Учителят задава една задача на учениците. Задачата стои пред тях. Като се прочете условието, намираш, че тя е лека, ясна, разбрана. Ученикът дори може да се зачуди, защо е наречена задача. Учителят обаче я нарича дословно задача. Малко или много те имат критерий, кои неща са ценни, правят разлика между положителното и отрицателното. Учителят иска да го провери. Ето условието на задачата: "Представете си, че ви предложат четири зрънца: златно, диамантено, восъчно и житно. Кое ще предпочете? Решете този въпрос." Към дадената задача Той прави известни коментарии. Прави ги така. че никой вече няма да сбърка, какво да избере. Имаш чувството дори, че Учителя, а не учениците е решил задачата. Но нека пристъпим към нея. Задачата прилича на гатанка. От нея може да се направи приказка. Четири зрънца почиват някъде едно до друго, когато всички заспиват, те оживяват и започват разговор Едното казва - аз съм направено от восък и ставам за нещо, хората ме купуват и продават: най-благородната ми служба е когато ме правят на свещи и с мене си светят или четат, палят ме и за умрелите, да им е светло по незнайния път - добре ще направи оня, който ме предпочете. Лъжеш се, ако мислиш, че някой що те предпочете: хората са поумнели и времената са други силата и цената на благородния метал са известни на целия свят. моя блясък привлича и бедни и богати. Не ми се вярва, че някой ще предпочете восъчното зърно пред златното. С мене ще купят хиляди свещи. Диамантеното зърно се обади: Докато аз съм тук едва ли ще се намери глупак да ме подмине. Тебе познават, че си злато всесилно на земята, ала познават и мене и моята сила не е по-малка. На везните аз тежа повече, аз имам ослепителен блясък, ако трябва да избират, ще изберат мене, вие двамата пред мене кой ли ви е сложил. Колкото за следващото зрънце, няма какво да се говори. Срещу моята цена ще купят милиарди житни зрънца. Четвъртото зрънце взе последно думата. С какво да се похваля, че съм малко на вид, незначително и безценно, подхвърлят ме и птиците дори, ала ако попадна в добри ръце, ще го възнаградя богато – повече дори ще струвам тогава от трите ви заедно. Но двете последните са толкова надути, не искат и да ме изслуша, те са на такава почит, всички им се кланят, а мене, мене който ще ме избере, ще знаете, че е мъдрец.
Странна история - просто готова фабула, идея тъкмо за приказка, но на черната дъска задачата искри и очите на учениците са впити в нея, всеки е ангажиран, всеки иска да реши задачата по най-правилен начин. "Какво ще предпочетете?” - пита Учителят. Какъв отговор ще даде всеки за себе си? Нека се опитаме да проследим пътя на мисълта. Учениците, които образуват аудиторията на Учителя, един с един не си приличат. Дошли са от четирите краища на страната и всеки по отделно е поел една съдба и всеки по отделно има различни грижи от всякакъв характер. Ако някой измежду тях има някой например закъсал материално - гладен е, гол и бос - никак няма да се церемони, ще протегне ръка и ще вземе диамантеното зърно. С един диамант ще оправи обърканите си работи. Ако има още един такъв поради липса на избор, ще вземе второто зрънце - златното. Третият ще предпочете восъчното пред нищо и никакво житно. Четвъртото се мъдри там и никой не го удостоява с внимание, гледат го с пренебрежение, никой не се интересува от едно житно зрънце -впрочем не, може би се лъжем, може би някой се сепва, заинтересова се и казва: тъкмо това търсех и прибира житното зърно. Той може да е земеделец или чудак, идеалист и обича да прави опити, или което е твърде вероятно има някаква идея. Четирите зрънца определиха категориите. Те са на лице. Зрънцата не са отвън, не са написани като задача на черната дъска, а лежат в човешкото съзнание като идея, като ребус, като гатанка, като сериозна задача, засягаща душата на ученика, неговия морал, неговото свято задължение като ученик, неговата съвест. И когато школата е разпусната, учениците мислят. Четири вида зърна, четири вида хора, ученици - тя е за тях - задачата.
Учителят винаги оставя стрелки. Тръгваме по тях и разбираме, че езика на символа се превръща на философия. Идеите кръжат, намираш се в някоя картинна галерия и имаш свободен избор да си избереш най-ценното, най-хубавото от тази колекция. Задачата не излезе толкова лесна, колкото мислехме в началото. Само за това, че между тези зърна стои едно дребно, нищожно житно зърно; не побързаме да добавим - ние много обичаме житното зърно, житото изобщо, то съвсем не е нищо и никакво; учениците се връщат на него, спират се съсредоточено и с жив интерес. Да, всички мислят, всички решават задачата, която на пръв поглед е лека. Какво цели Учителят? Златото е хубаво нещо - благороден метал, не се окислява, не се променя. Диамантът има почти същите качества, за восъчното да не говорим, житото го познаваме добре. Погледът на Учителя проникна дълбочината на човешкото сърце. Той вече е казал, разрешил е ако не цялата задача, то половината, някои намират, че е разрешил цялата като е добавил: “Житните зърна, това са идеите, те имат кълн, кое ще изберете?"
