Тръгваме по познати пътища и продължаваме да оглеждаме същата тема, още не сме приключили с нея и не сме уверени дали някога би могло тя да не изчерпи. Онова, което сме чули от Него е твърде много, за да може да се обхване в отделни фрагменти. За реалното Учителя е говорил толкова много - продължаваме да оглеждаме темата, съзерцаваме я от всички страни, казаното още не стига, за да се даде един поне задоволителен коментар от наша страна. Ние знаем, че не всички могат да ни разберат, още повече, когато става дума за неща, които лежат твърде далечни и абстрактни за обикновеното мислене. Изисква се вътрешна светлина и съзерцателен ум, за да се проникне в същността на едно дълбоко виждане, когато става дума за реалното, вечното, което си остава винаги настояще.
Светът не е това, което може да се обхване само със сетивата. Необозрим лежи този свят, необхватен за човека въоръжен с две очи, които виждат нещата едва от стотина метра и две уши, които долавят звуковете пак от едно ограничено разстояние. Ако науката не беше връчила съоръжения -зрителни и слухови с които да обхване по-голям периметър, познанията за света щяха да си останат крайно ограничени. Човекът има и друго оръжие -той има ум с който може да мисли. По отношение света в който е потопен, колкото и гъста да е атмосферата, той е успял по други пътища да стигне до идеята за безкрайността от която земята е мъничка частичка, една малка стая с определена квадратура, като част в този огромен замък с безброй стаи. Фактът, че той обитава и добре познава тази стаичка - земя, до колкото човек е успял разбира се, не значи, че други стаи не съществуват. Предстоят много неща да се откриват, тайни да се овладеят. Неизмеримо е познанието, което чака човека, неизмеримо лежи и времето с което разполага човекът, за да върви напред и учи непрестанно.
В този непознат и неизмерим свят има неща, които никога не изчезват - не изчезва дори и материята, чието основно качество е преходността. Но ето, че и тя не може да се смята тленна в буквален смисъл на думата. Тя се видоизменя, тя никога не се губи, не изчезва, основен принцип е в природата, съхранението на материята. .Тъкмо този закон би могъл да се превърне на следа по която може да се тръгне, когато става дума основното качество на човека - безсмъртието. Защо ние сме готови да приемем, че в природата нищо не се губи - нека не сме химици, ала ще си позволим да надникнем в лабораториите на природата, където непрекъснато и усилено, без отдих, по силата на известни закони всичко бавно и ритмично се видоизменя. И тук, както това става с водата, съществува велик кръговрат, който макар и по-бавно твори и пресъздава новите форми. Всичко онова, което някога се смяташе за чудеса и действуваше на пламенната фантазия на дивака или на полуцивилизования по особен начин, като го караше да търси в светкавицата, в гърма и във всичките стихии мощни същества - богове от които той изпадаше в ужас, с течение на времето науката открива скритите причини, дава обяснението и зад всичките чудеса от подобен род се откриват закони и принципи, които чакаха да бъдат открити от човешката мисъл. Днес нищо от онова, което е било свръхестествено може да се смята за такова. Склонен е, обаче, човекът да мисли, че идеята за безсмъртието на човека е нещо невероятно, дори абсурдно, в най-добрия случай да се смята за чудо.
Учителят казва: “Реалните неща нямат начало, нямат и край, животът никога не е започвал и никога няма да свърши, Земята не е първия свят, който съществува, няма да бъде и последен.” В една Вселена, където нашата планета представлява върха на една карфица, забодена в безкрайността, смешно е да се мисли, че друга като нея няма. Днес старото разбиране е опровергано. Чудното е там, че тъкмо тази земя с три милиарда живи същества човеци и двойно или тройно повече животни, може да бъде нещо като топка подхвърлена наслуки, безпричинно, лишена от основен принцип, лишена от велика разумност, а съдбата на тия живи същества, подхвърлени на произвола на съдбата и всичко това случайно, обвито в някакъв закон измислен от хората, закон на необходимостта. Невъзможно е да си представим земята и живота в нея от това гледище освен като нещо неразбрано, хаотично, случайно. Много предстои на човека да мисли по тези въпроси и науката ще извърви много път, докато промени методите си и се добере до истината. Дали ще тръгне по пътя на аналогията или на доказателства, нейна си работа, но тя непременно ще опре до безизходната улица. Ние, които си позволяваме да коментираме и нека бъдем упрекнати, че пристъпваме към същността на въпроса като съзерцатели, изказваме нашите мисли спокойно и не лишени от логичност по наша преценка. Когато гледаме живота или живота ни гледа през хилядите очи на природата, която не желае да бъде третирана като гръбница, макар и великолепна. Земята не обича смъртта и както морето изхвърля труповете, водата е премного чиста и подвижна, за да се справи с тази материя, лишена вече от дух. И колкото тя ласкаво поема и носи живото тяло в обятията си, толкова тя е сурова и безпощадна към мъртвото. Земята, обаче, не може да го изхвърля, тя е от друго естество, наричат я майка и с право, затова тя мигом се залавя с превръщането, бърза и тя като водата да се освободи от смъртта, а същевременно да освободи и човека - едно от многобройните й деца.
