На Изгрева имаше една овощна градина, впрочем овощни дървета имаше навсякъде - на поляната и встрани от нея. Навремето, когато Изгрева представляваше голо поле, вероятно със стотина метра по-високо от оная просторна площ, обхващащо Софийското поле до с. Симеоново лежеше на длан, прорязано само от ниви и ливади или пустеещи места. Тогава се уреждаха градините на Изгрева. Приятелите от цялата страна, една внушителна част селяни и градинари се бяха отзовали радушно на призива и бяха изпратили фиданки от най-хубавите сортове плодове, каквито можеха да се намерят: череши, вишни, праскови, круши, ябълки, дюли, сливи, не бяха забравени и джанките, тоя скромен декор на нашите плодни градини. В средата на една от градините бяха посадили един орех. Имаше доста корени лози, а в голямата градина една виеща се асма.
Градината, тази в която е положено тялото на Учителя имаше прекрасен вид. Напролет, когато дърветата цъфтяха, цялата се превръщаше на феерия от багри и звуци. Сливащите краски бяло и розово грабваха не само очите, но и сърцето. Имаше нещо призрачно в цялата обстановка, нещо извънземно, сякаш през този къс от времето интервал, нужен за цъфтежа, тук по неизвестни пътища слизаха невидими същества, за да участвуват в това пролетно празненство. Плодовете с техния произход и със скритата си магия на нещо непознато, което ставаше на скрито в тия невидими лаборатории -един любовен трепет - всичко това внасяше в човека нещо, което трудно може да се изрази с думи. Целия този свят подреден и чист, където се извършваха тайнствените процеси на цъфтенето и съзряването в които процеси взимаха участие слънцето, въздуха, влагата, почвата се вливаше в човешкия живот, за да му предаде красота и чистота. За плодовете с онова отношение, което ние специално имаме към тях би могло да се пише много, да се изпеят много песни, да се разкажат много приказки - всеки плод представлява частичка от една голяма красота. Участвуващи живо в тази неотразима симфония Изгрева не бе лишен от нея и нещо повече - плодните градини, както и цветните, които не липсваха и за които се полагаха много грижи, бяха успели да изваят от Изгрева един кът, едно място - частичка от някакъв рай. Толкова простота, красота се разливаше навред и толкова уханието се превръщаше на нещо неземно, което насищаше атмосферата.
През пролетта, когато дърветата бяха обсипани с цветове, бели и розови, Изгрева имаше празничен вид, макар, че тази празничност по необясними причини не изчезваше никога - през всичките сезони. Винаги се намираше нещо, което подаряваше своя блясък и чистота, своето ухание и своя дъх на нещо неповторимо.
Неотразим изглеждаше през зимните дни, когато снежната покривка покриваше Изгрева и той изглеждаше царствен в тази идеално скроена и шита белота.
Нека повторим - празничният облик на Изгрева никога не изчезваше; една магия проникваше цялата атмосфера. За нас не е изненадващо, ние знаехме на какво се дължеше това, защото по всяко време тук слушахме ромоленето на този кристален извор, който непрестанно бълбукаше и освежаваше цялата обстановка - Неговото присъствие и Словото, което тук се лееше. Един кът от цялата земя бе успял да реализира видимото и невидимото, завършеното и незавършеното, за да даде идея за една абсолютна чистота, красота и оная мистична углъбеност, които се усещаха на всяка стъпка.
На есен, когато плодовете узряваха и през лятото, когато зрееха ранните плодове, декорът се сменяше на часове и беше внушителен и покоряващ с надвисналите клоне, от изобилието на плодовете. Градините тогава ухаеха на друг аромат. Черешите през пролетта и в началото на лятото, вишните по-късно с техните живи багри привличаха очите - беше рядко хубава картина всред голяма София да съзерцаваш тоя ален поток. По-късно, когато зрееха ябълките, крушите, с тяхното червено и жълто, още по-късно дюлите чийто аромат и багра се налагаше - нека е така непретенциозна дюлята имаше своята хубост. Прасковите не липсваха - всичко това се превръщаше на жива картина, говоряща, пееща, разказваща нечути неща и никоя изложба не би грабнала очите със своята пееща хубост. Натежалите о земи клони с плодове представляваха и нещо, наистина необикновено - те зрееха спокойно, недокоснати, неограбени - до своята пълна зрялост ние можехме да ги гледаме, без да ги пожелаваме, до оня ден, когато грижливо се събираха и подреждаха, за да се употребят на общите трапези по време на годишните празници. Плодовете на Изгрева имаха особен вкус, сладост и сочност.
