Не сме заинтересовани и не гоним обикновена човешка цел, нито се борим за някаква кауза. Ако си позволяваме да говорим и коментираме, то е защото се чувствуваме задължени пред поколенията и пред историята. Ние сме длъжни да говорим и разкажем онова, което сме видели, чули и преживяли и най-вече, което сме опитали. Един ден всичко казано ще бъде проверено и тогава ще се разбере чия страна сме взели и казали ли сме истината.
Моята хазайка се числеше към една църква. В свободните си стаи тя пущаше винаги хора от своята църква. Един ден й казах: Някога, ако стане нужда дали няма да предпочетете и моята стая да я дадете на ваши хора. Тя отговори твърдо: Не предпочитам. Аз доста мислих върху нейните думи. Отнесох случая до живота на много мои приятели; във всичките отрасли на живота - нашите чиновници, учители, лекари са безупречни работници. Те се отличават. Обществеността ги “предпочиташе”. От многото случаи няма да правим литература. Моята мисъл се разлива нашир и обхваща не един живот, хората, които аз познавам и школата в която са учели. Човекът е изработен. Къде? Не зная, как ще прозвучи тая тема на другите, но нали трябва да кажем на хората, какво сме научили и най-вече, къде сме го научили.
Години наред приятелите от София и от провинцията летуваха на Рила. Планината е най-удобното място, откъдето човек може да наблюдава хората - на планината човек не може да се скрие - изпъква такъв, какъвто е. Аз не съм фотограф и нямам намерение да снемам портретите на хората, не бях въоръжена с лупа, за да изследвам душите им, не ми беше работа това. Аз само гледах картините на планината, а заедно с тях виждах и човека - виждах Неговите хора, преминали през Неговата школа. Можех да мълча и да не кажа нищо, може да прозвучи нескромно, но нещо, което човек носи в душата надделява, не мога да подбирам старателно като шивач модела и платовете - трябва да развия една тема и оставям мисълта и хрумването да ме води за ръка.
Благодарна съм на Недялчо, един от добрите наши братя през оная първа година, когато след голямата скръб се опитахме да възобновим традицията и да летуваме на Рила, както е било преди; той дойде при мене и с подкупваща усмивка ме помоли да поема неговата работа - отпуската му изтичаше и трябваше друг да улеснява приятелите в уреждането на разходите. Моят контакт с всички, които идваха на Рила беше неизбежен, и не само тази година, но до последната, когато пребивавахме там.
Тогава учениците и школата се очертаваха ясно и релефно всред фона на всичката планинска хубост над 2400 метра височина, където всичко изглежда прекрасно и различно. Имаше нещо, което трудно може да се окачестви, нещо рядко и изрядно, което откриваше в тия хора от далечни краища, срещаш ги за първи път и спокойно съзерцаваше онова, което ние наричахме човекът. Имах време много да мисля върху това, съпоставяйки не хората, изключено е тук сравнението между светските хора и тия на Учителя, ние знаехме, че учениците на Учителя са пръснати из целия свят, знаехме, че хубави и добри хора имаше навсякъде, пред мене, обаче, не стояха тези незнайни ученици, а тези, които аз познавах, че са Негови, тези, които ми бяха сродни по дух, тези, които посещаваха школата на Учителя, ученици, които бяха минали през очите и сърцето Му. Тъкмо те имаха нещо специфично, отличително, нещо рядко като новопридобито качество, което отличаваше именно тези, а не други. Беше се случило нещо необикновено, което по-скоро усещах отколкото разбирах, че Той, Учителят беше направил нещо с тях, внесъл е нещо в тях и като добрия градинар само Той знаеше какво. Причината лежеше в школата, в метода, в Словото, в градинаря, който владееше отлично някакво изкуство, неопитано и непознато на земята, което даваше и отлични резултати. Усещането в мене лежеше необосновано, ала свежо и силно, понесох го от онези години, от онези рилски незабравими срещи, когато животът на стотици хора на такава височина течеше красиво, спокойно в пълен ред и дисциплина, без да се говори за нея. Всеки се стремеше по отделно, аз имах време да мисля за тия неща, да пази главната линия - хармонията и тези дни да се превърнат на истински празници на душата и духа. Бях открила причината, която лежеше като чиста и хубава тайна - казвам днес: школата и словото и зад тях Учителят. В света наистина се беше случило нещо необикновено - изграждаше се онова, което беше най-неподатливо, най-трудно - човекът. Всичко беше толкова различно и ново, един ваятел правеше колосален опит, безшумно сякаш, незнайно според живия метод на природата отвътре навън в атмосферата на пълна свобода и любов. Можехме да премълчим това и да не се докоснем до дълбоката интимност на едно дело, но вече е късно да се питаме и да искаме позволение, какво да кажем и какво да не кажем. Когато един ден, ония, които ще дойдат след нас, се попитат дали сме знаели мащаба на всичко, което се случи и на това, което Той даде на света, на човека, на учениците, на всички, ще кажем: знаем, видяхме и опитахме, преживяхме случилото се и искрата на радостта ни докосна.
