Един пасаж от Неговото Слово, една дума и една мисъл, казани тогава, прозвучала днес може да ни върне назад през годините, когато ние само слушахме, слушахме и се радвахме, за да се носим след това на крилете на нашия блян. Неизмеримо и необхватно беше всичко, което ставаше край нас и с нас. Участвувахме и като зрители и като участници в тази неповторима и величествена драма на двадесетия век, който ни постави лице с лице с голямото събитие, което щеше да промени живота из основи отвътре навън, бавно и спокойно, като слънчевите лъчи, които действуваха по същия начин. Животът не трябва да се освобождава от тези агенти - въздух, светлина, вода и хляб - не би могъл да съществува без тях. По същия начин действуваше и Неговото Слово. Проникваше, подхранваше духовния живот на човека. Делото на Учителя се очертаваше като едно от най-великите явления на века. Понесени от устрема и копнежите на нашата младост, родени през онова време, което граничеше с линията на онова движение, което щеше да разтърси света, ние бяхме успяли да доловим дъха на идващата пролет и да застанем на онова място, което се оказа като здрава и непоклатима канара. Бяхме едно щастливо поколение, което века нямаше да може да ни ограби, а напротив щеше да ни обогати до висша степен. Беше настъпило време, когато се подлагаше на опит всичко онова, което вещаеше на човечеството възход, духовно и материално благоденствие, мир, братство между народите, единство и равенство. На световната наковалня по пламнала жар щеше да се постави грубата стомана и великият опит щеше да бъде направен. Народите трябваше да видят, да опитат и да се уверят. За да се опита златото, златарят трябва да бъде опитен - като златото и като диаманта човек отдавна беше открил средство да се познаят, сега предстоеше да се познаят идеите, ученията, системите. Трябваше да се разбере и опита и провери, свери и накрая да се пренесе във всичките отрасли на духовния и материалния живот на хората и народите - жизнеспособността трябваше да се види. Опитът заслужаваше усилията и жертвите. Човекът в последна сметка щеше да каже своята дума. Бяхме родени идеалисти, изпълнени с ентусиазъм, жадувахме за новото и се вслушвахме във всеки зов, който ни вещае красота, свобода, правда. Жадни бяхме за високи идеали.
Двадесетият век ни посрещна тържествуващ, приготвил на ония, които щяха да открият съкровищата най-прекрасната среща за която можехме само да бленуваме. Ние намерихме Учителя. Дойдохме в пряк контакт с епохалното събитие, което криеше за нас светли перспективи, а на земята светло бъдеще. То приличаше на пъпка, която предстоеше да се ръзцъфне, чието ухание щеше да ни изпълни.
Светът нямаше да може да се освободи от Него и Неговата мисъл щеше да лети и обикаля цялата земя, както земята не можеше да се освободи от четирите агента, които поддържаха живота.
Идеите се раждат, живеят и дават своя плод. Идеите се движат, пътуват, стигат до човек и свързват умовете, сърцата като с антени. Кой можеше да проследи вълните на тези невидими и тайнствени предаватели, които отнасят мислите - Словото, песента - светът щеше да бъде опасан от тях и силата щеше да се отлее в човешките сърца, умове, души. Двадесетият век беше подготвителен етап за великото, което идваше - пробуждането на колективното съзнание на човечеството, което трябваше да стигне до идеята, че всичките народи са членове на едно голямо семейство. От началото на този век до средата идеята беше не само оповестена непрекъснато от Него, а и беше поставена на опит. Всичките акции на братството за общ живот, общо хранене, общо летуване не беше нищо друго, а подготвителен етап за пробуждането на това съзнание, когато човекът щеше да мисли за благото на другите като за свое лично благо. Още в първата книга от Учителя “Наука и възпитание" където са сложени основните принципи на учението, Той очерта пътя на човечеството като постави на този път ярки стрелки - науката и възпитанието без които никакъв прогрес може да бъде възможен. Народите нямаше да се освободят от тази идея. Събитията, които следваха бяха естествено явление, подготовка и условия за реализиране великия замисъл на Битието. Двете беседи са база и програма на новото, което се строеше вън и вътре в човека, в тая мирова душа, която трептеше вече във всяка клетка на световния организъм.
