Празничните дни на Изгрева!... Днес като че ли малко сме затруднени да ги определим, да ги отделим и да им дадем характерните белези. Празници и делници - звучи странно и невероятно, но ето представите за многото дни, за всичките дни през онова време - цикъл от време наречени години, не са нищо друго, а празници - подредени, наредени, нанизани в една нескончаема верига, където обстановката външна и вътрешна през всичките сезони беше една и съща; смеем да кажем: Празнични. Дали светът днес се е променил, или нашето виждане, което днес ни връща назад и се сили да обхване цялата материална и духовна панорама на това, което беше. Едно чувство, и един усет и една строго определена линия по която мисълта се движи, набелязала си вече обектите и много будна и жива за детайлите, се сили да стигне до дълбокото, съкровеното, интимното, където един живот се разлистваше внушителен със своята красота и съдържание. Но нека бъдем точни, нека, когато пишем за реални неща - достоверни и преживяни, не литнем високо на крилете на нашето поетическо хрумване. Затова нека кажем - Изгрева по всяко време имаше празничен вид; винаги абсолютно чист, пазен и тачен, приготвен непрекъснато сякаш за някакво празненство. Постановката не се променяше от това дали беше обикновен делник или празник, еднакво красотата тук грабваше очите и пленяваше сърцето с цъфтежа на дърветата на пролет, със свежата зеленина на тревните площи, с разнообразието на цветята, цъфтящи през всичките сезони - от ранните кокичета до лалетата, от розите до белите лилии и кремове и се стигне до хризантемите; с бялата покривка през зимата, която придаваше тържествен вид на Изгрева; със пресния дъх на пролетните и есенните валежи и с многото слънце, което те намираше отвред, където и да застанеш, слънце!... Нямаше нищо, една рязка дори, която да наруши тоя всекидневен пейзаж, излъчващ невъобразим покой и тиха радост. На Изгрева винаги беше чисто, не само се поддържаше чистотата, но и тя се пазеше да не кажем фанатично. Никой не си позволяваше тук да хвърли трамвайния си билет, или някаква непотребна книжка, или употребена салфетка, или трохи от някоя закуска, или някоя тапа от шише дори. Нищо, абсолютно нищо и беше правило, свещено правило сведено до закон, който се спазваше осторожно - тук не се плюеше. Изобщо по този въпрос се знаеха много неща, много странно още Учителят отделяше много време за тези елементарни правила, свързани с личната и обществената хигиена. Особено за плюенето този стар и закоравял навик окачествено като нещо нехигиенично, неестетично, неправилно, защото казваше Той: "Природата е жива, все едно, че плюеш в нейното лице; край вас има светли същества, които вие не виждате, все едно, че плюете и върху тях, а те са ваши братя, които се грижат за вас.” Препоръчваше да се носят три кърпички, едната за носа, втората за очите, третата за устата. Ние се връщаме сега на това минало и нека добавим, то никога няма да се превърне на минало, никога. Изгрева беше и реалност и символ на нещо хубаво, чисто, свещено.