В тези градини често намирахме Учителя да се разхожда, спираше се на някое дърво с праскова в ръка. Плодовете Той обичаше, както и всички ние. За нас плодовете бяха най-чиста и най-здравословна храна - бъдещата храна на човека.
Градините на Изгрева... Тая прелестна обстановка, която често служеше за предметноучение, за изразяването на големите идеи. Неговото отношение към човека, към живота и към природата обхващаше всичко относно органическото и неорганическото царство - животинското, растителното и минералното. Всичко това за Него бяха опитни полета. Сега, когато се вдълбочаваме в Словото Му, намираме пасажи пред които се спираме развълнувани, озадачени, възхитени. За Него всичко, което носеше дихание на живот беше ценно и важно. В една от беседите от тома: “Ликвидация на века", намираме следното: Учителя е в градината, плодовете зреят или са вече узрели. Той привежда примера за един градинар, чиято градина била нападната от кокошки. Купил си той една лисица и я пуснал в градината. Кокошките на съседа подушили лисицата и от този ден не влезли вече в градината. “Бих желал да имате една лисица, която да уплаши ония, които без позволение късат плодовете”. Ще кажете: “Господ даде плодовете.” Господ ги даде, но ти нямаш право да ядеш, когато искаш. Определено ти е това. Когато влизам в градината всички дървета ми се оплакват и казват: “Груби са твоите хора, жестоко ни нападат. Ако съм на ваше място, ще се спра пред дърветата, пред прасковата, ще благодаря на Господа за плодовете и ще я попитам да си откъсна ли една праскова. Ако ми се позволи ще откъсна. Ще посееш семката, когато изядеш плода.” Казаното в този пасаж, се знаеше от всички ни и ония, които добре го бяха чули, спазваха закона. Ние не си позволявахме да късаме от тези плодове. От прочетеното узнаваме, че имало някои, които си позволяваха да нарушат правилото. Спазването на това влизаше в оная цяла серия от етични норми, които съставляваха моралния кодекс на Неговото Учение. Учениците спазваха тези норми.
Този пример не спира само до плодовете и до дърветата - отношението е вече подчертано. То е отношение към цялата природа и до човека. “Срещнеш един човек, каже ти една две думи. Кажи си, Господи, благодаря, че го срещнах, благодаря, че ми каза една дума, че ми даде един плод. Хубавата дума е плод, благодари, както за прасковата, както и за всичко, което получавате.”
Бавно и търпеливо Той изграждаше правилно и красиво отношение, не само към човека, но и към цялата природа. Наричаше това отношение: Морал. Започваше отвътре към близките форми, с които всекидневието ни срещаше.
Така изграждаше Той човека, за да го подготви като идеална част на цялото -халка в голямата верига. Процесът беше бавен, но сигурен, единствен, който реализираше на високото постижение - възпитанието и самовъзпитанието на човека. Започваше винаги от малкото, най-лесното, най-близкото, за да стигне до най-високото - изработване на характер. “Изправи себе си - нямаш за задача да изправиш целия свят”. То не влиза в програмата на твоята работа. Ти ще устройваш само твоя свят, ще изграждаш себе си, ще повдигаш себе си. Необходима ти е огромна работа и големи усилия. “Не пипай плодовете без позволение. Не нарушавай основния закон на Битието.”
Затова Изгрева беше това, което го виждахме, усещахме - цяла хармония, един малък рай с присъщата атмосфера, която привличаше, покоряваше, за да ти подари мира и радостта, които никъде другаде сякаш не можеше да ги намериш. Изгрева беше неповторим, не само с разположението - географско и метеорологическо, на потоци тук се разливаше слънчевата светлина и топлината се задържаше като в дълбока паница. Независимо от слънчевата светлина, ние усещахме една друга, която по неизвестни пътища се разпръсваше и обхващаше целия Изгрев - за нас тази магичност на Изгрева беше нещо твърде реално, потопени бяхме в нея. Тук се ковеше новия човек и новата етика. На Изгрева беше школата на Учителя. Словото се разливаше не само в ранните часове на трите седмични дни, неделя, сряда и петък, но и по всяко време - на двора, в градините, в трапезарията, на поляната, в неговата приемна стая. Нямаше кътче на Изгрева да не се водеха разговори и се споделят опитности. Светлината на Неговото Слово се струеше навсякъде. Той обогатяваше с присъствието си цялата атмосфера. Всичко това представляваше един пейзаж, който щеше да си остане жив през вековете, в един материален свят - един опит бе направен и този опит излезе сполучлив - реализираше се на Изгрева. Градините бяха живия декор на всичко това - те оживяваха и освежаваха това най-свидно и най-скъпо за Него и за учениците.