Тогава ние само слушахме; бяхме много млади и пролетта на нашия живот беше богата на слънце, на багри, на звукове - нескончаем празник. Говореше Той и всичко получаваше необикновен вид и красота. Магическата пръчица от приказките покорно лежеше в Неговите ръце. Ние само слушахме. На земята от времето, когато по улиците на Ерусалим или по бреговете на Генисаретското езеро се разнасяше Словото на Христа не беше се случило подобно събитие, което сега беше събрало около себе си цвета на една младост жадна, интелигентна, която сега образуваше Неговата аудитория. Тя не беше многочислена, цената не беше в количеството, а в трепета, чистотата, искреността с които те пристъпваха прага на школата. Рядко явление, чийто набези щяха да оставят неизлечими следи, не само в историята на окултните движения, но и в живота на отделните хора - ученици дошли в досег с неповторимото, отзовали се пред лицето на Безконечността, да пият вода от първия извор, да се греят на голямото слънце и да се хранят с пресния хляб на Любовта, на Мъдростта, на Истината. Той донесе и живя принципите и научи обикновените хора, как да се ползуват от живителните им лъчи.
Ние се връщаме на тези години, прелистваме не само страниците на Неговото Слово, ала и страниците на нашия живот, преживян край Него, заслушани в Неговите думи, сказания, правила, предсказания. И виждаш промените, които са станали дълбоко в тебе и как би слушал днес с това обогатено от изпитанията съзнание, как би застанал пред Него и как би използувал великия момент. Да, как би слушал днес ако Той проговори... Думите звучат близко сега, да, тъкмо сега след съдбоносните дати на декември, които различно ни ограбиха и различно ни обогатиха: “Слушайте и съхранете, това, което ви говоря, днес то може да не ви трябва, защото не страдате и мъчнотиите са далеч от вас, но ще дойде ден, когато те ще ви докоснат. Слушайте това, което ви се говори, то ще ви помогне един ден в бъдеще, когато мъчнотиите дойдат.”
Предупредителен знак на който се връщаме днес, защото сега вече всичко ни трябва, много ни е нужно да знаем, как да посрещнем отъжнялия ден и сметената нощ, как да реагираме, как да решаваме, как да запазим самообалданието и твърдостта на убежденията си. Да, всичко сега ни е нужно, много ни трябват тия неща, те приличат на онзи богат натрупан материал, който химикът или физикът грижливо е съхранил за момента когато решителния опит ще бъде направен. За нас това време дойде - то бе очертано още тогава в интервала на двете дати през този съдбоносен декември. Да, сега имахме нужда от обилна светлина, от обилна топлина, от много мъжество, от много търпение, от много смелост-онова, което Той даваше имаше всичките качества и всичките показатели на скъпа есенция, на свещен елей, на живителен сок, който вливаше в нас и светлина, и топлина и сила. Времената настъпиха и нямаше изгледи те да станат по-малко отявлени и по-малко твърди. Изпитанията ни настигнаха и скръбта щеше да свие гнездо в сърцата ни, случи се всичко онова, което по онова време стоеше далеч от нас. Беше пролет тогава, пролетта на един живот, дърветата цъфтяха, цветята ухаеха, небето беше чисто, безоблачно и слънцето щедро силеше своята топлина и светлина и дните ни отдавна бяха загубили своята делничност. Когато човек е здрав няма нужда от лекар и лекарства. И никой не утешава радостния човек. Но Той ни даде предварително средствата, как да си помогнем. Времето щеше да бъде друго, сезонът щеше да премине, празникът щеше да отшуми и ние щяхме да се изправим пред трудните задачи и противоречия на живота. Новото трябваше да се опита и ние трябваше да бъдем изпитани. Бяхме ученици, студенти, слушахме лекциите през най-хубавия сезон в най-светлия салон и от най-Великия Професор, сега трябваше да опитаме реалността и реалността трябваше да ни докосне с острия и тънък меч.
Затова сега ние не слушахме само, а живеехме и опитвахме онова, което бяхме слушали. Имаше ли магическа стойност и можеше ли да ни помогне по време на тежките изпитания и неволи. Не искаме да приемем нещата на вяра, не искаме да слагаме километрически срокове. По време на пролетния сезон нямаше какво да се опитва, ала сега през зимата беше нужно, защото неизбежно бяха дошли бурите и виелиците и острия зимен студ. Дойдоха, извиха се над нашите спокойни небеса, развихриха се и свистението на бурята стигна до нас, докоснаха ни, ала корените бяха забити дълбоко в земята, сезонът ни тогава бе богат на слънце и влага, Той се бе погрижил за всичко, и сега стояхме там и посрещахме всичко с нужното самообладание и мъжество.
