За учението тя беше слушала; с Учителя се запозна чрез беседите. През тези две години от ученическия си живот, тя друго не прави - само да чете беседи. Уроците минаваха между другото. Когато завърши и трябваше вече да напусне града, където получи образованието си, тя пожела да види Учителя. На Изгрева тя пристигна срещу петък. За нея Учителят беше казал, да й дадат лекции от Специалния клас. Първата лекция, която чу направо от Него беше петъчната - младежкия клас. Всички на нейната възраст я поздравиха и я приеха топлосърдечно. Сутринта след класа през този забележителен ден, тя се намери в “Парахода”. Там живееха стенографките. Да се стои на “Парахода" беше не само приятно, а имаше нещо друго, което трудно може да се предаде с думи. Там имаше и среда, и атмосфера, и беше леко - разговорите бяха интересни, събеседването се лееше като водите на извор. След беседа всеки час съдържа нещо празнично. Празнично беше и настроението, когато вратата се отвори и на прага застана една сестра с поднос на ръка, поздрзвява и казва. “Учителят праща това за гостенката.” Назовава името й.
Малко сме изненадани - днес е петък - всички спазваме седмичната почивка - петък ние не ядем. Може би сме помислили: Нима Учителя не знае, че днес е петък и не се яде. Странно - конфликтът е наяве - вечният конфликт за “съботния ден", началото и края на ритуалите, образите на отявлената догма, която ражда фанатизма. Колко трудно разбираха старите евреи Христа, колко се спъваха те, когато гледаха замаха с който Той се опитваше да разруши старите форми, не само отвън, но и вътре в човека. "Син Человечески е господар на съботата". Ала гостенката не трепна; нито за момент показа, че се е разколебала. Тя отчасти познаваше още Писанието и едва ли е помислила за “съботата”, усмихна се, пое подноса, сложи паницата и хляба пред себе си, помоли се и започна да яде. Нямаше следа от противоречива мисъл, нито за момент си зададе някакъв въпрос във връзка с петъчния ден. Отношението на Учителя беше схванато във всичката кристална чистота, обвеяно с топлината на Любовта, Която тъкмо през този ден я поздрави с “Добре дошла". Основната линия на този момент беше доловена от всички, които бяхме там, за да преживеем заедно с нея красотата и свободата, които ни подариха този светящ момент. Беше чудесно, каза тя по-късно. Никога през живота си не бях яла с такава сладост. Тя идваше за първи път и беше успяла да преживее красотата на срещата.
В София тя стоя три дни, не повече. Времето нямаше никакво значение при такива срещи. Миг или вечност - мостът беше прехвърлен и отношението блестеше - ожиданата среща се състоя.
- Ще дойдете на Рила - каза й Учителят на тръгване - за десет дни ще можете. За първи път, за тази година стигат. Ще си вземете топли дрехи.
- Транспортът за Рила тогава не беше уреден. Учителят й начерта целия път: Ще си вземете билет направо за Дупница. Там ще потърсите един брат, вземете си адреса. С него ще дойдете. Той идва често и ще ви доведе. Няма да спирате никъде - направо.
- Ще дойда, но малко трудно ще ми бъде. Имаме много работа през лятото.
- Когато майката има важна работа, излиза от къщи, когато децата спят.
- Така ще направя, ще се опитам.
И тя си отиде окрилена. Десет дни на Рила й се видя нещо огромно, сбъдната мечта - Рила, Езерата за които само беше слушала, за първи път й предстоеше да се срещне с всичката планинска красота. Ден след ден тя щеше да брои дните. Само да приключат с жътвата.
На Рила тя дойде. Направи онова, което й бяха казали. Улови дирята на начертания път и не сбърка. Можеше да избегне една малка неприятност, ако беше спазила целия график на пътя. От къщи излезе призори и каза само на майка си къде отива. Само тя я изпрати. В село върлуваше епидемия и тя се беше разболяла от малария. На тръгване вече тя имаше температура. Но това нямаше значение. И пред гишето на станцията тя се поколеба, треската да не я завари на път - взе си билет до София. И сбърка. Ония, които я посрещнаха в София, при вида й не я пущат да отиде на Рила. Отиват болни, за да смущават Учителя. Като оздравееш тогава ще отидеш. На път е екскурзията да пропадне. Ала тя устоява храбро и казва твърдо: "Учителят ми каза да отида и аз ще отида, ще ми мине по пътя”. Намесва се брат Епитропов и казва: “Оставете я, щом като Той й казал и щом тя иска да отива, не я спирайте." И тя лети вече към Езерата. Намира братя в Дупница и през нощта пътуват. Пристигат след полунощния час. Не пропусна нито един ден от набелязаните десет дни. Беше изтощена от пътя и от треската. Нищо не е това - важното е, че е на Рила, отзовала се на поканата и радостта е безмерна.
Какво собствено има в този случай, какво има за отбелязване в едно идване на Рила, на Изгрева? Имаме ли да кажем нещо интересно, където образите да сияят, да ни говорят и от тях да се възхитим, поучим и преживеем заедно с незнайните герои дълбоката радост?