Едно място, където живееше Той и даваше тон на всичко, не само със Словото, което по всяко време се разливаше като струи на извор, а с живота, с обходата, с отношението, което Той имаше към всичко, което носеше дихание на живот, независимо от кое царство. Грижата, вниманието, любовта Му докосваше всичко живо и затова всичко тук цъфтеше, зрееше, даваше плод, за да допълни със своята хубост, аромат и доброта цялата обстановка на Изгрева, за да бъде той винаги красив, спретнат, чист, празничен като място за едно нескончаемо сватбено тържество, каквото си и беше - едно духовно тържество, подготвено неизвестно кога, представляваше идването на Един Велик Учител на земята. Бе събитие, което криеше голямото и духовно знамение за цялата земя и отличителния белег беше радостта и веселието; векове човешката душа ожида това сбъдновение на своя лелеян блян за една среща с Учител от този ранг, за Един Ръководител и Наставник по най-шеметния и най-трудния път, какъвто е пътя на живота. Единствено Той може да бъде едновременно добър водач силен да води човека по стръмните и нагорни пътеки към върховете. Това е друга тема, която засегнахме минавайки, за да обясним атмосферата на Изгрева, където живееше Той и ние, дошли, набелязани и поканени да участвуваме не само в голямата работа, която предстоеше, но и в голямата радост, която през всичкото време, докато Той беше на земята можеше да се изпита и преживее... Казваме “можеше”, защото ние често изпадахме в състояния, които ни отдалечаваха от това течение и ни лишаваше от благодатните лъчи на радостта. Ние все още не съзнавахме тогава, какво се бе случило, къде се намирахме и пред Кого сме застанали. В много отношения ние приличахме на деца по време на нашата младост, която винаги бърза и е припряна и всичко иска да стане, както тя желае и мисли. Затова често, когато се събирахме край Него, Той ни гледаше особено топло и ни казваше: “Вода газите, жадни ходите”. Край нас всичко се радваше, всичко сияеше, цялата природа пееше, Изгрева блестеше, въздухът ухаеше, слънцето щедро се разливаше. А Той винаги като извор отзвучаваше на нашите неудачи, скърби, противоречия. Сега, едва сега след половин век, ние си казваме: Как не сме знаели, как не сме смеели, как не сме разбирали, за да си позволим това “вода да газим жадни да ходим”.
Може ли да става дума за обикновени дни, делници еднообразни и монотонни при това нестихващо движение край Него, което движение се предаваше и на нас, като ни отнасяше, вълнуваше, радваше. Не винаги ние успявахме да се справим с него, да се координираме и хармонизираме. Целият живот на Изгрева протичаше като нестихващо сватбено тържество -тук с езика на Евангелието можеше да се каже: “Женихът” беше на земята, а ние край Него бяхме “сватбарите”, във всякакъв смисъл погледнато с очите на духовните събития, които ставаха на земята през известни периоди на човешката история.
Ала независимо от всичко това, чиято дълбока мистична красота не може да се обхване, на Изгрева имаше набелязани празници. Ние ги празнувахме по всичките правила на “общоприетия церемониал”. Разбира се всичко при нас беше просто, своеобразно, скромно. Всичко се изливаше спонтанно, изразяваше се естествено. През тези дни имаше пак беседа, непременно и лекция. Имаше тържествена почти Паневритмия защото всички музиканти, които владееха инструмент на този ден искаха да дадат израз на своето чувство, да се включат и те в необикновеното, което ставаше на земята. Оркестърът тогава ставаше внушителен. При това на този ден се стичаха всички ония, които по една или друга причина не са могли да бъдат точни през другите дни, гледаха на този ден непременно да бъдат на Изгрева и да слушат беседата, да поздравят Него и останалите си приятели. Идваха много хора и от провинцията, обзети от жаждата и те да се включат в тази красота и да отпият и те от елея на Словото. Тогава имаше пак общи трапези на обед и вечер и често за провинцията и закуска. Имаше много песни и музика около всичко това - само менюто си оставаше същото - просто, питателно приготвено с много обич, изменяше се само количеството. Празничното не идваше от външното от периферията, а от центъра. Духовния елемент през тези дни сякаш се преливаше от друг източник и стигаше до всички и от слънцето, и от росните капки, и от цъфтящата хубост на Изгрева, а най-вече от катедрата и от цялата фигура на Учителя, озарен от сияние, една духовна извисеност и една беседа, която стигаше до всички, за да поднесе на всеки по отделно специалния дар. Едно добро разположение проникваше всички и пак и пак радостта беше основния декор на всичко друго.