Сега, да, най-вече сега, когато края на годината наближава, когато невидима ръка пише пред нас римската цифра дванадесет, ние пак слушаме свистенето на бурята, декември беше сигнал за тревога, ние се връщаме тогава пак назад, за да пристъпим не само прага на нашата младост и пролет, но за да пристъпим прага на школата и застанем пред катедрата: “Когато дойдат мъчнотиите, това, което ви говоря ще ви помогне” - предупредителни думи на Баща, Който иска още и още да даде на своите любими деца, синове и дъщери, за да посрещнат и изпращат мъчнотиите и страданията в които Великият е скрил скъпите бисери.
Тогава беше чудно време богато и топло - беше слънчева пролет и нескончаем празник - думите ги съхранихме наново и ги разбрахме, че не бяха обикновени думи, човешки от говоримата реч, а бяха живи и сити като едрата пшеница от която се ражда нашия хубав хляб. Един ден тези семена щяха да ни помогнат, да ни окрилят, да ни обогатят. В света настъпи зима. И тя бе дълга и мразовита. Тя не скова само реките, земята, тя скова и човешките сърца, тя стигна и до нашите прагове и докосна и нашите сърца, преминали слънчевата пролет на една необикновена година. Мъчнотиите дойдоха и за нас и не се отвърнахме от тях, не свихме вежди и не се уплашихме. Искахме да участвуваме в общочовешките страдания на които крепко отзвучавахме, ала искахме и да изпитаме себе си, искахме да опитаме силата и жизнеспособността на онова, което някога сме слушали, а днес четем.
Сега ние не само слушаме и не само четем, но и опитваме и чутото и четеното и казваме - всичко излезе, както го каза Той, всичко се сбъдна, както го каза Той. “Бурята ще трае половин век и тя ще раздруса основите на целия свят.” Предпролетната буря щеше да разруши всичко старо и изгнило. Хоризонтите пак щяха да се прояснят и южните ветрове щяха да веят, птичките щяха да се върнат от юг и реките щяха да потекат свежи и обилни. Ние щяхме да кажем: Прекрасна бе нашата пролет, но прекрасна е и нашата зима, когато от смълчаните простори до нас щеше да стигне гласа на надеждата, а от заснежените простори щеше да долети ранната песен на чучулигата или кроткия шепот на житеното зрънце, което очаква с трепет топлия слънчев лъч. Зимата не бе лека, тя бе много тежка и през тази година, незапомнено студено и с много, много капризи природни, които причиниха много бедствия на много страни по света. Надничаме като житните зрънца и оглеждаме полетата, оглеждаме небето и се опитваме да уловим първите предвестници на пролетта. Както радостите, така и скърбите ни дадоха велик урок. Затова днес жадуваме еднакво през пролетта и през зимата, еднакво по време на радости и скърби, еднакво в победа и поражение да бъдем изправени със забити корени дълбоко, непоклатими и верни, без следа от страх и недоволство, да срещаме всичко еднакво. Великите неща, великите идеи са вечни, остават да сияят през вечността. Никакви земни вихрушки могат да ги сразят. Животът свидетелствува за тях. Човекът опитва тяхната сила и накрая се уверява за сетен път: “Че Бог поругаем не бива."
Декември бе мярка - живи семена ли бяха нашите идеи или изкуствени; могат ли да хранят и поддържат живота или не; зад думите, зад Словото стоеше ли истината или не.
Великото ни докосна с магическия си жезъл и ние тихо промълвихме -те бяха живи, те можеха да поддържат живота, зад думите стоеше истината. Имахме чувството, че казаното на тих глас, екна далече, далече по света, за да стигне до всички копнеещи за любовта сърца, до всички умове, копнеещи за светлина и до всички души, копнеещи за свобода.
Декември събрал в шепите си всичката скръб и горест за нас, беше необикновен месец.
Еднакво богати, еднакво наситени с външна и вътрешна красота са началото и края на един ден, на един сезон, на една година, на един живот. Там, където свършва радостта, започва скръбта и там, където приключва скръбта, започва радостта.