Малките, обикновените наглед неща приличат на ония спокойни и безоблачни утра, които ни подаряват красотата на една тишина за която дълго сме копняли; простите табла понякога ни говорят много повече отколкото големите и нарисувани с ярки тонове. Има нещо да блести в това първо идване на Рила, в тия първи срещи с Него, където отношението на Учител към ученик и на ученика към Учителя приличаше на мелодичен акорд. Нека разкажем: Треската не я остави и ние край нея започнахме да я лекуваме. В планината нищо не може да се направи, освен компресите от лук на стъпалата. Погрижихме се затова. На сутринта всички станахме рано за върха и за беседа. Беше сряда. Не й казахме да стане и да се приготви, не й казахме и да си стои. Оставихме я свободна. Никой не взе инициативата в ръцете си и не каза: днес е сряда, ще има беседа, стани и ела. Днес не бихме направили никога такава грешка. Разбираме вече какво трябваше да направим, защото успяхме да разберем, какво значи една беседа; какво не бихме дали сега за да преживеем този час, тая неповторимост!... Колко щедро разливаше живата вода, това Слово от космически мащаб, тоя жив поток на елексира за който човешката душа векове е копняла. Нямахме представа за дълбочината и несъизмеримостта на събитието, което се беше случило и на възможността на 2400 метра височина да слушаш Учителя!... Мигове, които не трябваше на никаква цена да се пропущат. Защото те са неповторими, а на земята животът течеше под знака на преходното. Днес добре знаем цената на една лекция или беседа направо чута от Него в оня вид съхраняващи своята обилна светлина и мощ, тази магичност на живото Слово, от което никога не трябваше да се лишим. Следващият момент добре научихме това.
Не бяхме закусили още, когато отидохме за дърва. На пътеката до голямата канара стоеше Учителя. Спрях се и поздравих. Попита ме за гостенката:
- Защо не дойде на беседа?
- Направихме й снощи компреси.
- Можехте да й ги свалите и пак да дойде. Тя можеше да дойде и трябваше.
Помня, че това беше казано строго. Изведнъж почувствувах вината. Да, трябваше да й помогнем да разреши въпроса правилно. Тя можеше да дойде, колко са десет дни - преброени часове и мигове... На Рила дали имаше нещо по-важно от Словото? Дали въздухът, водата, слънцето бяха важните условия, които ни събираха на Рила? Не идвахме ли най-вече за нещо друго, което го нямаше никъде другаде, онова, което одухотворяваше и осмисляше целия ни престой там? Дали живота ни през дни в планината се оцветяваше, обогатяваше и осмисляше от планинската хубост или от удара на Великото, от духа на онзи живот, който кипеше край нас, за да осмисли нашето пребиваване? Атмосферата беше необикновена и обстановката в която бяхме потопени не се дължеше само на планината. Рила с Него и със Словото получаваше своя дълбок и мистичен облик. Навсякъде по нашите планини имаше чист въздух-кристална вода и много слънце, ала тоя ограничен планински периметър, тая планинска панорамна шепа, където почиваха като в майчин скут 7-те Рилски езера се превръщаше на светящ и мощен център, където силите небесни изливаха своето благословение щедро и богато.
И сега, когато слушах Учителя да говори за нея, почувствувах строгостта на думите отправени към мен. Можех да се разплача, но не позволих на сълзите да бликнат, да, разбрах, че направих грешка и стоях виновна пред Него, за това, че един човек се лиши от сутрешното Слово. Стана ми мъчно и мълчах. Тогава Той се приближи при мене и ми подаде една варена царевица, още топла. Гамата беше сменена, поздравихме се и аз тръгнах към палатката.
Разказах случилото се, а болната мигом стана, започна да се смее и радва.
- Защо толкова се радваш, след като така сглупихме всички, като те лишихме от една беседа?
- Питате защо, защото, ето, аз знача нещо тук, защото ето, Той видя, че ме няма, ах, да знаете само, колко много се радвам.
Чудно! Обстановката мигом се промени - отношенията имаха своята дълга история.
Малкият незначителен случай на Рила отшумя далече, ала нещо остана, остана да сияе и да ни показва глъбините на нещо, което през хилядолетията посещава земята, за да отбележи епоха, която настъпва. Колко от значение беше да се слуша Словото, да не се пропущат утринните часове. Неповторимостта ни гледаше с блестящите си зеници и урокът предаден добре, безсъмнено беше усвоен добре.
Беше пак лято. Този път бяхме на Изгрева, вероятно след пребиваването на Рила, края на август, началото на септември, когато тя получава писмо с което я викат по спешна работа в училището. Директорът имал някакво нареждение от инспекцията на този ден всичките учителки да си бъдат на местата. Няколко минути тя върти писмото в ръцете си и за наша изненада тя казва: Няма да замина, не искам да пропусна утрешната беседа.
- Иди да питаш Учителя - казваме ние.
- Не, няма да питам. Може да ми каже да си отида, или да реша сама. Ето решавам, оставам. Поемам риска.
И тя остана. Ние, нейните приятелки, същия ден още разказахме на Учителя. И тя беше в малката група край Него. Да, казахме, че получи писмо, че я викат, че тя не иска да пътува и най-вече не иска да пита Вас, какво ще й кажете, да не би да й кажете, да си отиде, а тя не иска и поема риска. Да, разказахме го дума по дума, както се беше случило.
Учителят само се засмя.
Беше онзи смях на Живата природа, която се радва на смелостта и отговорността, които нейните деца проявяват, когато имат да решат известни задачи.