Школата ярко се очертава в тия мигове и ние проследяваме светлия й път от момента на откриването. Рилската обстановка, живота през тези тридесет дни, отношенията, изградени върху взаимното доверие, сърдечна топлота и братска обич ми помогнаха да открия изработения човек, преобразен и нов, отличаващ се всред хаоса на нашето време. Имаше нещо, което не можеше да не бъде отбелязано - Добрият Градинар се беше погрижил да посее здраво и сито семе. Приличаха на ухаещи цветя, приличаха на запалени факли - те бяха минали прага на школата, те се учеха в тази школа и в душата си те носеха сега пламъка, те горяха в непобедим копнеж да бъдат ученици, да учат, да се усъвършенствуват. Отдавна те бяха успели да разберат и преценят магическата сила на Словото, което както тогава, така и по-късно неудържимо ги привличаше, като слънце, като извор, чийто живи струи възраства всичко. Затова не малка е била скръбта, когато беседите бяха иззети, равносилно беше да ти отнемат въздуха, светлината, водата и хляба. Онова, което душата преживяваше, онова, което учениците учеха в школата, никъде другаде не можеше да се получи. Душата усещаше това, преживяването беше непосредствено и силно и никой не си правеше илюзии, че другаде можеше да намери нещо по-хубаво, затова и никой не искаше да пропусне часовете на школата, никой не искаше да остане вън от нейния праг. Нищо не беше по-силно и по-определено от този копнеж от тая неутолима жажда да Го слушаш, да учиш. Душата знаеше, че векове е чакала и копняла за този час - да намери школата, да намери Учителя.
Тайната лежеше открита и причината ясна - тя променяше човека, школата и Словото изграждаше новия човек, опитният скулптор ваеше новия човек. Знание и метод се съчетаваха напълно. Школата бе място, където учениците получаваха знания, а метода беше правилен и даваше богат ефект. Процесът, който ставаше в умовете, сърцата, душите бяха невидими и лежаха необясними - така растяха и посетите семена, скрити в пазвите на земята, скрити в пазвите на духовното у човека, кълнеше новото посадено от майсторската ръка на Учителя. И всичко това ставаше по закона на любовта и свободата. “Опитайте тази вода, опитайте тази храна, подлагайте всичко на опит.” Школата беше жива и проникваше целия живот на ученика, за да превърне живото ежедневие на богат със светлини ден. Както виртуозът изтръгва най-хубави звуци от своя инструмент, така също и душите на ония, които Го слушаха отзвучаваха на призивите на тая неповторима пролет, която ни подарява плътния и задушевен тон на развейгора, и нежната мелодия на благодатните дъждовни капки, ефирната розовина на освободените хоризонти през ранното пролетно утро. В душата на човека ставаше един процес, неясен и неразбран дотогава -приличаше на пробуждане, на новораждане, един момент значим и прекрасен, който те поставя лице с лице с Безконечността и всичката светлина, възможна на света те прониква и човек усеща, че след този час не можеш вече да живееш обикновено, не можеш вече да не отзвучиш на новото, което искаше от тебе: да мислиш право, да чувствуваш право, да действуваш право, да бъдеш истински човек. Имаш чувството', че нищо вече не можеш да скриеш, съзнанието се превърна на огледална повърхнина на планинско езеро, всичко край тебе е станало премного светло, че на земята няма да се намери човек, който да не ти вярва и да не ти каже: ти се различаваш, имаш нещо, което не мога да разбера, а е хубаво, чисто. Ученикът е придобил нещо, той гори като запалена факла, живее под импулса на нещо необикновено и мислите и чувствата вече текат другояче. Словото успя да превърне всичко на хармония и радост. Школата и Словото направиха онова, което трябваше - изградиха човека, школата бе несравнимо училище за човечност, за самоусъвършенствуване. В нея, както и в цялото учение, основанията бяха: Любовта, Мъдростта, Истината. Еднакво в школата Той оперираше със знанието и със силата - нито едно съзнание не оставаше скрито за Него, ни една воля неконтролирана. Грижите спрямо учениците и спрямо техния напредък бяха грижи на добрия градинар, който не остава ни едно цвете неполято и непрегледано. Той обливаше всяка душа със светлина и с топлина, за да се разтвори тя като пъпка и се превърне на ухаещо цвете.
Затова Неговите хора, преминали през школата и Словото, образуваха братство, семейство с отличителни качества, които ярко проличаваха в планината, където човекът не можеше да се скрие. Приличаха на извори, които идваха от дълбоко, приличаха на инструменти, които издаваха верни тонове, приличаха на ония добри хора от незапомнено време, които те разбираха и на които можеше да се довериш. Жадуваха да оправдаят голямата привилегия, че са били Негови съвременници и ученици и най-вече, че бяха минали през Неговата школа и бяха успели да видят живот и идеи да се сливат в едно цяло Всичко беше несравнимо. С право Той казваше: “Мнозина сте слушали да ви говорят за любовта, за мъдростта, за истината, за правдата, за святостта, но като мене никой не ви е говорил. Сравнете резултатите от всичките досегашни училища с тия на школата, която следвате и вижте, кои са по-добри."
Ние посмяхме да се произнесем, позволихме си да свидетелствуваме и да кажем накрая: Мнозина сме слушали, слушали сме много неща, чели сме още толкова, много школи познаваме, но като Словото, което сме слушали от Него, никъде не сме го чули, като Неговата школа никъде не сме видели, като Неговите методи, други по-хубави не сме опитвали. Благодарни сме, че сме успели да се уверим не от книга, а от живия опит, от преживяния живот край Него.
За нас така стоеше Неговото дело. Един ден то щеше да се провери и опита.
Новият човек можеше да се види и провери навсякъде, ала най-добре ще се види човека, когато го изведеш над 2400 метра височина и го заставиш да живее при най-неблагоприятни условия, не ден два, а месец.
