Годините минаваха неброени, мълчаливи, обвити в някаква далечна и неподозираща тъга. която бавно накрая извая образа на нещо устойчиво и нерушимо. Минахме напред и знаехме, бяхме уверени, че на Земята беше настъпило сериозно време, изпълнено за нас с много изпитни. Образите се сменяха светкавично, дните, часовете не си приличаха, невъобразим шум изпълваше света, ала вечните ценности стояха недокоснати и непоклатими в своето величие И ония. които бяха отпили глътка от нектара на Неговото Слово стояха прави като канара, стъпили здраво. Много води щяха да се разбият о тях, много бури щяха да ги шибат - времето и ударите нямаше да ги докосне. Всяка епоха крие в пазвите си съкровищата - силното. здравото, благородното като ония метали, които не се окисляват.
Беше прекрасно да се живее, удивително интересно да се следят меняващите картини, драматичните действия и се извлече утаена мъдрост от всяко събитие. Човекът научи изкуството да размишлява дълбоко, за да стигне до изводите - финалните действия винаги поднасят скъпоценното зърно на творческата мисъл и топлия полъх на една бленувана пролет, която неизбежно идва след дългата и сурова зима.
Не е история, твърде е рано за нея. Имаме желание само да мълчим да съзерцаваме картините, събитията, драматичните моменти, за да стигнем до невъобразимия покой и красота, които ни подаряват вдълбочаването и размишлението Дали е изгрев или залез, пукване на първа зора или великолепния поздрав на отлитащо лято. не е важно. Всичко е наситено с мисъл, с идея и някаква тържественост ни пленява и ни кара да вземем перото и изразим кортежа на нашите чувства, мисли, протекли в невъобразима хармония през едно лято. завършек или начало на един период от време, което не знаем как да назовем. Не е важно и това. Имаме само чувството, че нещо се е случило, или ще се случи винаги се случва нещо. Но с кого, с нас, със света, тук или някъде далеч от нашата Земя?... Странно усещание. Не беше вече важно къде беше станала промяната - думите звучат като предсказание, интуитивните усещания бяха реалност, разбираха се от само себе си - онова, което се случи беше много хубаво. Разведряващата атмосфера кънтеше от много гласове, които намираха път към нас и ликуващият вик на душата се издигаше като глас на волна чучулига, която никога не се лъже. когато усети повея на пролетта.
Уморени ли бяхме или малко тъжни. Нито едното, нито другото, защото когато погледът обхвана хоризонта и небето се приближи, а звездите дойдоха съвсем близко, денят тържествено оповести събитието. Идеята беше права като отвес и вечна като Любовта, нямаше никаква рязка или сянка. Неговото дело сияеше. Само Тази ръка можеше да извае образа на Истината, на Мъдростта и на Любовта, които бяха подарени на света. Нищо, абсолютно нищо не можеше да помрачи блясъка на това творение, което блестеше в хиляди багри, дишаше живот, светлина, красота - великолепният дар чакаше сега човекът.
Планината по чуден начин отразяваше настъпилото, беше съхранила страничка от живота на Необикновения и нямаше да престане да ни поднася рецитала на неповторимото. Беше настъпил оня час, ден и век, когато беше възможно да се направи на човека този подарък - той го очакваше с острата жажда на пустинник. Пролетта идваше и човешкото сърце трепна. Нека годините да минават, богати или оскъдни, бурни или спокойни - виждаш накрая, че всичко се е случило, както е трябвало да стане, а не както човешкото, обикновеното мислене го прекроява. Изпълваше се в края на краищата един определен план, а не друг и тогава можеше да дадеш воля на сърцето си и да му кажеш - излей накипялата си болка - годините на сгъстената жестокост и глупост изтекоха; времето е друго и глъбините на небето откриват в снишения небосвод и в близко стоящите звезди, предопределението на една светяща съдба. Планината, която до преди изглеждаше огромна и мощна, по магичен начин се е снишила и тя, станала е мека и ласкава като майка и ти казва нежно: Не се плаши, не тъгувай, а простичко се наплачи. От кога не сме се срещали, а сме стари приятели... Помниш ли?.....
