Случаят е отбелязан бегло, скромно, между другото. Може да се вземе като отделен факт - страница от Неговото ежедневие, като сказание от рода на символите, накрая като притча. От нея би могло да се направи епично произведение, приказка например поучителна и полезна, малки и големи биха могли да се ползуват от нея. Но ето, че тъкмо отбелязахме първата дума с обичайния приказен тон, отказахме се от идеята за приказка и си казахме: рамката само ще ни пречи, нека се движим свободно и да огледаме случая от всичките страни. За нас ще бъде от значение да чуем всичко, да видим скритото в примера и да преживеем идеята, която Учителят внимателно и деликатно е скрил в образа, за да ни говори днес твърдо и сурово като острие на меч, който докосва дълбините на нашето съзнание - съзнанието на ученик. Предпочетохме коментара, предпочетохме суровата истина пред меката приказка.
Животът днес промени, задълбочи нашето мислене, нещо се закали в нас, силата ни се увеличи и не се страхуваме да застанем пред огнените слова на истината. Искаме да кажем всичко и да бъдем безпощадни, когато се касае за нея, на случая ще погледнем с отворени очи. Когато се опитваме да правим преводи, не ангажираме никого, освен ония, които мислят като нас, ония, които се смятат ученици. За такава размисъл ние узряхме и днес спокойно можем да обелим коравите черупки от плода и опитаме сладката му ядка.
Учителят разказва за една котка. При Него винаги имаше котка и не веднъж тя е ставала предметно учение. Случаят е интересен, построен е със скромни средства и звучи премного живо. Изисква се смелост от наша страна, за да се приближим до примера, без да засегнем личността на ученика. Опасно е да не изпаднем в ролята на учител. Ако някой би се оскърбил, тутакси ние ще добавим - примерът е за всички и строгата принципност ни предпазва от подобни намерения. Учителят никога не засягаше отделната личност, Той беше непоклатим в принципността.
Тази котка според думите на Учителя, които се казват за нея е от необикновените, защото тя бе успяла да се приближи при необикновения Човек - Учител, който говори нещо ново, проповядва ново учение, което в незнаен миг докосва и съзнанието на котката, ако може да се говори изобщо за съзнание у котките. От всичко личи, че Учителят се е занимавал с нея за нейните походи, непременно наситени с насилнически елемент. Тогава вероятно е настъпил и възпитателния момент, наравно с човека, Учителят е възпитавал и котката. По някакъв начин котката разбира, че трябва да се откаже от атавистическите си навици като приеме новото учение. Всичко казано до тук е наш увод.
Ето какво разказва Учителят: “Когато котката мяучи, аз зная какво иска. Тя казва: Научи ме сега, какво да правя. Едно време лесно си намирах храната, изкарвах си сама прехраната. Като приех новото учение, вече не мога да я намирам. Според Твоето учение нали не бива да ям плъхове, птички също не позволяваш. Тогава, какво остава - Ти да ми даваш сирене и хляб." До тук е първата част на примера. Няма да бързаме с втората, която представлява и разрешението на задачата, финала на тази дълбока притча засягаща само ученика. Намираме, че първата част се отнася до първата фаза на човешкото съзнание, когато ученикът идва в досег с новото учение. Това учение котката харесва. Изправена пред необикновеното, чиято светлина почти я заслепява, тя усеща едновременно и богатството и красотата, които се съдържат в него. Успяла е да разбере, че се намира пред нещо изключително, изключително е и всичко, което Този Човек говори и върши. Тя е опитала любовта Му, нещо, което е най-важно за нея, рядко явление в живота на една котка, която решава да живее, както повелява новия закон, т. е. да не си цапа вече лапите с кръвта на жертвите - да не яде вече нечиста храна. Котката е направила невъзможното, отказала се е от стария живот, от старите навици, надминала е себе си. Другото идва като естествена последица, котешкото съзнание не може да отиде по-далеч, триизмерния свят е нещо отвлечено за нея; колкото и умна да се смята, като се е приближила до Великия човек, тя си остава котка и не може да мисли, следователно не е свободна, следователно не знае, какво трябва да направи по-нататък. При това, нещо много важно, тя намира, че е направила голяма жертва, като преорганизирала живота - приела е новото учение и се смята ученичката на Учителя, Който от своя страна трябва да й плати. Тя не иска много, според нейното разбиране, все пак котешко, нищо не е онова, което тя очаква от Него. Тя иска само да я хранят, срещу което тя ще стои чинно, ще слуша, ще слуша, ще философствува, ще се радва, ще се моли, ще мърка спокойно и с всичко това ще зарегистрира голям напредък - няма да лови мишки, плъхове, птички. Нека мишките напълнят къщата на господаря й. Сега тя е станала ученичка, този факт изчерпва всичко, и срещу този подвиг тя не иска нещо много, иска само да я хранят, да няма досег с животинския порядък или човешкия, защото и човеците сами си търсят храната, трудят се за нея, работят. Тя няма да се цапа с кръв, няма да потъва в материалното тресавище, няма да се мотае в икономиката на природата и на световния ред. Този, който я е поучил следователно ще трябва и да я храни. Тая част на примера прилича на острие изтъкано е тънко и фино, майсторски. Картината е безупречна. Нека котката да усеща това острие като дървена сабя.
