Градините на Изгрева са оградени с телена ограда - бодлива и гъста. Направена е солидна и цялото място стана неприкосновена собственост на държавата. Ония, които някога обичаха да се разхождат по поляната, сега минават покрай бодливия тел и само гледат. Звучат странно думите “частна собственост”. Защото, когато тази част на Изгрева беше братска, т. е. частна, входът към поляната беше свободен. Тук идваха мъже, жени, деца, разхождахме се и ние, там играехме Паневритмия. Но се случи нещо, случиха се много неща и сега и ние като другите гледаме от далеч поляната и овощните градини, цветната градина, този прекрасен триъгълник пред салона ухаещ на рози, които цъфтяха от началото на май до есента. Всичко това ни зове и кани, ала ние не отиваме, не можем да отидем. Случва се годината благодатна, урожая богат, тогава плодните дървета от най-хубави сортове се отрупват с плодове. Природата тогава слага богата трапеза и кани хората. Там са узрелите ябълки - сладки и червени; там са крушите едри и сочни с кехлибарен блясък, прасковите и едрото грозде. Ала годините минаваха и картината се променяше - градините не се стопанисваха добре. Градините линееха. Една година всичките ягодови насаждения бяха пометени като с метла, изчезнаха и ароматът на ягодите повече не се усещаше и едрия и обилен плод не взимаше вече палмата на първенство, което винаги се извоюваше от Ганка. Картината ставаше още по-тягостна, когато пролетта и лятото се случваха сушави. Тогава поражението идваше от две страни. Една година сушата беше продължителна, да не кажем жестока. Валяха дъждове и то не много, само през пролетта. Реколтата щеше съвсем да се компрометира, ако земята не беше съхранила малко влага от пролетните дъждове. Ала през лятото и есента не капна нито капка дъжд. Небето стоеше заключено и понякога се мъчеше да вали. Нашите градини тогава добиваха жалък вид. Никой не се интересуваше от тях. Земята беше суха и попукана. Ябълките и крушите не успяха да се налеят. Сливите останаха необрани, прасковите не се видяха. Природата този път не сложи трапеза, а поляната лежеше безжизнена и изгоряла сякаш от пожар. Сушата ни гледаше от всяко кътче. Изпитвахме някакво чувство на пустота. Нищо по-страшно сякаш на земята нямаше от това, да липсва вода, тоя безцветен и без мирис елемент, тоя животворен елексир, който поддържа живота и изпълва всеки атом на органическия и неорганическия свят.
Какво собствено искам да разкажа? За сушата през една от тези години, или за водата, за плодовете, за Изгрева?... Не. Нямаме за цел да опишем Изгревските градини през това време. Не, просто асоциацията - пейзажът ни беше познат, скъп и роден, есента суха, лишена от аромати напираше от всичките страни, отвръщахме очи от картините и спонтанно се върнахме назад, погледнахме далеч - годините се върнаха, или ние отидохме при тях и великолепието на една есен разкри пред очарованите очи великолепните си табла. Тогава решихме да погледнем добре, да обхванем цялата обстановка, да отбележим всичката красота външна и вътрешна - да, невъзможно е да се даде кратко, като откъс, като картина. Нека ни бъде позволено да предадем всичко, както е било, богато, свежо, живо с целия оня бликащ живот, който никога не стихваше край Него. Дали ще бъдем обвинени, че си позволяваме такава епична форма, която в последния момент дори жадуваме да я превърнем на лиричен стих - животът край Него беше премного хубав, светъл, богат. Оттам и всичко изживяно край Него, със Него и чрез Него получаваше невъобразим блясък и дълбочина. Ония, които търсят само фактите, ще ги намерят. Ние ще се докоснем до живото табло, до бликащия живот и непременно ще отзвучим, непременно!...
