеч - замислено с всичките детайли. Защото тя е монументална сграда и всичко в нея от градивния материал, до здравите подпори и до последния болт трябва да бъде здраво, устойчиво, солидно. Тя ще има да преживее големи депресии и изпитания, ще бъде подложена на трусове, затова трябва да бъде изградена по план и всичко до най-големите подробности е добре замислено. Взето е предвид всичко и никой, никой в нея не може самоволно да пристъпва или да се разпорежда. Школата на Учителя през този бурен двадесети век става символ на величествена сграда - централа и фокус, който да разпръсва и събира светлината - лъчите на онова, което на земята щеше да се отрече със закон и без закон и щяха да се опитат за сетен път да сразят нея - триумфалната арка на школата - Истината.
На преходната минута и на края на демаркационната линия щеше да се издигне школата, като величествен монумент, където от една скромна катедра щеше да се чуе гласа на Истината, щеше да се излее обилието на една Мъдрост, не за друго, смеем да кажем ние, а за да се пресече в този най-съдбоносен миг на човечеството похода на тъмнината, за да се нанесе последния удар на тъмните сили, които не за първи път кръстосваха своята шпага със синовете на светлината, чийто Представител сега беше на земята, облечен в плът и въоръжен с премного сила, Мъдрост и Любов. Всичко му бе дадено без мярка, за да свърши великата работа - да подкваси човечеството с кваса на Истината. Школата стоеше там във всичкия си блясък и триумф, защото в нея се правеше един велик опит и бе успяла да привлече един духовен елит, едно скромно на вид общество, чийто сърца и умове, чийто душа и дух бяха жадни до слушат, да възприемат и да прилагат великото, което се разливаше като обилен извор, чийто води съживяваха и повдигаха човека.
Школата не беше случайно явление, школата не беше и общодостъпно училище, където всеки можеше да влезе, макар, че на вратите не стояха “дракони с огнени мечове” да пазят храмовите врати на източните школи. Този път школата на Учителя беше повидому открита за всички, ала някои се самооблащаваха, че пространството и времето бяха установени величини. Учениците обаче не живееха с илюзии, не разчитаха и на факта, че могат да гледат и да слушат Учителя на определените дни и часове, седнали на първите места. Ученичеството беше сложен и труден процес. А школата най - сериозното училище през вековете и най-взискателното, най-строгото същевременно.
Истината беше неделима, твърда и непоколебима, кой можеше да устои на нея... Школата почиваше на това основание и ония, които смятаха, че можеха да я заобиколят, разчитайки на любовта и търпимостта на Учителя много се лъжеха. Всичко, което щеше да носи следите на лъжа, фалш, неискреност, недоверие и лицемерие, щеше да се разпадне, да рухне и самоунищожи от лъчите на светлината. Школата представляваше най-чисто и най-свято място, където ученикът влизаше с изути нозе. Нека вратите да бяха отворени и нека при нозете на Учителя да сядаха някои, които се смятаха за първи ученици. За Него нямаше нищо скрито, Големият Сърцеведец свободно четеше в умовете и сърцата на всички и цялата му съдба отразена в очите, за Него беше отворена книга. На земята нямаше човек, който мажеше да Го излъже. Той познаваше из основи човека, знаеше какво притежава, на какво е способен, на какво може да разчита.
Школата на Учителя беше факт и изворът, чийто води идваха от далеч и от високо бликаха непрестанно, обилно, щедро, непресъхващи. Земята лежеше суха и морна, попукана от дългата духовна суша. Жаждата напираше и човечеството чакаше, ожидаше нещо ново. Тъкмо тия души пристъпваха прага на школата, за да освежат душите си от живата вода на извора. Школата бе именно за тях не само като място за получаване на знания, но и спокоен пристан, където човекът можеше да отпие глътка от жадувания мир и радост. Те нямаха лични интереси, не идваха, за да намерят някакви земни облаги, нито да добият сила, здраве, слава, щастие дори, те идваха с една единствена цел - да учат, да бъдат ученици. Искреното им желание бе тяхната свободна виза.
Те видяха Учителят и застанаха смирено и чинно пред Него, изпълнени само с устрема да вървят напред и да се подвизават като ученици. Школата и Учителя бяха нещо неделимо - едно историческо явление. Тя не бе вече мечта и блян и времето, в което школата съществуваше щеше да остане написано със златни писмена и значението й щеше да се разрасне като огромен дъб, чийто ветви щяха да обхванат една цяла епоха и да пои с живителните си сокове много поколения.
Школата беше събитие от крупно значение, не само с това, че една жадна и будна аудитория, интелигентна и будна слушаше Учителя и Словото се разливаше мощно и обилно за тях, за всички, които по-късно щяха да стигнат до Него. Там беше и цената на школата - магията чрез която времето се съкращаваше, защото не друго, а светлината имаше тази власт да манипулира с него, както намираше за добре, според условията и възможностите, за да отидат учениците напред от своето съвремие и изковат новите форми на мисълта и извисят чувствата си. Нищо вече не беше важно, освен това, да се пробуди новото съзнание и старите мерки, стария морал да се огъне и строши под напора на новото, което прииждаше.