Как ще пристъпи човекът към този случай? Зависи. За да се домогне до сърцевината на скритото зърно, човекът трябва да има съзнание на ученик, който еднакво може да прозре дълбочините и низините до които може да достигне. Защото, какво всъщност иска котката? Нещо толкова малко. Да бъде хранена. Коя котка досега е опропастила своя господар? Нито една. Но ето, че това котешко съзнание се сблъсква с един закон, истината блесва, но тя е видима само за ученика, за необикновения човек. Ония, които имат котешко съзнание, могат да изискват да им се поднесе храната на готово, без да са вложили известен труд за нея - и в човешкия свят има хора, които живеят по този начин, но когато речем да пренесем случая върху живота на ученика, цялата ситуация се променя.
Човек може да изкълве учението, кора до кора да знае Писанието, може цял живот да е живял при нозете на Учителя си, но ако съзнанието му стигне до това на котката, до нейното желание да бъде хранена от Него, това говори, че учението не е разбрано, а образа на Учителя му е останал далечен и чужд. Да стои ученикът близо до Учителя със съзнанието на котка, не е нищо друго, а губене на време. Това стоене нищо не го ползува. Всичките възможности за развитие са загубени - въртял се е на пръстите, мъркал и спал и накрая казва: Господарю, храни ме; приех новото учение, научи ме сега, какво да правя, т. е. как да се моля, как да уча, как да любя, как да решавам задачите си, как да се пазя от страданията - любими въпроси на мързеливите ученици от рода на котките.
Котката чака отговор от Великия Човек. Той е толкова заможен, добър, любвеобилен, щедър, търпелив...Колко трябва на една котка! Учителят отговаря: “Ти си възприела новото учение отчасти. Не си го разбрала, както трябва. За да заслужиш хляба и сиренето, ти трябва да хващаш мишките и плъховете да ги повъртиш малко, да им дадеш добър урок, да не влизат в къщата на господаря ти и тогава да ги пуснеш далеч от къщата." - втората част на примера. Езикът на котката ние не владеем, но ето, че можем да си представим програмата на живот, която Учителят й предписва, като при това я подканва да я изпълни, ако иска да заслужи прехраната си. И защо не?... Никъде по земята и никъде в природата няма случай, където човек да получава храната си без насреща да е дал някакъв труд. Че такова нещо се среща в живота, то е нередно явление и такива хора спокойно могат да се отнесат до категорията на тази котка. Тя трябва да заслужи сиренето и хляба и от състоянието на покой и безделие /нещо като котешки рай/ сега ще трябва да слезе оттам и да се потопи в живота, да учи великия урок на труда. Разбирането на учението седи именно в това - да заслужи човек прехраната си - да излезе от статическото положение на своите мисли, чувства и действия, за да не чака никога на готово, да я храни Учителят, казано другояче да учи Той вместо нея. Само пеленачетата се хранят на готово. Ученикът не е пеленаче. Той е пораснал, възмъжал е и разбира елементарната правда, че трябва да учи, да работи и нищо на готово да не чака.
Учителят всичко може да направи за ученика, едно нещо, обаче, никога няма да направи - да учи вместо него, т.е. да го храни на готово. Такова нещо никога не е ставало и няма да стане, нито на физическия, нито на духовния свят. Котката трябва да заслужи храната си. Как? Да изпълнява онова, което й се казва - "да лови мишки, плъхове, да си поиграе с тях и след това да ги пусне далеч от къщата на господаря”. Нещо наистина невероятно за нея, премного трудна задача, тежка програма, не по силите на котката. Да си играе котката с мишките и да ги пусне на свобода, далеч някъде и да им даде с това добър урок? Какви огромни усилия се изискват, за да направи това и надсмогне вековния нагон! И всичко това, за да засвидетелствува на Великия Човек, че разбира и прилага Неговото учение, тъй, както законите повеляват.
Ние бързаме да направим превода - животът на ученика не е нищо друго, а серия от такива усилия, верига от невероятно трудни задачи. Идеята е легнала живо в този пример, ясна е и определена. Образите действуват еднакво на мисълта, на чувствата и на въображението. Чрез езика на приказката, която не е приказка, а страница от богатото ежедневие на Учителя, Той ни въвежда в един строго установен свят, където законите, задълженията и принципите на ученичеството са неизменни и строго установени. Веднъж поел този път, ученикът трябва да бъде готов на всичко, непрекъснато усилие, учение и работа. Не само да се радва на новото учение, не само да се възхищава от добродетелите на Учителя, не само да съзерцава Неговия образ, а да бъде готов за огромната работа, която го чака.
Преодоляването на личното, себичното, човешкото, не е нищо друго, а дейност, която по размерите си е равно на това, което трябва да направи и котката. И ако котката по тази или онази причина не успее в своя подвиг, защото пак си остава котка, то човекът надарен с ум, със сърце и с воля, няма право да се лени и отказва от тази работа, която ще го характеризира като ученик. Той няма право да чака Учителят да свърши неговата работа, Учителят да учи вместо него, Учителят да поеме неговите задачи - Учителят да го храни.
Затова открай време мнозина са посещавали школите, ала малцина са останали верни докрай, малцина са получавали нужния ценз. Затова и Христос е казал: “Мнозина са звани, малцина - избрани.”
Ученикът е избран не само, когато приема едно учение и го харесва и се възхищава от него, а когато го разучава, когато го приложи, когато работи в трите свята. Това значи ученикът да не чака на готово като котката, а сам да припечелва своята “прехрана", своя “хляб” с който да храни душата си, ума, сърцето и волята. Само тогава думите на Учител и ученик получават своето дълбоко и мистично значение. Връзката е неразривна и обмяната непреривна. Ученикът е застанал на определеното място - работния си чин.
