Той посрещна младостта. Младостта има едно рядко и хубаво качество, един отличителен белег, който й предава блясък, сила, красота, чистота. Човек може да премине младенческата си възраст, може да стигне старостта дори, но ако притежава това качество, той не е остарял. Затова в света има много стари хора млади, и много млади - стари. Нашата тема не се отнася за младостта, която блести само отвън. Срещу този отличителен белег искаме да поставим всичко, което на вид е несъответствуващо, преминало своето време, неподходящо за дадени временни условия, лишено от бликащ живот, разнообразие, красота.
Погледът на младостта е остър, чувството за различаване силно развито, би могло да се каже, че младият човек е въоръжен с някакъв невидим микроскоп в едната ръка и с лампа в другата. Той сверява всичко, опитва всичко онова, което се сили да го покори или зароби. Чрезмерно е развито това чувство, което не може да се нарече интуиция, то е нещо друго, нещо като интелектуален или духовен проблясък, с който природата го е надарила щедро, както щедро е дарила детството му с интелектуален глад. Като фар, който направлява пътя на параходите, младостта сякаш стои на пост и дава направление на културата, на прогреса. Младостта винаги е заредена с огромен запас от сила и светлина, за да сверява като проверочен пост произхода, цената, чистотата на всичко ново, което идва в света. Младостта не е спокойна, напротив тя е винаги настръхнала и будна, внимателно се вслушва не само в това, което изкуството й предлага, но във всичко, което цели да се домогне до нея, за да й предаде своите ценности и завоевания, или за да я използува За свои лични цели и домогвания. Кой не прави опити да привлече младостта. Очите на всички политически, държавни, религиозни дейци са обърнати към нея. Никъде другаде в никоя обществена формация не се забелязва това силно подчертано чувство на бдителност. Младостта е винаги нащрек, казват - това се дължи на войната, която съществува между старото поколение, което си отива и младото, което идва - нещо разделя сина от бащата, майката от дъщерята. В същност това е онова, което вечно се съпротивлява срещу набезите и домогванията на утвърдената власт, било в семейството, било в училището, било в държавата. Една тънка разлика съществува там, разлика в интересите, в разбиранията, в нуждите, в гледищата. Младият и старият, новото и старото, миналото и настоящето се срещат на една демаркационна линия и опитват шпагите си. Младият не иска да мисли, да чувствува, да действува, както стария. Младият не може и не трябва да приема нещата както му ги предлагат, нито трябва да става роб чрез разбиранията на едно поколение, което си отива и което младите на всяка цена иска да надвишава по всички линии. Затова може би те безогледно отричат всичко, което се опитва да се наложи на разбиранията, съзнанието на младостта и оттам на целия арсенал, което установените институции се силят да й диктуват и натрапят. Този елемент, това кипящо, упорито чувство на сверяване, на опитване, на критикуване, ако щете е отличителното качество на младостта, която не желае да приема нещата на “вяра”. Затова младите изпразват храмовете, когато могат свободно да влизат в тях и ги пълнят, когато вратите се затварят за тях, затова едно нелегално движение ги привлича и покорява, а една установена и сита власт ги отблъсква, за да се ориентират към друго нещо, което носи опасния, ала девствения дъх на красивото, вечното по което те копнеят. Тази е причината поради която, когато се отрича официално едно учение, една идея, младостта първа като сеизмограф отзвучава за да се впусне в щателна и дръзка проверка. Нашето поколение не направи изключение. Младостта на нашия век беше вярна на себе си и на идеалите си.