Празничните дни в този общоприет смисъл се брояха на пръсти. Знаехме ги, тачехме ги, очаквахме ги дори. Два от тях наречени астрономически, бяха свързани с равноденствените дни, когато на пролет и на есен денят е равен на нощта. Пролетно и есенно равноденствие - 22 Март и 22 Септември, когато Слънцето изгрява точно от изток и залязва точно на запад. Тези два момента от годината живо свързани с цялата природа, намираха дълбок отзвук вътре в нас - следяхме пътя на Слънцето и не без вълнение се включвахме в тоя жив кръговрат на времето, където се чувствувахме частичка от целия този космичен удар, който стигаше до сърцевината на целия живот на земята. Имаше нещо свръх за нас, една дълбока мистичност, която ни докосваше, в която се потапяхме за да преживеем великолепния ритъм на цялата природа - за нас тя беше жива. Нямаше живо същество на земята под и над нея, което да не отзвучава на тези две астрономически събития, в чийто център стоеше слънцето, с които органически да не са свързани. Ние се приобщавахме към всичко живо. Учителят бе успял да направи тази връзка, за да ни въведе в скрития живот и порядъка в царството на живата природа, за да преживеем значението на тези сезони, свързани биологически и духовно с целия живот. Чудесата им тогава сякаш дефилираха пред нас, показваха ни ги, разясняваха ни ги и скритото богатство, което природата щедро разтоварва пред нас ставаше наше. Оная синя краска, която трепти напролет по склоновете на планината, не е нищо друго, а цвета на “праната”, която изобилна напролет приижда. Думата прана за нас оживя - праната наречена тая жизнена сила на изток - на пролет тя се разлива изобилно, тя се съдържаше във въздуха в големи количества, приижда на вълни от слънцето, усеща се от всички и се приема жадно от цялата природа, където всяко стръкче трева, всяко цветенце, всяка грудка, или дънер на дърво, всяка буболечка, всяко животинче трепетно възприема, за да се обнови, за да расте, за да живее. Всичко това става спонтанно и великото чудо е величествено в своята простота. Човекът свикнал през хилядолетията да наблюдава това явление, усещайки скритата му магия, по най-различен и спонтанен начин е давал израз на своето благовейно чувство на благодарност към Слънцето, като централен фактор. Затова и култа към Слънцето. Култ!... Малко е да се каже това, то е нещо дълбоко изтръгващо се от човека, който може да преживее промените на тези два сезона, като благодарствен химн. Цивилизацията не престава да ограбва човека, със своя главозамайващ бяг, постарала се е да отдалечи човека не само от всичката хубост изразена през тези два сезона и да го лиши от тяхната жизнена мощ.
Ние не бяхме далеч. Много рано, да не кажем твърде рано още през декември ние отбелязваме вече минутите, които ни деляха от оня час, който ни приближава към равноденствието и слънцето поема обратния видимия си път. Ние успяхме органически да се свържем с тази дата, с тоя космически удар, който щеше да ни подари ожидания час. Какъв момент и какви дни, които ни приближаваха до пукването на пролетта... Устремът ни беше устрем към слънцето, защото знаехме, че в основата на всичко стоеше то с неизброимите, неизчислими с човешки мерки киловата час енергия, която движеше всичко в последна сметка и нас като ни отнасяше със своя вихър и ни подаряваше най-съкровеното. Затова и отношението ни към Слънцето беше различно, специфично, казано с езика на любовта - любовно. Няма човек на земята да не обича Слънцето, но ние смеем да кажем - нашето беше нещо друго - едно съзнателно отношение, не като към всекидневно небесно светило, а като могъщ фактор, като живо тяло - източник на огромни сили. Много бяхме слушали за слънцето, няма да се спираме сега на това, но ще кажем - ние посрещахме всяко утро Слънцето, излизахме половин час преди изгряването и прави като свещи очаквахме всекидневното чудо - беше миг на свещенодействие, ако успеем да уловим първия слънчев лъч. Гледахме да не го пропуснем. Магията му докосваше