За свободата Учителят говореше, за нея Той държеше и не редки бяха случаите, когато свободата се живееше. Нечутите слова за свободата не блестяха само като бисери на мисълта, а ги опитвахме в живота. Той обичаше премного свободата и с много живи примери ни я показваше, за да имаме представа за тая скъпоценност на човешката душа. Той топеше веригите на робството отвътре и ние оставахме с впечатлението, че Той живееше свободата. Ние не можехме да проникнем в хармонията на Неговото ежедневие, но идваха моменти светкавични и кратки, когато светлината ги озаряваше от всичките страни и тогава ние виждахме значението и смисъла на онова, което говореше. Той живееше идеите и примерът действуваше спонтанно и убедително - превръщаха се на уроци и кой можеше да забрави преживяното, което получаваше плътност и душа, за да се превърнат на идеал за нас. Всичко преживяно край Него от този род надвишаваше казаното, уплътняваше го и идеята оживяваше. Животът беше отлят не само в мислите и думите, а и в делата, които говореха, вълнуваха, за да ни подарят накрая ценния урок Неговият живот колко и несъизмерим да беше с обикновената човешка мярка беше достъпен за нас, защото Той не живееше сам, животът му не беше тайна в онази част на големия работен ден, когато виждахме как постъпваше при различните случаи - някои от тях виждахме, за някои слушахме.
Част от лятото ние прекарвахме по планините. Най-често ние ходехме на Рила и се изкачвахме на Мусала. Рила беше влязла в нашия живот като втора родина с всичката си омайна красота и сила. Не можехме вече сякаш да живеем без Рила, толкова се бяхме сродили с нейните поляни, езера, върхове. Рилското небе беше скъпо и родно за нас, за Рила бленувахме през цялата година. Планината беше най-прекрасното и най-удобното място, където идеите се проверяваха, опитваха се и се живееха. Чистата и рядка атмосфера беше благоприятно условие да виждаме нещата от едно по-високо съзнание. До нас не стигаше само красотата на планината, чистия въздух и меката топлина на рилското слънце - мислите и чувствата течаха другояче, нещо от планината се пренасяше отвътре и нашия поглед се разведряваше. Планината преставаше тогава да бъде само място за отмора, а се превръщаше на школа, където нагледно ни се преподаваха други знания, а наученото се проверяваше.
Беше в годините преди да се установим на Езерата. След един младежки събор ние отидохме на Мусала. Групата около Него беше голяма. Обикновено след младежкия събор ние винаги отивахме на Мусала. Обикновено тези екскурзии траеха три - четири дни, а понякога и повече. Престоят ни понякога зависеше и от времето. На хижа ние не отсядахме по много причини. Всичката красота на тези екскурзии се дължеше на това, че прекарвахме под открито небе около големите огньове. Целият начин на живот през тези дни, останаха да ни говорят живо за ония сили, които дремеха у човека и го правеха силен да издържа на природните условия, независимо какви бяха те, те ни разказваха за връзката, която човек можеше да си създаде с природата, за оная връзка, която правеше от природата послушна и мека. Рила през такива дни и нощи сякаш ни гледаше като свои деца. Нито един от нас не простиваше, никой не се разболяваше от резките смени на времето, от влагата, от скъдната храна, от неудобното спане, от огньовете, които горяха през цялата нощ, а денем възваряваха нашите чайници. Ние спазвахме строго режима на горещата вода, опитвахме нейното въздействие и не се страхувахме от заболяване Крайно бяхме благодарни на тази проста и ефикасна рецепта, която може да се каже, че беше най-сигурното профилактично средство.