Църквата по наше време много направи, за да очерни и наклевети Учителя и Неговото учение. Бяха турени в ход всички средства с които разполагаха. Широко бе използуван печата и скъпо бяха платени авторите на порнографни съчинения. В голям тираж те се пръскаха по канален ред и като вестници да стигнат до народа, разбира се те стигаха и до младостта. Ако тия, които пишеха против Учителя бяха по далновидни щяха да държат по умерен език и нямаше да лъжат толкова много. Може би ефектът щеше да бъде по-благоприятен за тях. Но журналистите по онова време нямаха скрупули. Пишеха по поръчка и неофициално им плащаха двойно. Случаят беше извънреден. Зад тях стоеше църквата. И младите, каквито са “на дъното да търсят просо”, тръгнаха да проверяват.
Историята ни е позната. Младите притежават усет за истината, за чистотата, за красотата - така беше и с нас. И като провери остана там. За нас е важен този момент. Ние бяхме на това място в началото на второто десетилетие на нашия век, нямахме още двадесет години и всичко, което се случи получи дълбоко значение. Намерил си онова, което си търсил, за което си копнял - новото, което се отличаваше по всичко, което доминираше и отговаряше напълно на онзи проверочен сигнал. Всичко бе както си го желал, както си го очаквал - то отговаряше на вътрешните нужди и интереси," защото всичко звучеше революционно ново. Оставаш там без да сверяваш и на цялата преса като орган на властвуващите обръщаш гръб - не искаш и да знаеш за тях. Винаги се случват такива неща - това са потоците, които се втичат в планинското езеро и тия, които изтичат от него, за да бъдат водите винаги чисти и свежи. Природата допуща блатата, но не ги обича. Младостта върши именно това, спасява човечеството от застояли води, спасява го от духовни задръствания и оттам и от големи катастрофи като реагира като истински сеизмограф.
На тази младост, която Учителят търпеливо изчака цели две десетилетия, за да израсне, Той устрои добър прием. Застана крепко на нейна страна, отнесе се майчински към грешките, залитанията, пое всичките й грижи, предпази я от острите завои, пази я от всичките бури, откри специален клас за нея, за да задоволи глада на ума и жаждата на сърцето - говори й така, че да събуди всичките спящи сили на мисълта, като подари най-съкровената за младостта сила - да открива сама ценностите, да твори сама себе си -свободна и независима. Като показа върховете по които тя бленува, остави на разположение голямо познание, което щеше да я задоволи и обогати. И накрая пое защитата като застана на нейна страна срещу всички ония, които винаги намират кал, за я да очернят и окалят. Младостта за Него означаваше нещо голямо и прекрасно, което трябва да се пази, тачи, обича, а не да се използува, рядко явление, което младостта оцени.
И когато тези от специалния клас щяха да питат: Ще градим ли нова църква? Учителят щеше да отговори: “Как ще градим любовта?” Младите, които идваха при Него не идваха от църквата, за нея само знаеха, младите нямаха църква. Църквата стоеше обезлюдена от живия поток, който се стичаше от планината. И може би за това те питаха: Тук сега ще градим ли нова църква? Учителят каза: “Ние църква няма да градим.” Думата бе казана на младите, на нас, думите бяха подчертани. Той беше премного зает да гради човека отвътре. Вътре трябваше да засияе този храм. За това беше дошъл Той - да се изгради един човек с убеждение, с идеали, с нов морал - новия човек основа на бъдещето. Може би щяха да настъпят други времена и на тези същите млади може би щяха да им се поречие да градят “църква” - понятието не е вече иносказателно - едно учение може да се излее в някакъв калъп, в църква, установена форма, статична и премного опитана. Заплашителен сигнал - да се отлее Неговото учение в църква... Беше ли това предупредителен знак, който Той се погрижи да го постави като стрелка по пътя? Днес, когато съпоставяме събитията и изпитанията, които братството преживя, между многото опасни положения, ние се натъкваме и на това, което ни се струва най-страшно и опасно - да предадем на новото старата форма - да изградим църква, да