не само душата, но и тялото. Късно науката щеше да се произнесе - ултравиолетовите лъчи се съдържат в тези утринни мигове на изгряването. Неща, които много отрано ние бяхме успели да преживеем, не беше нужно да се назоват нещата в своята научна фразеология - беше важно да се прилагат и използуват. Ние именно това правехме. Той нямаше време да се спира, да обяснява, да доказва. За Него пък и за нас беше по-важно да се използуват, да се опитат нещата, по-късно щяхме да ги разберем. Той никога не отиваше докрай, а оставаше човек сам да мисли и стигне до изводите. Учителят имаше за толкова много неща да говори, за да свали и предаде огромното знание по всичките отрасли на живота и да засегне всичките противоречия на личния, семейния, обществения, държавническия живот на хората. Ние като ученици се втурвахме безспирно към опитите, за да преживеем не само красотата и ползата на ранното ставане, но и да се уверим в целебната сила на пролетта. Затова 22 март за нас беше най-хубавия и най-радостния ден - празник. След този ден следваха ежедневните срещи със Слънцето. Ние празнувахме този ден с много песни и радост, беше нещо като Нова година. По този случай в големия салон след общата вечеря с плодове, варено жито или ориз, имаше концертна част. Изпълняваше се определена за случая програма, пееше се общо, хор и оркестър изпълняваха своите номера - пееха се нашите песни звучаха мелодично и вдъхновено. Салонът през тези вечери не побираше надошлите, дворът също осветлен с всичките лампи също се изпълваше с гости. Празникът започваше призори - имаше тогава беседа и Паневритмия и приключваше късно към 10 часа.
През септември на 22 празнувахме пак-тоя път есенното равноденствие и докато през пролетното посрещахме Слънцето, през септември го изпращахме. И този ден беше свързан с природата, когато разтоварената земя е вече дала целия си урожай и хамбарите са пълни с жито, кошовете с ябълки, гроздето още зрее и чака да се налее с повече сок и сладост, когато градините са в най-цветущо състояние, обременени от обилен плод. Красотата сега е съвсем друга. Има вече нещо плътно, тежко като златен пендар, във всичкото това бликащо изобилие усещаш и тлъстината на чернозема, и обилната влага на благодатните дъждове, и щедрото пролетно и лятно слънце, накрая и трудолюбивата ръка на земеделеца, за да се получи богатата реколта, подарена сега на човека. На този ден ние отзвучавахме на тоя нов израз на пълнота, на красота, на щедростта. Празнувахме пак по същия начин, както и на 22.III., но с тази разлика, че плодовете красяха нашата трапеза и сутрешните разходки ставаха все по-редки. Готвехме се вече не за многото срещи със Слънцето и за големи скокове по планините, а за един друг сезон - вглъбен и творчески - време за работа и съзерцание, за четене и учене - една духовна начална година, която ни приканваше към книгите, размисъл и духовна работа. Времето между тези два празника приличаха на бреговете на една река, наречена живот, чийто начало и край се превръщаше на колело между тези две дати.
Празнувахме още Петровден. Беше ден свързан с рождената дата на Учителя. За нас необикновен ден, празник, богат на слънце и красота, но и с нещо задълбочено, което ни приобщаваше към жизнения път на най-големия ни Приятел. Петровден... празнувахме го тържествено. В по-късните години на Мусала, където гледахме да бъдем на този ден. По този случай на Изгрева пак имаше много гости, много музика и песен, много радост. Тържествена Паневритмия и непременно беседа. Завършваше пак с обща вечеря и тържествен концерт. Бяхме свързани духовно с този ден, останал да сияе от дните на нашата младост, до ден днешен, когато грубо ни лишиха от всичко, с един замах. Вече нямахме възможност и условия за тържествени празници, както някога. Тогава никой не ни пречеше. Всичко сега е сведено до едно мълчаливо приветствие на този ден, до нещо, което ние можем само да отнесем и скрием в съкровената си глъбина, където празникът сияе с тих блясък.