Школата изискваше постоянство, търпение, точност и самообладание. Онова, което учениците изработваха и придобиваха, щеше да остане като плод в техния живот, узрял под лъчите на светлината и топлината, които Учителят изливаше върху него. Школата изискваше искреност, чистота, безкористие и абсолютно доверие. Само благодарение на тези добродетели можеше да се реализира правилна и хармонична обмяна между Учител и ученик. Всякакъв фалш или сянка на недоверие бяха тъмни петна, които запушват порите на душата - неизлечима проказа, която поразява ученика още в ранния стадий. Школата изискваше вяра, убеждение, устойчивост - никакви компромиси, съмнение и отклонение от правата линия - основната в школата - чистота и всеотдайност. От ученика се изискваше абсолютна верност към всичко, което засяга неговия живот и живота на школата и към делото на Учителя. Съмнението, недоверието, неискреността бяха равносилни на духовна смърт, на самоубийство.
На земята нямаше по-строга, по-взискателна програма от тази на школата. Нека нейните врати да бяха достъпни и на прага да нямаше ангел с огнен меч. Като в класила нива школата търпеше плевелите, ала времето и воденичния камък, големите сита, кога да е щяха да си кажат думата и да наложат неумолимата си присъда. И нямаше да остане ни един от онези, които се нареждаха като ученици, да не се разбере житен клас ли е бил, или обикновен плевел - паразит. Рядко строга и пречудна програма, казваме ние, за първи път приложена на земята по закона на свободата и на любовта, защото не друго, а свободата и любовта бяха двете основни начала, които стояха на този свещен праг - величествен опит и пръв по рода си да се пристъпи към човека с тези двете: Любовта и свободата.
Школата изискваше с абсолютна последователност най-важното, най-същественото - главното: Приложението. Без приложение нямаше школа, нямаше ученичество, нямаше изобщо напредък. Школата не търпеше статичност, нито застояли води в които не ставаха непрекъснато втичания и изтичания - пресния и жизнен елемент се вливаше изключително само с прилагането на всички методи, начини, правила и задачи, които се даваха в школата. В школата всичко се подлагаше на щателен преглед и изпит, доколко се асимилираха знанията и доколко те се прилагаха. Знание и живот, думи и дела, в една неразривна връзка образуваха здраво звено, за което ученикът трябваше да държи сметка. Другото се смяташе за лицемерие, за непоследователност, за липса на убеждение, за липса на здрав морален гръбнак. Нищо друго не служеше за точна мярка на ученика, освен приложението - живота. Затова Учителя казваше: “Трябва да живеете така, че ония, които ви наблюдават да останат с впечатлението, че сте необикновени хора във всяко направление."
Школата бе извор на трите принципи, които съставляваха ядката на Учението: Любовта, Мъдростта и Истината - те бяха израз на Великата Реалност и като три пълноводни реки пояха и освежаваха живота и насищаха атмосферата с нови идеи, с нови знания, непознати и нечути до тогава на земята. Това дръзваме да кажем ние - учениците, които непрестанно откриваха все по-нови и по-нови залежи от скъпоценното познание, което сега изобилно като слънчева светлина и топлина се разливаше и огряваше всичко навсякъде, като проникваше бавно, но сигурно умовете, сърцата, душите и духовете на хората. Бе успял да насити атмосферата с трите принципа, с които Той боравеше леко и свободно и бе успял да реализира резултати, за които в миналото можеха само да мечтаят на изток и на запад, където трите принципа ги разделяха - на запад с Мъдростта, на изток с Истината. А те бяха крилете на Любовта и трите заедно действуваха мощно, никоя сила не можеше да им се противопостави.
Школата беше изградена на диамантена основа. Учителят стоеше в центъра й с една цел, велика по своя замисъл да извае новия образ на човека, да претвори този образ в съзнанието на ученик, който като образ представляваше най-високия връх до който човекът можеше да достигне. В “Пътят на ученика” - съборни беседи през 1927 година ясно е казано: “Новото в света, това е раждането на ученика - сега е епохата на ученика". Целеше се да се помогне на човечеството да мине безопасно демаркационната линия, която разделяше 20 от 21 век, за да се запазят духовните ценности на една култура, която сега щателно се пресяваше. Задачата на школата блестеше като пътеводна звезда, получаваше своето значение, станала символ на надежда, вяра и любов за които обезвереното човечество бленуваше неудържимо.
С пълно право може да се нарече школата, школа на Любовта, на Мъдростта, на Истината, които изгряваха над помръкналите хоризонти като огромно слънце - приличаха на огромни реки, които опасваха цялата Земя, за да я наситят на Живот, със знания и светлина, със Свобода.