затвърдим учението, да го излеем в някакъв калъп. Младостта, за наша радост, беше будна и се бори да запази непокътнати принципите, които Той остави кристално чисти да светят и да направляват. “Ние църква не градим” - казва Той. “Аз църква не градя, нито училище, има преди мене други майстори, това изкуство не съм учил. Нека другите да градят.” Имаме едно странно усещане, когато слушаме тези думи казани от Него - пренасяме се на изток, родината на храмовете, калищата, манастирите, виждаме запада с църквите и катедралите и като, че ли настръхваме, настръхваме ние, не други, ние, които не можем да си представим учението на Учителя и този човешки порядък, който винаги се сили, да предаде човешка форма на Божественото, този порядък, който винаги се сили да нивелира, да уеднаквява, да опошлява Великото и след това да Го покани на обед не отвътре, а отвън. Не, не - ние не сме вече млади отвън, дано сме млади отвътре, за да запазим неувяхващо онова отличително качество на младостта и не позволим никога смешението - старото и новото да образуват акорд - фалшив акорд, който се носи по света не от днес и срещу който младостта винаги бурно е реагирала и ще реагира. “Ние не градим църква" -ще повтаряме тези думи не само на ония, които биха се опитали да направят това, но и на самите нас. Идеята засяга нашата интимна дълбока същност като ученици, защото вътре в себе си всеки може да сведе учението до формите, до ритуалите, до статичността - неща срещу които Той води упорита борба като сменяше и формите и съдържанието - винаги разнообразен, винаги гъвкав в изразните средства и в живия делник - превърнал го на истинска школа. Опасността не бе изключена подпирайки се на тояга, фанатично следваща онова, което е било - форми валидни за момента. Опасността бе двояка. Учениците трябваше да бдят осторожно с бдителността, с чистотата, със силата на двадесетте години, здраво да държат в ръцете това съоръжение, блестящата лупа, която винаги ще ни помогне не само, как да съхраняваме ценностите, но и как да ги различаваме, когато ни ги предложат отвън. Платформата на която младостта застава трябва да бъде такава за цял живот. Хората на изкуството твърдо държат на нея, защото знаят скъпата й цена, затова ония, които успеят да се домогнат до това съоръжение никога не остаряват. Учениците на школата са нещо повече от хората на изкуството, те никога не остаряват, защото са в непрекъснат творчески процес.
На младостта Той връчи светилник, за да вижда добре пътя си. Задачата беше наполовина решена. Той винаги взимаше този процент, за да остави след себе си диря и сигнал по която ученикът да тръгне и решава правилно задачите си. На Земята истинските учители в обикновените училища постъпват по същия начин. Те знаят, че учениците не владеят още голямата наука, знаят, че те я владеят и затова помагат на учениците си. “Ние признаваме една църква във Вселената - църквата на природата с безброй кандила звезди, слънца - цялата природа едновременно е църква и училище.” Под тия думи казани от Него стои дата 1922. У Него думите имаха едно значение. Зад Неговите думи стоеше живота. Той не само каза, че цялата природа е църква, храм и училище, но и го показа и доказа. Ако има нещо, което младостта обича в тоя свят, това е природата и учението. За нея Учителя широко отвори вратите на природата и я покани. Природата се превърна на истински храм. В нея имаше всичко, което можеше да извиси душата, всичко, което да облагороди сърцето, всичко, което можеше да просвети ума, всичко, което да уякчи волята и накрая да възвеличи духа. Отечеството ни, за голямо наше щастие беше страна планинска. Планините у нас бяха високи, прекрасни, чисти, недокоснати лежаха те от похода на цивилизацията, премного девствени и сякаш чакаха тая първа младост, дошла след петстотингодишно робство, за да открие всичката красота и бихме казали всичката доброта, които лежаха в тях. Планините ни приеха и приласкаха и ни приветствуваха с добре дошли. Туризъм ли се наричаше този величествен поход към този планински свят, където поляните лежаха неутъпкани и чисти, върховете самотни и величествени