Третият по ред празник бе Новата година, нека не кажем по традиция и навик. Най-същественото и най-важното на този ден беше Новогодишната беседа вечерта и сутрешната, в която Учителят очертаваше каква ще бъде годината. Не винаги дочакахме полунощния час, оповестените шумни сигнали не ни засягаха и не ни бяха приятни дори - при това нямахме навика да превърнем деня на нощ. Ние си лягахме рано и ставахме рано. Ранните часове на деня бяха условия за обогатяване и вдълбочаване в духовния мир и ние всячески гледахме да не ги пропущаме.
Други празници на Изгрева бяха съборните дни. Тя е специална тема. По-късно, когато съборите ставаха на Рила, те придобиха друго външно и вътрешно значение. Обаче на Рила или на Изгрева те бяха истински празници, истински духовни тържества с многото лекции и беседи, които Учителят държеше през всичкото време - а съборите траеха от 7 до десет дни. Те представляват история, за тях специална рубрика: Търново, Изгрева, Рила. Какво голямо историческо и духовно богатство представляват беседите през тези дни, какви преживяни дни, августовски духовни тържества, ежедневни, позлатени от Словото, което се изливаше без мяра, богато и щедро.
Към всичките тези празници на Изгрева, нека прибавим последния - възпоменателния ден - тъжния за нас 27 декември, когато за последен път имахме среща в салона, където в спокойно величие три дни лежа пред катедрата и поклонението се извърши тихо и сподавено при невъобразима скръб и тишина. Беше незабравим за нас ден... Големият салон и Той и не вече на катедрата, или пред черната дъска, не с тебешир в ръка, не със Свещеното писание в ръка, не... Изгрева тогава за първи път помръкна; светлините сякаш се стопиха, угаснаха и скръбта в този малък рай беше гъста и съкрушителна.
“Вратите на концертната зала беше затворена; билетите отдавна разпродадени; концертътприключи;завеситесе спуснаха”. Делото му приличаше и на концерт, и на сватбено дълго тържество, и на неуморен денонощен труд, и на едно неподражаемо служене на Великото, и на едно безупречно изпълнение на Божията воля, единствено за което Той беше дошъл и на което единствено искаше да научи и човека. Нищо по-ново и нищо по-велико от това - тепърва човек навлизаше в тази фаза - “да служи на Бога”.
Изгрева остана без Него; ние останахме без Него. Останаха традициите и празниците, вече пет на брой, празнувахме ги известно време по същия начин и по вършен вид бяха запазили облика си... Ала, много рано ние се уверихме, ние, които гледахме и ония, които мислеха, че нещата бяха неповторими. За тази неповторимост Той държеше; нещата да не се опошлят, да не стигнат до обикновеното ниво, да се превърнат на нещо статично - едно застояло течение, което беше противно на всичко, което Той говореше и живееше. Искаше да запази основната линия - разнообразието. Много скоро се уверихме в това и не скърбяхме, че миналото бе неповторимо във всичките си полета. Остана ни само нещо недокоснато, нещо живо и жизнено до висша степен: Словото и Музиката - Неговото Слово, Неговата Музика, остана ни любовта, голямата любов към планините и жаждата да бъдем все така будни, да долавяме красотата и да бъдем добри ученици, каквито Той ни искаше. Опитахме се да преживеем голямата буря, но да изтръгнем скръбта си от сърцето си беше невъзможно.
Паметен остана обаче първия концерт след 1944 година - през пролетта на 1945 година. Незабравимо изпълнение на хор и оркестър на оная забележителна балада: “Езикът на живата природа” една рядко тържествена и красива композиция от Учителя. Не бяха изпълнителите обикновени музиканти - любители, а сякаш школувани артисти. Хор и оркестър под палката на опитен диригент извисиха своето вдъхновение и воля до най-висша степен, за да се получи истинско музикално тържество. За първи път тая баладична музикална феерия получи своя най-съвършен израз и красота. Мелодичното й звучене остана живо и триумфиращо, сякаш неземни музиканти взимаха участие в това изпълнение.
