Някои срещи не се забравят. Когато се докосваме до образа на един човек, без да искаме позволение от него, той не е вече на земята, пред нас изпъква цялата обстановка, която релефно очертава образа. Той беше енергичен и жив, край него кипеше живот, неговите чувства дишаха първична сила - имаш чувството, че се намираш край буен водопад, приличаше на пръхкав и богат чернозем, приличаше на скала. Роден в онези полубалкански селища, чист българин, в който преобладаваше славянския елемент. Отношенията му бяха прости, прями и сърдечни. Под редките избухвания и сдържаните чувства клокочеше подземна река, чийто шум понякога плашеше и смущаваше.
Той беше наш брат. Не може да се забравят тези братя и сестри, които ние заварихме в Братството, успели вече да създадат атмосфера - един свят здраво изграден, един живот братски и топлосърдечен, който течеше гладко и равно през това време. На всички тези ветерани и първи хора на Учителя ние гледахме с преливащо топло чувство и с голяма почит. Бяха хубави години, които подхраниха и заякчиха у нас връзката и убеждението, че сме получили най-хубавото, което времето можеше да ни поднесе.
Със сина рано се запознахме, а после и с бащата. Сега стояхме със сина един срещу друг в малката стая и разговора ни докосна миналото, за да се спрем не само на преживяванията, не само и на идейното им съдържание, а на образите, които винаги идваха при нас, когато дръзвахме да прелистим голямата книга-първи екскурзии по Балкана, меката линия на Старопланинските върхове, живописните поляни с богатата флора, кристал но бистрите извори, които на всяка крачка привличаха погледите, яркосиньото небе. което на потоци изливаше топлина и светлина и нашите песни и приказки, бивака на Съръ-Яр не могат да се забравят тези дни, утра и вечери. Красотата се вливаше дълбоко в нас, за да изгради не само един мироглед, но и една програма за живот. Времето беше разкошно и богато в своята неповторимост.
- Бях шестгодишно дете тогава после пораснах и живота на Братството премина през всичките ми възрасти. Какъв човек беше баща ми.
- Помня го...
И тогава приказката тръгна. Изкуство е да знаеш да разказваш, изкуство е да знаеш и да слушаш. Не всички могат да слушат добре, така че този, който разказва, да не се смущава и речта да тече спокойна и плавна. Тогава забравих, че бях дошла да взема обещаната книга за богомилите, забравих, че след това трябваше да ида да купя нещо, забрави и той всичко друго, за да остане само образа на баща му.
Неусетно дневната светлина се смени с електрическа. Навън беше тъмно, а ние стояхме там, не вече като събеседници, а и двамата заслушани не в песента на една неувяхваща младост, не в тоналността на братския живот, не и в повестта на брат Иван. В разказа на сина звучаха други звукове, една позната гама, която стигаше до сърцето, за да събуди трепетите на онзи живот, който доминираше, преливаше и заливаше с нещо магично нашите скромни жилища и нашия изпълнен със съдържание живот. Животът на всички беше израз на нещо друго, незнайна ръка направляваше нашия път, един архитект умело и бавно строеше нашата душевност. Двигателната сила беше скрита, ала тя проникваше и регулираше духовните процеси и направляваше посоката на движението. Дълбоко в душата нямаше човек от Неговите хора да не усеща оная вълна на епохата - огнената вълна, която ни грабна и потопи в един свят, където беше много светло, красиво и човечно.
Вече не слушах разказа за един човешки живот, той беше премного жив и интересен, а гледах с горящи зеници магията, която претворяваше този живот, моделираше го и канализираше енергията в него. Ще кажат някои - познато ни е всичко това, преживяли сме го. Ще кажа същото и аз, ала това не ми попречи жадно да ловя думите на сина и безсилна до сподавя вълнението, аз казвах: Подробно и всичко разкажи!
Бях шестгодишен и помня всичко. Помня, какво беше той преди и след срещата с Учителя. Беше близко до алкохолизъм. Пушеше и пиеше без мярка. Караше се с всички и се биеше до смърт. Кварталът пищеше от него. Нека не смущаваме покоя му. Една вечер той се върна от градчето К. Беше отишъл да види сестра си. Нали я познаваш? Картинка - тоя нежен и сърдечен човек. Такъв контраст... Тя му беше сестра, за чудо просто. Тя и той... И още с влизането си от вратата рече на майка ми: Марио, край на всичко. Свърши се вече тя. “Какво се свърши?” Свърши се тя, няма вече пиене, няма вече пушене. “Ами да, има кой да ти повярва. Докато носиш пищов...
Баща ми носеше пистолет в джоба си и кама в навущата и тояга в ръката си. И пред очите на смаяната ми майка той измъкна камата, измъкна пистолета и ги захвърли. Никога вече и край на всичко - повтаряше той. Свърши се, за трети път каза той и ме взе по навик на колене, като повтаряше край, край. И вече не миришеше на алкохол - три дни не беше пил и пушил.