Законът на безсмъртието започва да действува в онзи миг, когато тялото остава само, безкрайно самотно, бедно като сирак, развенчан от своята корона. Същественото го няма - реалното, което до тогава се смяташе нереално отсъствува. И животът започва - дефилира и оповестява нестихващия си дъх. Дали ни беше нужен този път, за да стигнем до същината на темата? Ние не сме учени, не сме пътешественици или туристи в тази област и не желаем да мислим като обикновени екскурзианти водени от екскурзовод, който има точен маршрут и набелязаните обекти се преминават формално и вяло, а повечето време се поглъща от блясъка на улиците и уличните витрини. Ние не бързаме. Искаме да огледаме всичко до най-малките подробности. Интересуват ни и детайлите, искаме да обхванем всичката хубост на местността и кипящия живот в нея. Лист по лист искаме да разлистим цвета и се насладим на багрите и на аромата.
В един свят на безсмъртие в който живеем има неща, които вечно живеят. Затова тях не можем да търсим в миналото, не можем да ги търсим и в бъдещето, те са в настоящето. Тяхната сила е в това, че те винаги са настояще, те никога не умират. И ако се спираме на тях, то е за да изразим нека да изглежда като поетическо хрумване, радостта и благодарността, че животът вечно шуми, пее, тържествува и вечно надвишава смъртта.
Тогава би ли могло да се каже, че Христос живя преди две хиляди години в една поробена малка страна и, че там, някакъв синедрион с участието на римската власт са го убили и като са убили Него, смятали са да убият и учението Му. И ако някой би им открил, че това няма да се постигне, двете заковани дъски нямаше да оправдаят своята роля, и ако те като избраници - учени, равини израилеви, владеещи науката за числата, ако не бяха чели Писанието по буква, те вероятно щяха да си помислят, да почакат както направи Гамалиил, който рече знаменателните думи: “Оставете ги, ако не са от Господа, те сами ще се разпаднат, ако пък са от Господа, пазете се да не станете противници на Бога.” Христос не остана в миналото, нито учението Му. От този момент то тръгна триумфално по света и нямаше да спре никъде в безконечното огърлие на времето. Учителят казва: “Христос и Неговото учение не са минало, не гледаме на Него и на учението Му, като нещо, което ще дойде в бъдеще. Ние гледаме на Христа и на Неговото учение като вечно настояще.” Минало ли е днес Христос и учението Му? - единствената опора и основа в един свят, където всичко, което не беше съгласувано с принципите на това учение, щеше да се разпада, за да се превърне на тор в лабораториите на живота. Светът не може да прогресира с безлюбие, насилие и лъжа. Старите методи са вече отречени. За малките семена, посети в земята е нужно слънце, влага, иначе те не могат да дадат плод. Колко повече топлината, светлината, любовта, истината бяха нужни на човека. Учението на Христа беше учение на любов, на истина, на братство, на единство. Принципите не останаха там, те се разляха като струите на голям извор, които стигнаха дори и до разбойниците, защото какво представлява човек, за да бъде откъснат от великия източник на живот. Как другояче можеше да живее човек и да оцелее. Принципите тръгнаха по света и заинтересованите ги взеха и успяха да ги закачат на плакати и от тях направиха, каквото си искаха, но до методите не се докоснаха. И там беше капиталната грешка. Те не им бяха по вкуса. Разбойниците не обичат светлината и етиката. Те успяха да се снабдят с най-кривия метод и с него замениха този на Христа - така се роди прословутата мъдрост: Целта оправдава средствата. Изкривиха Неговото учение и с така изкривени методи, опитаха се да уредят света. Уредиха ли го? Христос казва: “Не противи се злому.” “Ако те ударят от едната страна, обърни и другата.” Ние нямаме за цел да критикуваме кривите методи на християните, които по своему разбраха и разтълкуваха учението на Христа. Спорът продължава и до днес и Ватикана се колебае, какво да каже по въпроса за атомното оръжие, да се обяви ли или не срещу него. Чуди се къде да застане/Защо се чудят, защо не отворят най-после Евангелието, две хиляди години по-късно и решат най-после да приложат Христовото учение? И нека направят нещо още по просто, да попитат сам Христос, какво да правят. Христос не е минало. Никога не е напущал земята. Реалистите казват: Приемаме, че Христос е тук, приемаме, че учението Му е живо и пои живота и ще продължава да го пои, неизвестно до кога. Ние не желаем да живеем в един свят на пълен мрак, не искаме да живеем без Него и без Неговото учение. Ако Той и Неговото учение не са тук, значи, че никога не е съществувал. “Реалните неща нямат край, нямат и начало.” Светът без тях би изглеждал мъртъв като мрачна и тъмна катедрала от чийто стени безучастно биха ни гледали иконите. Ние не желаем да живеем и в един свят изпълнен с икони. Животът е проникнат от великото, реалното, не би могло да се диша, да се мисли, да се чувствува, да се люби, да се учи, ако земята за един момент се лиши от слънцето. Едно учение е истинско, защото вечно изпълнява великата си задача да учи, да осветлява пътя на учениците и вечно да блика като извор. Силата на Христа и на Неговото учение е там, че Те са вечно настояще.