Изгрева можеше да остане недокоснат, като жива следа на половин вековна работа.неуморна, всеотдайна, безвъзмездна. Той беше Мъдрец от най-висок ранг, беше нещо повече, което се опитахме да отразим другаде. Изгрева обаче не остана, не го оставиха, не го пожалиха - като една национална ценност дори. А имаше закон за една старинна стена дори, за една чешма... Случи се онова, което винаги се е случвало, когато невежеството и насилието взимат надмощие. И този път във века на голямата техника и на динамичните темпове, то се случи бързо, почти светкавично - макар че бе подготвено бавно и методично.
Изгрева заедно с постройките, заедно с градините, заедно с чешмите бе заличен с един замах, плодни и цветни градини опустошени, изкоренени и всичката оная прелест, всичката оная хубост, чистота бе разрушена, ограбена, стъпкана от неумолимите железни зъби на багера. Градините имаха най-жалък вид. Ако Той би се разхождал сега по тези места какво ли биха Му казали дърветата и как ли биха се оплакали те от “грубостта” на сегашните, която грубост сега бе на ента степен. Сега към плодовете не посягаше някоя плаха ръка и не откъсваше само един плод - сега те се ограбваха от цели шайки денем и нощем, чупеха се клони, обираха се плодовете, тъпчеше се всичко като безстопанствен имот, настървено, жестоко. Имаше нещо, което не можеше да се ограби - благодарни сме, че до духовните съкровища вандалите никога не са стигали в своите набези. Съкровищата на Изгрева не можеха да се откраднат, те никога нямаше да изчезнат. Историята ще се погрижи за това и поколенията ще се ползуват от тях. Но на земята малкия модел на една чиста, изрядна хубост бе унищожен.
На мястото на тази красота, върху пъновете на поразените дървета се изливаше тонове бетон и желязо за монументи - огромни сгради, които по желанието на нашата република и волята на чужди държави тук се изграждаха дипломатически корпуси. Сякаш в голяма София с огромни празни пространства нямаше терени за тях. Целия профил, който сега бързо се изграждаше нямаше абсолютно нищо с онова, което беше тук до преди две десетилетия - нещо повече всичко рязко противоположно по външен облик и по дух.
Градините, незабравимите градини, тия разкошни опитни полета, където Той се разхождаше по време на своя отдих - където Един Велик Мъдрец общуваше с цялата природа и често с обърнат поглед към извисената Витоша, която толкова обичахме и ценяхме - просторът нататък още не беше стеснен и задушен от блоковете страшилища - тая напаст на цивилизацията, бяха изчезнали. Останал бе само като столетник, прав и невъзмутимо спокоен ореха, чиято сянка се разпростираше нашироко; и няколко дървета от различните плодове. В средата на тая градина в цветущо състояние една елипса спокойно стоеше там - един мраморен пентограм и една лозница, която не искаше да вирее. Тук винаги се носеше аромата на здравец и на босилек, а най-силно на лавандула.
Градините ги няма. Прочутите лешникови дървета, които образуваха един великолепен жив шпалир в оня малък двор, където летно време се превръщаше на трапезария, със спретнатите пейки и маси боядисани бяло, с надвисналите кичури едри цариградски лешници, които тук вирееха по чудо и се размножаваха бързо, дървета наедряли и свежи - живата украса на това дворче - бяха жестоко изсечени.
Сега вече нямаше нищо.
Един малък цветен квадрат - една елипса в средата - положено е тялото там, с разрешение на големия комунист, живял в съседство с Учителя, спасяван от Него - една малка асма и един открит още пейзаж към Витоша. Това е всичко...
Ще бъде ли оспорван и този квадрат. Ще турят ли ръка и на това място, тая единствена следа в материалния свят - на земята, където Той всеотдайно бе работил за своя народ и за всичките по света; ще бъде ли заличен този знак на Неговото съществувание - този велик българин, най-величавата фигура на нашето столетие и най-големия Мъдрец на същото. Не смеем да си зададем този въпрос. Ще видим. Един ден, ще има да се червят всички, взели участие в това голямо кощунство на нашия век - Неговия век.
