Тя беше там, още е там - все така голяма, масивна, издялана сякаш от някой огромен дънер, обкована с железа, прилепнала плътно, вградена в рамката и един железен лост я затваряше като в желязна прегръдка и една ключалка.
Вратата...
Защо?... Питаме се днес, когато спомените избледняват и дори някои неща неразривно свързани с Изгрева, вратата стои някак си жива, като недокоснат тон в цялата изгревска гама. Защо? Тя не бе някакъв строителен обект, където живееха хора, нито градина, поляна, салон и пр., които грабват нашето внимание, когато обхващаме Изгревската панорама, чийто звучене не стихва. Но ето, че тя стои няма, внушителна в своята безпретенциозност- един скромен тон, една линия, един голям дървен четириъгълник, който не иска да бъде подминат нито от погледа, перото, сърцето на ония, които продължават да търсят значимите детайли на това място - Изгрева. Тогава решаваш да се спреш, да огледаш всичко, дори и нея, да се вслушаш и да се питаш, какво толкова може да се каже, разкаже, опише за тая скромна, двукрила врата, твърде голяма разбира се, като ония големите български порти на селските дворове, които широко се разтварят по време на жътва или гроздобер, за да минат големите коли с високите ритли, или със също така големите бъчви, пълни с грозде.
Връщаш се назад и пак гледаш, и пак слушаш и отдалеч, проглушено отначало долита шепота на тоя иначе мъртъв обект - не ме подминавай: Участвувала съм безшумно и аз в тая неповторима епопея развила се някога тука.
Господи, вратата!... Тая на Изгрева... Разбира се, как да я подминеш, как може да не я уловиш в камерата на тия листи и да правиш свръхусилия да изваеш едно скромно, ала светло клише... Тя не беше входна. През нея не минавахме ние, когато идвахме на Изгрева, или ония, които живееха на Изгрева и вечер се връщаха от работа. Тя не познаваше потока на ежедневието и вероятно това й предаваше някаква официална украса, която те караше да виждаш в нея нещо достолепно. Ще попитат някои: Но защо беше там, защо беше тя, кого и как обслужваше?
И приказката тръгваше, надничаше, летеше и стигаше до нас -преразкажете я. Кажете всичко за нея, всичко тук звучеше като приказка, дори и простото житие на една врата, една порта, която те отвежда до селския български бит - тя се затваряше грижливо и се залостваше с масивен лост.
Бавно животът нахлуваше - нека е оскъден, нека е лишен от блясък, които някога обилно се струеше от частите на този живот, на това живо тяло, наречено Изгрев, но тя - вратата живееше тогава и остана да живее в нашето съзнание. Приличаше на скромен войн, който пазеше някакво съкровище -Изгрева, може би; конкретното, видимото бавно се стапяше и преливаше в сиянието на символа. Вратата живееше своя живот, върху избледнялото поле на нашия спомен и днес върху него поникват свежи стръкчета трева, слушаш някаква песничка, долавяш някакъв звук, за да се превърне всичко това на клокочещ поток. Ние сме потопени вече в дъха на миналото, то ни докосва, обжаря ни, за де кажем: Да, не можем да забравим това, невъзможно е да се подмине този живот, който е минавал през нея. И вече си там, стоиш и наблюдаваш, като важна артерия обслужваща целия Изгрев с всичките обитатели в него. Вратата се отваряше и затваряше и бате Ради имаше грижа за това и той стоеше там докато минаваха през нея натоварените коли, които пренасяха снаряжения или необходимите продукти, които обслужваха стола по време на съборите.
Когато настъпваше летния сезон и Братството се готвеше за летния престой на Рила - тая незабравима и важна школа, тогава вратата заемаше своята служба. През нея минаваха натоварените коли. Всекидневно в пълен ред и дисциплина групите пътуваха за Езерата. Един внушителен инвентар необходим за лагерния живот се товареше подреден и стегнат, за да бъде отнесен горе от конете на бай Янко. Бяха дни, когато на Изгрева кипеше живот. Копнежа за Рила и радостта, че отиваш там трептеше навред и насищаше атмосферата, въздуха и душата предвкусваше онова духовно празненство, оная планинска хубост, която ласкаво ни посрещаше. Пътуването до Рила, превозните средства, товаренето и разтоварването на катърите всичко това не бе нищо друго, а една епическа плетеница, в ландшафта на най-красивата планина, най-високата, където пристъпвахме като желани гости и деца. Тогава се сепваш, вратата изпълва една голяма част от онова табло, което представляваше нашия рилски живот - пълното дишане на духовния живот. И пак тръгваш на път, пак търсиш - една непоправима грешка - липсата на пълна летописна книга, която Георги Радев водеше, но чийто следи изчезнаха - вероятно, когато изчезна всичко - единствен той със своята далновидност, поет в душата Георги бе успял да долови пулса на епохата и между всичките си занимания отбелязваше събитията свързани с живота на Братството. Ала къде остана тя?... Дали и тя не влезе в потока на ония злополучни дни, когато всичко бе иззето. Сега се опитваме да реставрираме преживяното, да се приближим до този кипящ живот, да го нанесем на хартия, за да останат белезите и сигналите, че това всичко е било, големия жизнен път на Братството е съществувал.