Часът за срещата най-после дойде... Това е миг, както при идването на пролетта. Вече не е студено, снеговете изчезват за часове, ледовете се пукат горе, потоците се свличат надолу, водопадите шумно викат: бу-у ... Разтвори сърцето си и излей набралата се през много години, когато не сме се срещали болка, изтръгни я пласт по пласт, камък по камък, и изкърти онова, което бурите и пороищата през тези години са натрупали.
Дошъл си на планината след много години отсъствие, дошъл си на Рила, дошъл си на Йеди-Гьол!... Въздъхваш, все така светът шуми, ветровете си веят. Ала тук по тези места, на тази последна линия, която ни дели от хоризонта кънти една вест, прониква една песен и радостта те залива като отприщена река -Великото никога няма да залезе, ценното никога няма да се обезцени, Вечното е безсмъртно - внедреното в нас, посятото там, ще расте и ще даде обилен плод. Идеята дефилира, блика от образа на красотата, величествената дреха на планината - планината грижливо беше съхранила за нас и за всички, които я обичаха, които пристъпваха при нея със свещен трепет вечното, прекрасното, което ни извисяваше, след звездното небе което смеехме да догоним, когато бивахме в планината. Върховете се превръщаха на врати и прозорци към Безкрайността и сякаш беше възможно и леко да се срещнеш лице с лице с Вечното, Реалното и се потопиш в съзерцание и общение с Него. Човекът едновременно бе малък и голям, обикновен и необикновен, малка купчинка на брега на езерото, седнал върху сивите канари, да съзерцава огромните скали, които се спущат застрашително отвесно и които в цялата си мощ сега те гледат любовно и меко. Върховете, канарите, водите, шумовете и всичките планински гласове ти поднасят нещо голямо и малко, величествено просто и трогателно и ти разбираш, че тук си приет като най-висок гост - планината те обича вероятно, защото и ти безкрай я обичаш.
Беше време, когато бяхме млади, пристъпили тези места като деца почти и радостта и възторга те носеха на крилете, ала сега, сега, когато сърцето прелива от много чувства и извисената ти мисъл те носи надалеч и нависоко, виждаш, че всичко до тоя момент е било въведение към едно усредено схващане, към едно разбиране на величествеността, за които трябваше да узрееш, за да те поведе днес кротко за ръка и ти каже - увери ли се, че всичко бе така, както го казах и че тъкмо това целях? - Живата природа да ви проговори и гласовете й чисти и откровени, топли и звучни да стигнат до сърцето.
Да, всичко беше така; какво значат бурите, страданията, издевателствата? Ще бъдем разбрани само от ония, които са минали или ще минат по нашия път. Човек трябва да страда, за да разбира другите, да разбира нас - откърмени и възпитани в духа на свободата. Какво нещо е свободата, та обикновените хора да я оспорват? Идеята ни намери , тя ни чакаше и след години на изгнание, тя устоя, преживя, за да ни говори днес повече от всякога, не само за отношението към планината, където ние “идваме, за да се срещнем с Вечната Реалност, с Бога", но и отношението към Тази Реалност, Която никога не остава недостижима.
Планината щеше да ни разкрива не само лика на красотата, не само идейното й съдържание, а щеше да ни покаже светящия път по който да тръгнем, за да стигнем до дверите на неръкотворния храм, където една среща ни чака, среща за която човешката душа никога няма да престане да копнее изживян миг, за който предприемаме дългото пътешествие до нея. Рила за нас беше олтар и храм неръкотворен към който неудържимо щяхме да се стремим, докато сме на Земята. Езикът й щеше да бъде все така ярък и топъл, чист и разбран, за да стигнат светящите слова до душата на човека.
Да се срещнеш с прекрасното, възвишеното, което те гледа от върховете, поляните, езерата и небето на Рила, да дишаш сладкия въздух на лесовете, да гледаш нощем звездите, да срещаш лъчите на рилското слънце и да пиеш кристалната изворна вода на Рила беше наистина щастие и пълнота, които само една среща можеше да ти подари. За нас такава среща е съкровена - за тази среща можем само да мълчим.