Раждането на Учителя беше началото на голяма радост, несъизерима с нашите мерки, тя неминуемо щеше да граничи със скръбта. Посрещането на пролетта е начален момент, истински празник, който непременно преминава и се слива с идването на есента. Така се случи и с нас. Посрещнахме слънцето в равноденствения час и го изпратихме в един такъв час. И докато първият беше наситен с радост, то другият - със скръб. Дълго време не можехме да се съвземем. Когато потърсихме изход, разбрахме, че трябваше да приложим изкуството да мислим. Тогава се вдълбочихме и видяхме, че животът имаше друго лице, друга дълбочина в която се криеше голямото съкровище, което ни чакаше. Нещата бавно се очертаваха, за да получат своя чист облик. На земята пак грееше слънцето, небето ни подаряваше кристалната чистота и синева, птиците своята музика, ветровете свежестта си, цветята уханието, плодовете своята сладост и над всичко това Той си оставаше Наш Учител - ние не бяхме сами; имената ни бяха написани на Неговата длан. Той продължаваше да ни учи и изпитва, а ние да учим. Това, че Той не беше на земята не изменяше взаимноотношенията и школата продължаваше да функционира. Отвън всичко беше различно, различно течеше и нашия живот. Защо стана така? - Такива бяха законите на земята. Всичко се менеше, видоизменяше се и получаваше все по-нови и по-нови форми. Да се отлее живота в определена статична форма беше равносилно на самоубийство. А ние живеехме и искахме да живеем. Когато видяхме и разбрахме това, миналото сякаш престана да ни вълнува както някога, и настоящето получи своя реален и определен релеф и своята власт и значимост - и онова, което ни гнетеше се притъпи. Дали трябваше и кому беше нужно това - да живеем по същия начин и грижливо да опазим същите форми? На земята всичко, което не носеше дихание на Вечното беше тленно и трошливо. Неговите думи казани малко преди да ни остави, звучаха тогава странно. Едва можехме да разберем тяхното съдържание и вероятно сме се отказали мигом от желанието да тръгнем по следите на иносказанието и да тълкуваме. “Концертът се свърши, вратите са затворени, билетите отдавна са продадени". Това беше казано по повод на някой, който искал среща с Него през последния месец на 1944 година. Нямаше вече време за приеми, за разговори. Всичко сякаш беше казано и всичко беше приключено. Над тия думи дълго щяхме да мислим, за да намерим в тях нещо за нас, да, думите имаха неразривно отношение спрямо нас. Животът му в продължение на повече от половин век работа не беше нищо друго, а един концерт, величествен по форма, по съдържание и по смисъл. Събитието беше с епохално значение и премного знаменателно. Неговата цигулка не свиреше сама, много цигулки я придружаваха, защото всичкото духовно богатство, което се снемаше на земята беше израз на една голяма любов, любов, която за първи път сякаш на земята получаваше определената си същина. Тя напираше към пределите на земята като разливащата се светлина и топлина на слънцето. Когато Той каза; “Концертът се свърши” - беше категоричен. Кой концерт собствено? Неговият - малката работа беше вече свършена. “Свършихме една малка работа, предстои ни една голяма". Предстоеше сега светът, човечеството да свърши своята работа, предстоеше и на нас да свършим нашата работа. Отговорността беше сложена на други гърбове. Времето течеше и всеки изминат миг носеше своята неповторимост. Празненството се беше свършило. Вълшебната приказка отшумя. Пролетта догони есента и над земята се изляха други сили. Предстоеше нещо различно и ново. Какво направи Учителя, какво свърши Той ние видяхме и преживяхме; какво щеше да свърши ученикът, как щеше да свири той, беше предстоящо събитие, животът на ученика трябваше да получи своя ясен и конкретен израз. Ония, които по-късно щяха да дойдат, щяха да се произнесат. Животът се превърна на сериозна, да не кажем сурова школа, която беше приготвила най-ситни сита. През тези тънки сита щяха да минат всички без изключение и всеки щеше да опита убежденията си, философията си, любовта, правдата, морала.
Концертът приключи, идваха нови времена, не само за нас, но за всички, целия свят щеше да бъде поставен на подсъдимата скамейка, нямаше да има човек - казваше Той, който да не бъде изпитан, проверен. Двадесетият век беше ликвидационен и присъдите бързо се изпълняваха. Всичките природни, социални и политически бедствия не бяха нищо друго, а изпълнението на присъди - “Кармата на бялата раса, кармата на Европа и на целия свят беше назряла.” Матуритетният изпит щеше да се проведе по всичките правила. Затова животът ни се очертавеше - изпълнен с много труд, много работа и изпитания. Щеше да се види и разбере кой какво беше спечелил и кой за какво става.