Господи, казват учениците - разбира се това, което има кълн т. е. житното зърно, ще протегнеш ръка дори и пръв да си, няма да се докоснеш до златното и до диамантеното, нито до восъчното и ще се спреш при житното. Направил си това, което Учителят ти е подсказал, че е добро. И ето, като че ли не си доволен от това разрешение - намираш, че задачата не е задача, щом ученикът не я е решил съвсем самостоятелно, със собствените си усилия. Тогава не е трябвало да се даде. Но тя е дадена. А може би крие нещо друго, има още нещо недоразрешено за което е дадена? Може би има още нещо, което трябва да се открива и което чака не друг, а ученика. Тъкмо там може би лежи ключа на задачата. Тогава се връщаш наново и започваш да търсиш неизвестния знак в уравнението. Ученик си и искаш да преживееш радостта, че си успял сам да разрешиш задача и сам си се домогнал до ключа на Така е. В дланта лежи житното зърно. Според изчисленията то тежи 1/16,000 от кг. а според наукатаг наречена алготехника в житното зърно е складирана огромна енергия, с която са свързани живо няколко процеса: никнене, растене, цъфтене и връзване на плода. Цяла епопея, която Учителят разлиства без думи. Житното зърно казва: Аз мога да храня целия свят, само да попадна на добри ръце и добра почва. Продължаваме изследванията си - т. е. решаването на задачата. Питаме се коя е тази почва и коя е тази трудолюбива ръка, която ще се погрижи за зрънцето, което тежи 1/16,000 от кг. И накрая третия въпрос, какво трябва да направим сега, за да получим от едно зърно, килограм, от килограм, крина от крината тон, от тона тонове и с тях да нахраним целия свят?... Задачата, наистина е била задача и математика скочи на лице. Всичко до тук все пак беше лесно - човекът в земеделската наука е отишъл много напред и ако не за един сезон, за два, три, четири може да реализира огромни количества жито. Нататък, обаче, за учениците въпросът стои другояче. За него житните зърна са идеи. Така е казал Той. Ученикът ще трябва не само да вземе това зрънце, но като земеделецът ще трябва да го посее, да прибере плода и с този плод да нахрани целия свят. Колосална работа, хиляди пъти по-трудна от тази на земеделеца. При това да имаш морал, да не се ползуваш само ти от обилната жътва, при това трябва да знаеш кому, колко и кога да му поднесеш от богатия урожай. Всичко трябва да правиш с любов, взел си го даром, даром ще го дадеш. Изисква се пълно безкористие и чистота. Иначе, как ще изглеждаш необикновен човек, добър и честен, благороден и пожертвувателен и най-вече трудолюбив като нашия земеделец от нашите поля - да обичаш работата, земята, да обичаш житото, да го изработиш с обич и да го раздадеш с обич, а не да пълниш само хамбари и да го продаваш и търгуваш с него, и от плодовете да се ползуваш само ти. Грешно е за обикновен човек дори, а колко повече за ученика, който посещава окултната школа. Това би се таксувало като нарушение, като нечистота и корист, неща за които се изключва от школата.
Да, задачата не е толкова лека, колкото изглеждаше, неизвестното стоеше там и криеше най-трудната част. Да знаеш какво да избереш, когато светът ти предлага обикновените съкровища и какво да избереш, ще пристъпиш ли към най-същественото, към идеите, към Словото и ще подминеш ли онова, което се огъва и онова, за което хората пропадат, ще пристъпиш ли към Словото като към восък - това са ония, които се огъват при първата буря или като ония, които се привличат от блясъка на златото и на диаманта, закоравелите скъперници и материалисти, които никога не отглеждат идеите. Стигаш до житното зърно - там има оране, сеене и жънене. А след това разнасяне на житото - Словото по целия свят. Те не мечтаят за богатство, за хамбари, за служби, за блясък. Това са учениците. Те само работят нивите си и имат една единствена грижа - да хранят целия свят.
Отношението към четирите зрънца е отношение към Словото. Приказката се приближава до притчата на Христа за “Добрата земя”. Като идея житното зърно стои най-близко до ученика: той го предпочита пред блясъка на диаманта и пред скъпата цена на златото. За ученика цена имат само живите семена, които съдържат кълн, живите идеи, които имат кълн и като се посадят дават изобилен плод.