Беше през онази есен, когато не бързахме да си отпътуваме. Каква есен беше тя! Годините не бяха я докоснали и всичката разливаща се красота на градините се превърна на рамка. Тогава думата неурожай и суша почти не се чуваха. Реколтите всяка година биваха богати и дъждовете сякаш се сипеха по разписание. Чешмите тогава никога не спираха и градините никога не оставаха жадни. Каква подробност - не, а декора, да, декора не може да се подмине. Есента беше богата, дърветата бяха натежали от плод. Голяма част от дърветата през тази година бяха подпрени с дебели греди. Имаше опасност да се счупят клоните. Голямата ябълка и до нея черешата, която я наричахме “Царицата”, имаше и една друга ябълка, която наричахме “Спасената” и крушите, и прасковите, и орехите и гроздето - да, имаше от всичко в тези градини и всичко беше в чудесен вид. Причината за това благосъстояние не се дължеше само на влагата и на слънцето, но и на топлите грижи на брат Ради, който от всичко на света обичаше най-много труда и земята. С каква грижа обсипваше всяко дърво и всеки корен. Не пропущаше сезоните и навреме изпълняваше всичко, което бе необходимо, за да имат такъв цветущ вид Изгревските градини. Брането на плодовете също беше важна работа, съхраняването, подреждането в големия склад, където той не пущаше никой да влиза. През тая есен всичко бе прибрано навреме. Незабравими, чудесни години, когато дъждовете и снеговете идваха навремето, когато капризите на метеорологическия календар не ни изненадваха, не ни плашеха. Нашия живот беше изплетен от всичката хармония и ние се любувахме на пълноводните реки и на златистите ниви, които пълнеха хамбарите. Чудни есенни дни.
Беше ранен ден след Паневритмия, когато музикантите си прибират инструментите, а ние стоим около Учителя в средата на поляната или някъде под овощните дървета. И тъкмо в тоя час, както стояхме Учителят тръгна с големи крачки, после забърза и влезе в градината. Там се губеше някакъв човек, непознат и опърпан. Като видя Учителя, човекът се смути и хвърли плодовете, които си беше позволил без позволение да къса от дърветата - круши едри, есенни. Учителят се изправи пред него и му рече: “Стой! Не си отивай. Стой тука!” Учителят го остави и тръгна към стаята на брат Ради. След малко брат Ради се върна с една голяма кошница пълна с плодове - имаше и ябълки, и круши, и грозде и праскови.
“Ето вземи. Всичко това е за тебе - каза му Учителят - когато поискаш, ела пак ще ти дадем, но не бива да крадеш!”
Човекът стоеше и гледаше като вкаменен, не вярваше на очите си. Брат Ради му каза: Вземи го. За тебе е, хайде, какво гледаш!...
Тогава човекът се наведе и вдигна кошницата. И рече само това: Ще я донеса утре, благодаря и се поклони леко пред Учителя. А когато стигна оградата, обърна се и погледна - може би не вярваше, че това което се бе случило бе истина.
Каква есенна утрин, наситена със златистите отблясъци на есенното слънце! Каква красота представляваше този малък пейзаж, този къс от Неговия ден! Всичко беше направено естествено, просто лишено от външен блясък, толкова естествено, както беше естествено да валят дъждовете навреме, както естествено беше да грее слънцето и да имаме винаги богати реколти, както беше естествено поляната да блести от свежест и зеленина и ние пък и всички хора да се разхождат по нея. Поляната искреше от красота; беше оживена отвътре и отвън и ние усещахме, че тези двадесет декара земя беше рая на земята, което не бихме заменили с всичките съкровища на земята и с най-живописния кът на земното кълбо. Поляната тогава!...каква е днес и какво изпитваме, няма смисъл да се спираме на това. Ние искаме само да мислим за онова вътрешното, дълбокото, което вливаше съдържание в живота около Него. Какво се случва, когато бъдат нападнати чужди градини, особено, ако те са държавни, зад които студено и неумолимо ни гледат човешките закони, които всичко са предвидили, ала са забравили най-същественото, забравили са човека. Никога и никъде сякаш съставителите на закона не са имали предвид човека и храната, въздуха, светлината и водата от които никога не биваше да го лишават - не са имали предвид любовта. В този жест през тая есенна утрин се криеше програмата на утрешния ден, програма не само за нас, но и за цялото човечество, което ще се приближи до Великото, за да се докосне до човечността.
Новото ни гледаше през очите на ранното утро и онова, което се наричаше братство, не беше гола фраза. Дали поляната ще бъде наша или държавна, дали ще бъде прекрасна под грижите на ония, които ценяха красотата на природата, или обезобразена от ония, които нямаха отношение към нея и към обществената собственост, за нас нямаше значение. Преходен е лика на земята. Ала вечно си остава Великото - принципите - Любовта, Истината и Мъдростта на които Той даде широк път, като вдигна със мощните си ръце семафора на безлюбието, на лъжата и на насилието.
Това дело никаква ограда нямаше да ограничи и никаква сила на земята можеше да унищожи. Изгрева в един свят щеше да сияе в непомрачената си чистота и красота.