По кои пътища ще тръгнат учениците - трасиран и или нови, неизвестни и неопитани? Кой ще се задържи? За какво ще ратуваме - за формата или за съдържанието? Теорията ли ще сричаме или ще обърнем поглед към практиката, думите ли ще гледаме или делата? Времето беше много напрегнато и сериозно. Веселието се бе свършило, не се спирахме върху това и нямахме време да тъгуваме и съжаляваме. Не се обръщахме назад, освен, когато това се налагаше. Всеки един ученик е един свят, една система. От уредбата на този свят щеше да се разбере вникнал ли е в съдържанието на посмъртните Му слова, разбрал ли беше, какво криеха тези думи специално за него, или щеше де си остане пред затворените врати на концертната зала, да чака Великия Майстор - цигулар и музикалното тържество да продължи. Моментът щеше да се долови различно и думите щяха да отекнат различно. Ония, които мислеха, ония, които имаха поглед за реалността, нямаше да сбъркат и щяха да заемат определените си места и щяха да знаят, че времето определено за матура е лишено от веселия и празници. Това време е определено само за упорита и постоянна работа - годините бяха сериозни, а работата много. Радостта беше резултат за който можеше да се мечтае и търпеливо да се чака.
Такава беше обстановката, тя си остана такава и до днес. Да се живее с миналото е анахронизъм, бъдещето е неизвестно и не ни принадлежи -настоящият момент е наш; какво можем да дадем и получим днес беше важен проблем - настоящето можеше да бъде и богато и бедно, зависеше от нас. Да се тъгува, че концертът се свърши, или да се живее с мисълта за следващия, преди да е извървян набелязания път, преди да е преодоляна определената височина е безсмислено и нередно състояние от което ученикът трябваше да се пази. То е липса на разбирание и на поглед за реалността. А за да се домогнем до нея, Той ни остави знаци, безброй стрелки по този път - пред нас Словото ги разкриваше.
Нямаме намерение да застанем пред гишето на концертните зали и да чакаме да си купим билет. Не мечтаем да се върнат празниците, преди да сме изпълнили определената програма, преди да сме минали последния изпит. За сега имаме само едно желание, матурата да бъде издържана по всичките правила, за да участвуваме в предстоящата “голяма работа”, която засягаше целия свят, раздрусан от бурите и депресиите, затова отдавна ние сме свалили официалните дрехи и сме облекли работните, простите.
Искаме да посрещнем новото не като зрители и не като слушатели, публика, а като работници, които живо са се включили в работата, която Той е приготвил за света, работа, където хиляди, милиони са ангажирани. Зад тези думи казани тогава, ние успяхме да видим следното - годините след 1944 бяха определени за сериозна вътрешна работа, бяха сериозни години, което изискваше дълбока размисъл и много работа. Какво сме направили и какво сме постигнали - друг ще се произнесе. Ние сме премного пъгълнати от едно единствено нещо - учение и работа. Отнесени от вътрешния смисъл на тези две думи, ние намираме смисъла и на нашия живот, годините изпълнени с този устрем ни се виждат едновременно и много сериозни, но и много богати отвътре, много съдържателни, обвеяни с много красота и блясък.
Речем ли да ги проследим, виждаме, колко всичките дни и часове са еднакво ценни, важни, наситени с мисъл, чувство, пламък. Взети общо те образуват живото колело на един живот, чийто удар бележи епоха, чийто ритъм ни отнася до Великия план на Битието, което в незнаен час е отредил богати условия за един човек и за един живот - животът на ученика. Какви години, какво време, когато към нас е летяла неизпитаната радост и силата на една любов за която можехме само да копнеем, една светлина, която озари целия ни живот, за да не сбъркаме посоката на очертания път, да не губим времето за обикновени неща тогава и сега, да знаеме за какво живеем, да не заставаме със свити ръце пред концертното гише да чакаме билети, а да застанем крепки и силни, готови за работа до ралото и мотиката, когато земята призове своите работници - копачи, орачи, сеячи, жътвари. Тези работници намират време за всичко сега, не си позволяват само една работа, да чакат и да питат със свити ръце, кога ще започне празненството. Тогава невидимият глас на Незнайният ще каже: “Като свършите работата си; тогава ще мечтаем и ще говорим за другото." Сега учениците живеят сериозни години - ще кажем ние.