Тази година лятото се случи дъждовно. Когато тръгнахме облачността беше висока и разкъсана. Тук таме като сини вирове небето светлееше, слънчев лъч се промъкваше и ние си мислехме, че времето ще се оправи. Когато пристигнахме на бивака, първото езеро под Мусала започна да ръми. Първата нощ прекарахме край огнището. На сутринта независимо от времето, което отиваше на дъжд, ние се изкачихме на върха. Когато наближихме хижата на връщане, дъждът заплиска. Всички бяхме измокрени. Но нали беше летен ден, нали отивахме към огньовете. Никой не се смути от това. При това бяха положени основите на новата хижа и там имаше нещо като навес. Можеше да се стои там й това направихме и през целия ден ние само пяхме. Чакахме да превали, пеехме и тропахме с краката в такт. Нямаше още обяд, когато покрай нас мина един наш брат - лекар, който набираше група за Чам Кория. Времето нямало да се оправи, а не е разумно да се стои с мокри крака. Там ще можем да се преобуем и изсушим. Не си спомняме кой предложи да се попита Учителя. И този същият брат веднага отиде при Учителя, разказал за положението и предложил плана си. В Чам Кория ще намерим хотели и ще се предотврати изстиване и пр. Погледнато идеята не беше лоша. Небето тегнеше от облаци, дъждът валеше. Възприе се от мнозина и групата бързо се образува от желаещи. Пак този брат каза, че Учителя му казал: “Може." Тълкуванието дойде непосредствено и някой каза, Учителят разрешава. Днес на свой ред и ние тълкуваме: Кога Учителят бе казал, не отивайте, стойте тука. Искат да слизат, питат, решават, че там е по-удобно, по-топло, по-здравословно и докладват на тези съображения. Да се мисли, че Учителят щеше да спре направения вече план и желанието на мнозина, беше недомислие от наша страна и непознаване закона на свободата, която Той изискано пазеше. И групата тръгна. Друга фупа остана, не защото краката им бяха сухи, не защото не им беше студено, останаха така, защото не искаха да се разделят с Учителя, и си казаха: щом като Той остава, оставаме и ние. Така беше. След малко в сивия здрач на низко падналите мъгли, групата се очерта надолу по пътеката. Скоро край нас стана тихо - дъждът продължаваше да вали и само падането на дъждовните капки нарушаваше тишината. Обядвахме кой както можеше, събрахме се след това пак под навеса и там пак започнахме да пеем. Друго нямаше какво да правим. Нощта малката група заедно с Учителя се сместиха вътре в хижата. Хижарят освободи долният етаж - там имаше един голям нар и кой седнал, кой прав под светлината на една мъждееща газена лампа прекарахме нощта. Цялата нощ почти не спахме. Но лятната нощ е къса. Станахме рано и излязохме навън. Небето беше все така претоварено и сиво, ала вече не валеше. Учителят беше застанал на полянката пред хижата, после мина нататък и някой в това време ни каза: Ще има беседа. Застанахме веднага прави около Него, защото всичко беше мокро и не можеше никъде да се седне. Стенографките също бяха прави до Него с отворени тетрадки. Беседата “Малкият стрък” беше напоена от свежестта на тази рилска утрин. Наречена беше така, защото накрая на беседата Учителят се наведе и събра китчица от зелени стръкчета трева -рилска трева, мокра и свежозелена. На всеки по отделно Той даде по едно стръкче и каза: “Нека този стрък бъде завет между вас и Бога”. Беше чудесно утро, което остана незабравимо с този малък дар - тревичката и с този голям дар - беседата. Словото по магичен начин заличи умората и тягостното състояние от прекараната нощ. Беседата не я забравихме и днес едва ли някой би могъл да преведе някоя от идеите, които се съдържат в нея, всеки момент можем да направим това, но имаше нещо, което никога не може да се забрави - то остана дълбоко в скрижалите на сърцето да свети и топли – тревичката - малкият стрък, живия и сочен стрък колкото и нежен, толкова и здрав, мост през който би минал праведния и не би се скъсал, мост през който към нас летеше благословението на една Любов, на една свобода, която безшумно Той изграждаше в нас - Идеята за свободата в която Той живееше светеше през тази ранна рилска сутрин. “Аз можех да им кажа: не си отивайте, утре сутринта ще има беседа, но не им казах. Оставих ги свободни.”
Колко струваше да се каже на човека: Не слизайте в Чам Кория, не отивайте към удобствата, защото утре ще получите всички едно тънко стръкче и една беседа на това място - тя едва ли ще бъде вече повторима. И групата мигом щеше да остане. Нито един нямаше да слезе долу. Но нали Той беше Учител, нали Той държеше толкова много на свободата, почиташе човека и го оставяше винаги да се ползува от своето свещено право - да бъде свободен и сам да решава съдбата си. “Можех, но ги оставих свободни” - Той винаги постъпваше така без изключение, никога не спираше човека, никога не го лишаваше от опитността да опита своята философия, своите разбирания, своето убеждение, дори и когато виждаше, че бърка; защото какво печели човек и ученика от подсказванията, когато прави класното упражнение. Всичките некадърници се раждат от липса на свобода - загубата при всичките човешки глупави деяния не е по-голяма, отколкото загубата, когато лишиш човека от свобода, когато накърниш по някакъв начин това свещено право. Все едно, че го лишаваш от званието човек и го приравняваш до животното. На земята никой не би ни дал съвършения образ на свободата както това направи Той. Свободата бе велик и нестихващ копнеж на всеки човек - да живее свободно, да мисли и чувствува свободно. Свободата подарява на човека простора и величието на безграничното. За тая свобода човек се брани отчаяно и не с оръжие, тя не се кове с желязо и огън. Свободата е нещо вътрешно. Всичките велики мъже са били свободни отвътре. Те не само говорят за свободата, не само показват пътя към нея, но и живеят, защото за основание на живота си, те са положили Истината - вечният и непресъхващ извор на свободата.
Малкият стрък красноречиво щеше да ни показва между всичката красота на утрото и върховете на свободата, които Той ни показа през това утро.