в своя покой, пътеките към тях едва оформени, езерата кристално чисти и над всичко това планинското небе с едри блестящи звезди, да те гледат от близко - топлосърдечно да звучи и да пее и денем и нощем на различни октави. Не, не, не беше това обикновен туризъм с всичката оная обикновена, бихме казали пошла жажда, не искаме никого да оскърбяваме, за приятно прекарване на времето с обичайните си навици и нужди, които днес човек мъкне заедно с провизиите в раницата и в мислите си. Нашето не беше обикновен туризъм, не беше. Беше щастие и празник да отидеш на планината. Думата туризъм стоеше далеч и ненужна, думата екип също. Никой нямаше екип. Тогава за нас нямаше хижа. По малкото и неуредени още хижи ние не отсядахме. Ние прекарвахме нощите край огньовете на открито. Ставаше и топло и студено, но това нямаше значение. На огньовете винаги имаше чайници. Горещата вода ни спасяваше от всичко и беше радост и безкрайно щастие да бъдем с дни, седмици на планината. Тогава нямаше автобуси. Имаше един стар камион и някой си шофьор познат на наши приятели, нямаше тогава раници, някоя торба или войнишка такава и вътре малко хляб, захар, сирене, канче и непременно дрехи за преобличане. Имаше и една огромна радост. Защо? Нещо се беше случило. Приказката е много дълга и ние ще се опитаме всички да я разкажем, кой както може. Тук в един увод не можем да я сместим, имаме за цел при това не младостта отвън, тая с гладката кожа и блестящите зеници, а тая отвътре, вечно млада под сивите коси с отличителното в нея, прекрасното, силното с което тя можеше да отива и на барикадите, за да умре за новото, новото за което сега не искаме да умрем и никой не искаше това от нас - искаха от нас да живеем, да живеем за новото и второто, което беше неделимо от първото, да покажем света за който младостта копнееше - истинската църква и истинското училище - природата, вратите на новата църква и на новото училище, което се разтваряше, за да влезе триумфално младостта.
За две неща пристъпи тя свещения й праг - да учи и второ да намери жадуваното, за което тя никога нямаше да престане да копнее, да бъде реализирана среща с Великото, с Реалното със Своя Бог - Природата в която Той въведе Своите ученици се превърна на храм - величествен храм неръкотворен, единствен на Земята, където душата се удостояваше със среща с Великото.
Да, приказката, която не бе приказка е много дълга. Накрая струва да кажем, че устремът, съкровения устрем на нашия живот си остана копнежа ни към планината, към природата - тя олицетворяваше нещо, което не можем да изчерпим. Това общение с природата ни обогатяваше, извисяваше и превръщаше живота ни на истинска школа. Планината беше и храм и училище. Природата беше храм и училище с много кандила, много светила, много слънца.
Туристи ли бяхме ние? Ние бяхме хора с голяма обич към природата, към планината, където намирахме отдих не само за тялото, но и за душата. Дали на някой би хрумнала идеята да съгради църква от камък и желязо -сграда голяма, просторна с купол, с камбанария и с цветни стъкла през които оскъдно се процежда светлината и вътре кандила, свещи, икони и платени чиновници да вършат богослужение и да поканят след това нас, младостта, учениците... По-голямо кощунство никой не би направил и дано никога не се случи това с някой от Неговите ученици.
Спокойни сме. Идва момент в историята на човечеството, когато историята не може да се фалшифицира, когато истината не може да се скрие, не може да се продава, купува, търгува. С Неговото учение никой не ще може да търгува.
Една будна младост ще стои там, обжарена от Неговото Слово, одухотворена от Неговата обич и за нищо на света тя няма да пожертвува своите постижения и завоевания от които най-важното е това - да различава и да знае, че истинския храм и истинското училище бяха открити.
На прага стоеше Той и посрещна младостта на 20 тия век.
--------------------------------------------------------------------- *Забележка на съставителя: Всички задрасквания са на Лалка Кръстева. Въвежда се всичко, което е написано от Буча Бехар (има се предвид за сканираните документи).