Всяка година на Изгрева имаше празници след 1944 година - същите дни при същия външен израз. Само Той Го нямаше. Все пак тези дни, които ни събираха по същия начин, бяха нещо за нас. Имахме чувство,, че животът продължаваше, както ни научи Той.
Но мълнията разсече нашето небе и искрящата река се разсипа и гръмотевичния удар не закъсня. Разтърсени бяхме до основите. Изгрева бе одържавен - не бяха се минали и петнадесет години. Бе взет просто с шепа и заличен от географската карта, обявен за безстопанствен. А Изгрева бе купен, изграден, подреден и разкрасен е лептата на всички от цялата страна и с техния безвъзмезден труд, ония с червените пояси от нашите села се бяха отзовали и бяха донесли най-хубавите фиданки с избрани сортове плодове; учени и прости, бедни и богати до един се бяха отзовали, за да направят от тая почти гола площ Изгрева. Направиха го - Изгрева процъфтя като палмово дърво, като столетник дъб, като розова градина - малък кът от райска градина.
Празниците като тия, които се постарахме да възстановим с перо,отшумяха далеч - липсваха условията, законите на земята бяха неумолими. На мястото на Изгрева се построи един монумент - голям, масивен, израз на тежкия пестник на нашето време и на големия строителен прогрес и на голямата цивилизация. На кое място бе построено всичко това и как с цената на какво, ние не питаме, защото знаем, ала историята и поколенията непременно ще питат, живи да сме ние да отговорим и ще бъдем абсолютно точни и справедливи, никой не ще може да ни обвини - наше право е; казали сме истината, а дали трябва да я кажем не се питаме, ние сме ученици и не сме съвършени. Само Учителят може със снизхождение и обич да махне с ръка и да не се занимае с човешките недомислия, с човешките беззакония и с човешката алчност - една световна каша в която Той не обичаше да се бърка, каша която положително щеше да ликвидира, кога да е, за да освободи човечеството от най-голямата язва на нашето време.
Започнахме с празнично настроение, опитахме се да нарисуваме Изгрева по време на неговата слънчева история, палитрата и четките ни бяха чудесни, багрите великолепни, направо взети от пролетните, летните, есенните и зимните пейзажи на Изгрева, които всички взети в куп представляваха шедьовъра на нашата природа, изявила се на нашия паралел богата, разнообразна, вълнуваща. Празничните дни на Изгрева с многото цветя, с многото слънце, игри и музика бяха незабравими, светящи. Приключваме с една тъмна контура, завършваме с един тъжен акорд - такъв е живота -съчетание на две разнородни реки, на две светлини, на два тона –
светли и тъмни;
бели и черни;
радостни и скръбни.
Изгрева ги съчета, за да се получи нещо цялостно и забележително недокоснато и недостижимо за всичките набези на тъмнината. Изгрева като идея и като фокус ще си остане и като материален обект на който много пъти ще се връщаме и като духовен оазис всред пустинята на нашето време, чийто горещ и пустинен дъх напира до праговете на уморените и отеготени хора.
Ние преживяхме Изгрева.
Преживяваме нещо повече и сега - идеята остана жива, реална, жизнено способно с кълн и бъдеще като символ на Великото, Вечното и Неизменното, като неопровержима истина и факт, че земята през двадесетия век бе посетена от Него - от Учителя, като подари на нас, на българите и на цялото човечество едно учение - нека не поставим никаква метафора ред него - учение, което имаше бъдеще - учение, което щеше да изведе народите от лабиринта на голямата тъма и на големите противоречия - лични, семейни, държавни, световни. На изнурения свят Той подари топлината на Любовта, светлината на Мъдростта, и крилете на Истината - живителния дъх на свободата, на знанието, на живота - най-големите ценности и най-голямата реалност - Великите Принципи.