Случи се необикновеното. При сестра си той видял, че Катинка е приела някакво учение, което според нея било много хубаво. Видял още, че тези хора си живееха мирно и тихо. Молели се, пеели песни, четяли беседи и всички били вегетарианци и въздържатели, не се карали, не се биели и постоянно приказвали за Учителя. Едно учение, което въздържало човека според думите на Катинка. Всичко това му харесало, много му харесало. Невероятно, баща ми се промени, стана друг човек. Всички съседи не можеха да се начудят, роднините се изненадали и не вярвали, кварталът си отдъхнал. Същата година той се срещна с Учителя. И какво му каза Той?... Дали му даде някакви наставления дали го морализирал, някакво поучение? Нищо, абсолютно нищо. Само му каза да научи три песни: “Ангел въпиющ", “Спасение мое”, “Дево Богородице". И трите песни се пееха в православните църкви. Каза му още да си купи три картини: “Христос в Гетсимания”, “Възкресение” и “Тайната вечеря”. Трите картини да ги остави в църквата, да ги предаде на свещеника и 40 дни наред да ходи там и на 40 да си ги прибере.
Път е това, виждаш ли...
И баща ми направи всичко. Купи картините и ги даде на свещеника, който ги сложи в олтара. И 40 дни той ходи редовно в църквата. Изправен, голям като планина, знаеш го и аз паленце до него. Той пее и аз пея. Накрая прибра картините, а вечер пеехме трите песни. И животът тръгна в нови релси. Беше предан на учението, на братството и на Учителя. Той направи чудо. Хората не можеха да повярват. Идваха да го видят и да се уверяват... Опитваха се да го съблазняват с любимото някога питие - напразно. Той си остана докрая на живота си вегетарианец и въздържател. Бай Иван... мир на душата му, беше въплъщение на здраве и на душевна чистота - български дух, където една славянска искра тлееше и една капка бушуваща българска кръв аленееше, за да направи от него човек с убеждение и твърд в идеите. Прие учението, защото беше успял да види, че спасението за него нямаше да дойде от другаде. Той живя дълго и остави жив спомен и неопетнено име.
Зад него се открояваше образа на Учителя - методът на работата и светлия път, по който извеждаше всяка душа. Работеше индивидуално с всички, защото познаваше човека и неговите ресурси.
Колко години оттогава! Синът беше на шест години, когато една среща решава съдбата на бащата. Оттогава повече от половин век, а разказаното за брат Иван звучеше и изпълваше малката стая през тая февруарска вечер. “Ще научиш три песни и ще си купиш три картини”. Това е същността на този духовен процес, това духовно прераждане за един живот, чиято книга разчитаме днес, да открием не само животът на отделната част а и живота на Цялото. Щастливи бяхме да почувствуваме уханието на една градина, където цъфтяха ароматни цветя неувяхващи през едно преходно време.
Така работеше Той и на православната църква и нейните свещеници Той не обяви двубой. Никого не дръпна от църквата, а ги насочваше през онова време към църквата. Защо не се вслушаха в апела Му? Защо не Го разбраха и не Го приеха? Те първи би трябвало да Го приемат. Късно е да се питаме днес, защо православната църква взе такава линия на поведение. Той не хвърли ръкавица на духовенството в България и не похули църквата, както тя направи спрямо Него. Той започна с православните песни, Христовите принципи бяха като основа и приобщаване учениците си към Евангелието, което беше настолна книга. Той не отрече нищо от всичко, което съдържаше тя и беше готов да помогне на всички. Той носеше едно духовно богатство и нищо нямаше да попречи то да бъде раздадено на човечеството.
“Тайната вечеря”, “Христос в Гетсимания”, “Възкресение” - три картини, които изобразяваха не вече епизоди от живота на Христа, а живи запалени факли за пробуждащата се душа - три мигновения от живота на Христа, описани между 17 и 21 глава от Евангелието на Йоана - трагични моменти от Неговия живот, които никога нямаше да престанат да звучат и да говорят на сърцето, на душата, на ума на човека. През тези три съдбоносни моменти от живота на Христа трябваше да мине и брат Иван, за да оживеят в съзнанието му - да съзерцава дълбоката мистичност на Голямата вечеря, да преживее единството и красотата на пълното единение, което молитвата можеше да подари на човека, и да преживее голямата радост от Възкресението, защото “мъртва бях и оживях.” И трите момента щяха да му откриват великото тайнство, когато една епоха се прощава с друга, и настъпването на новото е очевиден и преживян факт. Брат Иван преживя в късо време тези три мига, премина в съкратен срок през това тайнство, извиси душата си към Великата Реалност с чистосърдечието на славянина и с всичката твърдост и жажда за светлина на българина.
Един живот преминал и един образ остана, който днес може да ни разкаже за пътя през който една душа може да бъде изведена нагоре и на светло, за магичното в работата - метода на любовта - магия с която Той свободно оперираше. Нямаше човек, който можеше да не отзвучи на тази любов, на тази светлина и топлина с които Учителят ограждаше всяка душа закопняла за истината..
Образите и идеите изпълват атмосферата; изпълват и нас, успели да доловим трепета на съдбоносния миг, блясъка на магичното, когато една съдба се преплита с друга и срещата между ученик и Учител свети с кротък и чист блясък. На земята няма по-велико от тази среща.