Където е Той, там са и всички ония, които са работили, живели и пожертвували живота си за Неговото дело. Дали са умирали от ръката на римската власт, или изгаряни като богомилите, или отравяни като Сократа или като великите учени умъртвени от инквизицията, тези безименни герои никога не умират. Земята винаги е била гостоприемна за своите свидни синове, защото те са, които не само са я украсявали, но със самоотвержения си труд и подвиг са я карали да живее, да съществува като велико училище, където човек учи най-великия урок - да открива реалността.
“Реалното никога не се губи.”
Дали апостол Павел, тоя пламенен глашатай на истината, този вихър в света на мъдростта, подарил на човечеството броеница от мъдрости, ще стои днес чинно и тихо, затворен в позлатената рамка и ще се задоволи с целуването на благочестивите хора, или за него ще бъде достатъчно да прелистват определените за службата страници от посланията му? Странни понятия и разбирания за реалния живот и за истината. Павел обичаше Христа и преживяването му на път за Дамаск никога нямаше да престане да искри в сърцето му и да го облива в пламъци, дали би се задоволил да почива сега в ненарушим покой без да гори от същия пламък да помага на християните по време на най-големите страдания и противоречия? Павел не може да бъде заключен в някакъв рай, достоен за него след големите жертви и страдания понесъл заради Христа. Невъзможно е той да остане в забвение в момент, когато Неговият Учител продължава да работи, да учи, да се подвизава. Навремето той не се уплаши от никого, нито от палачите, които сложиха главата му на дръвника. Той беше отпил глътка от нектара на любовта и знаеше защо живее и за какво умираше.
По същия начин, нека не бъдем подробни, живяха и работиха много, между които нека кажем беше Илия. Тоя стълб на Библейското сказание, който заради любовта и ревността си към Бога, потопи ръцете си в кръв и потока Кедрон почервеня от кръвта на лъжливите пророци, които се състезаваха с него. Илия изкупи по-късно грешката и се увери, че светът нямаше да се спаси с насилие и когато като Йоан Кръстител трябваше да изкупи погрешката, той не се поколеба и не каза дума, прие насилствената смърт и падна като узрял плод в света на хармонията. Йоан за когото се казва, че “нямало по-голям от него на земята роден от жена” - тоя Предтеча, който подготви пътя за идването на Христа, би ли останал и той далеч от Христа? Или пророците, или всичките ония ратни мъже, които са били всичко да пожертвуват заради любовта си към Единния Бог, Данаил, трите момци хвърлени в огнената пещ, Стефан убит със камъни, Симон - Петър, Йоан, който беше дал най-проникновеното Евангелие и най-забележителното сказание - пророчество Апокалипсиса, където в символи е дадена история и болезните през които човечеството щеше да мине?
Светът никога не е бил лишен от велики мъже. Христос и Неговото учение никога нямаше да се превърне на минало. Реалността бе отляла своя сок и истината сияеше. Къде можеше да бъде всичкото това богатство на идеи, на велики духове в момент, когато човечеството имаше въпиюща нужда от светлина, от компас, от път, от мъжество?
Земята без слънце би се превърнала на пустиня. Животът на човека по същия начин би се превърнал на пустиня, ако липсваха велики люде, които носят светлината, топлината, влагата, за да не загине човек духовно.
“Реалността няма начало, няма край” - “Реалното е вечно настояще.” Реалното не може да се покрие с праха на забвението, не може да се превърне на история, нито да се заключи в мъртвите зали на музеите.
Бихме желали да живеем в един свят без музеи, без подправени истории, без подправени истини - в един свят вечно обновяващ, чист и красив, където реалното тече непреривно. Какво е било в миналото и какво ще бъде в бъдещето, за нас не е важно, важен е моментът - настоящето. Христос не е минало, а живо и непосредствено настояще.
Трябваше да дойде Учителят на Земята, за да приближи по много начини и с много образи реалността до нашето виждане и разбиране и ни посочи величествения ред, който съществува, твори и изгражда непрекъснато новите форми на мисълта, на чувствата, на стремежите, на живота, независимо от това дали ние я приемаме или не.
Великата реалност не се нуждае от нашето вярване, нито от нашето одобрение. Много е малък човекът, за да дръзне и се произнесе за Великото, Безкрайното пред което той е една незначителна частичка - с ограничени възможности, а с огромни перспективи за развитие и опознаване реалното като вечно настояще.