Беше лятото на 1936 година. Една от първите тежки години на Братството, когато Учителя заболява, вследствие едно неизвестно вражеско, разбира се скъпо платено, покушение над Него, който нападна Учителя. Кой или кои стояха зад този престъпен акт, никога не се разбра. На Рила тогава ние отидохме изтръпнали. И бяхме много тъжни. Като никога дните там протекоха напрегнати и тягостни. Учителя не говореше. Нямаше сутрешни беседи на върха. Цялото Братство трепетно следеше състоянието Му. До медицината не се стигна. Рила направи своето и чудотворните токове туриха всичко в ред. Незабравим си остана оня ден, когато изведнаж из целия лагер се понесе вест - видяли са Учителя на път към чешмичката. Със светкавична скорост новината стигна до всички, ние си бяхме всички в лагера, никой нямаше сърце за екскурзии и мигом ние станахме, всеки си остави заниманието и хукна към чешмичката. Пътеката просто се задръсти - до един, които бяхме на бивака за десетина минути се стоварихме там, около Него седнали, както за беседа Учителят беше оздравял. Учителят говореше - и ние Го поздравихме. До края на престоя имахме беседи. Със светкавична бързина и този път при ония комуникационни средства, новината стигна до Изгрева, София и цялата провинция. И които не бяха дошли на Рила започнаха да прииждат за часове за дни.
Защо тъкмо сега, когато темата се отнася до изгревската врата, трябваше да си спомняме за това летуване, за това оздравяване, за тая голяма скръб, която изживяхме през това лято на 1936 година? Защо? Защото дойде деня в началото на септември, или края на август, точно не бихме могли да кажем -нямаме летописна книга, ние се върнахме от Рила. Конете и колите тръгнаха по обратния път. Загаряли, пълни с енергия, с песни ние се връщахме изпълнени с неизживяна радост. Пътувахме с групата на Учителя. Наближавахме Изгрева. Песните не стихваха. Връщахме се като победители. Радостта ни заливаше като поток. Наближихме онова място, което стоеше още празно и не засято с ягоди - един голям площад, едно голямо братско място пред вратата - тая голямата врата, която сега по някакво хрумване, неизвестно откога широко бяха отворени. Нямаше арка, нямаше цветя, имаше само хора, хора, всичките които бяха си дошли преди от Рила и всички останали от Изгрева и София и всички от провинцията, дошли да видят Учителя и да го посрещнат. Този не малък площад беше изпълнен от хора, които спонтанно, без ничия принуда се бяха отзовали. Днес се питаме - откъде се взеха толкова хора. Провинцията, София, Изгрева - живи да са - един народ... Смесихме се с всички и тръгнахме след Учителя - шпалирът веднага се оформи. Имаше само радост и сълзи, имаше посрещане, каквото рядко бяхме преживяли.
До един се ръкуваха с Него, до един Му целуваха ръка - яка беше тази ръка през този ден - с някои се ръкуваше с двете си ръце. Поздравяваше по отделно всички топлосърдечно, просто невероятно при Неговата сдържана нежност. Този път ясно беше всичко имаше друг облик - сякаш топлата вълна на Любовта извираше, преливаше и заливаше това огромно множество, дошли да Го посрещнат с: Добре дошъл. И песните пак не стихваха. И всички до един през този ден и час минахме през тази врата, за да влезем в двора на Изгрева. Нито един през този ден не остана непоздравен и неблагословен от Него, нито един не остана да не поднесе своята обич, своята радост, своята себеотдайност.
Сега вече виждаш всичко - 1936 година, 1977 година сега и през многото дни, при изключителни случаи, когато тази врата се отваряше и затваряше и през този ден видяла първа чудото на едно посрещане, което бележеше епоха и което по своята импозантност остана неповторимо. Тогава вече си обясняваш този едва чут шепот идващ от един незначителен наглед обект на Изгрева -тая врата, тая българска порта на голям старинен български дом, тоя голям вратник, пренесен на Изгрева като поличба и израз на българщината, толкова тачена от Него. Връщаш се назад прескочил на един дъх времето, годините, приближаваш се до нея и сякаш искаш извинение, че тогава някога не си я погалил с очи и сърце.
Вратата вече я няма там, защото нямаше Изгрева, нямаше и вече кого да обслужва, кого да посреща. Но какво е времето и пространството? Виждаш я жива и говоряща да се отваря и затваря и бате Ради край нея и колите с дини и зеленчуци по време на съборите и в дните на рилското пътуване.
Вратата на Изгрева...
Един знак - реален и символичен.
Една стрелка и един сигнал - свидетел на една голяма и необхватна епопея, на една епоха, чийто епичен жар никога нямаше да загасне, запален от Българин в сърцето на българина...
Кога ли ти, ще се разтвориш пак, за да минем през твоя праг, за да стъпим на Изгрева, или за да литнем към Рила, или да посрещаме Него, когато се връща от Рила, без арка, без венци, но с много обич и песен.
Кога?...
Обичаме те като частичка от Изгрева, като частичка от големия живот.
