Науката никога не би осъществила своите цели, не би разрешила своите задачи, и не би се домогнала до тайните на физическия свят, ако в природата не бяха съществували отворени прозорци и врати, които да извеждат човешката мисъл до истината.
Законът е един и същ при всичките видове знания, макар, че знанието в основата си е едно. Разграничението на научно и духовно дойде отпосле, вероятно, когато на земята се роди личността с всичките себични домогвания и интереси. Науката и религията бяха впрегнати от друга сила, която сама определяше ролята и целите. Това за нас не е важно. По е важно един от многобройните прозорци и врати през които светлината идва и през които ние тръгваме, за да си изясним един проблем.
Съществуванието на сянката във физическия свят е, именно, една от тези врати, които ни свързват с идеята за реалността. Сянката в случая не е нищо друго, а очевидно доказателство, че зад нея има слънце, има светлина. Сянката следователно ни говори за една реалност. Изчезне ли тя, изчезва и сянката. Освен тази светлина в която ние сме убедени, съществува друга в която също сме убедени. Светлината, която възприемаме с нашия ум също може да се смята като израз на една съществуваща реалност. Тази светлина, която на наш език наричаме виделина, представлява нещо, което трудно бихме могли да изразим с думи, тя не може да се окачестви или да се сравни. Но кой би могъл да я отрече? Нещо повече тя е по-силна, по-реална от тази, която виждаме и нейния периметър на действие стига до безкрайността. От малкото дете, което не може да ни обясни начина по който е доловило естествения ред на числата и преливането на отделните букви, за да образува дума до великия учен откривател, който се домогва до истината, не могат да ни обяснят светкавичния миг на прозрение, когато към него лети лъчите на една светлина, за да стигне до глъбините на човешкия мозък и озари неговия ум и душа. Връзката е реална и нека да сметнем, че я долавяме с нашето поетическо виждане, за да твърдим, че ако не бе така то духовната, нематериалната светлина не би съществувала. Тук не е необходима и аналогията дори. Сянката е достатъчна. Изводът е ясен - физическата светлина е сянка на другата, казано другояче пречупената светлина, която ни запознава с обективния свят е израз на другата, която ни запознава с духовния свят.
Това е светлината, която древните мъдреци бяха я назовали с друго име, светлината, за която българския езиков гений се е погрижил да намери изрядно и точно понятие - виделина; рядко явление в езиковия набор на народите, едно богато по съдържание понятие, когато се касае до думата светлина в сферата на духовното.
Нека не спрем до тук. Когато разглеждаме тези въпроси, ние излизаме от гледището на Учителя, Неговите принципни заключения, не е нужно да бъдат сверени. Винаги Той е бил принципен и Неговата логика е била необикновена. Всичко е поставено на нова основа. Ние си позволихме този увод, за да докоснем същността на темата. Излизаме от идеята, че светлината и виделината ни показват движението на реалността. Има ли светлина има реалност. Съществуването на всичките видими предмети, включително и човека не са нищо друго, а указатели, които също определят движението на реалността. Реалността не може да се отрече, както не може да се отрече материалния свят, виделината не може да се отрече, защото съществува светлината.
Човекът намираме в четирите проявления - като дух, като душа, като ум и като сърце. Това е универсалното разбиране за човека, дали науката ще се съгласи с това, не е важно. Човекът можем да го намерим само в тези проявления. Сенките не са важни. Важна е реалността. Сенките ни помагат само да се домогнем до реалността, те ни показват посоката на движението, което ни отвежда до истината, тя е само врата и прозорец към нея.
Въпросът за реалното не е поставен от вчера. Къде е реалното, вечното, което никога не се променя, не се изменя, а е вечно ново. Един въпрос в миналото и днес човекът не е спрял да го задава - къде е Бог? Никой на никого не е посочил мястото, където Бог стои. Много хора в миналото и сега търсят Бога в някаква трона зала, или в някоя съдебна палата да съди грешните, да наказва хората и да ги плаши със суровото си лице на древния Йехова.
По този въпрос Учителят отговаря кратко и просто:
“Бог е на три места. Първото място е човешкия дух, второто човешката душа, а третото човешкото сърце. Присъствието на Бога в духа на човека се усеща по един начин, това в душата по втори начин, а това в сърцето - по трети начин.”
Звучи особено това твърдение. Като, че ли с това цели да катурне всичките ортодоксални разбирания по този въпрос. Не се казва, че това място е в неизвестни висини, не се казва кой стои наляво или на дясно. Тези три места не са далеч някъде в безкрайността, не са и неизвестни. Всичко е сведено до нашата планета удостоена с честта да даде прием на човека, комуто не можем да откажем привилегията, че притежава дух, душа и сърце. Тези три резиденции са достояние на човека. Тях Бог си ги избрал за свое седалище, за своя столица. Кога Бог присъствува в духа? Учителят казва: “Когато човек е грешен.” Каква картина?... Какво значи това?.. Никой не е оставен значи сам, дори и когато е грешен. В неговия дух е Бог. Но пита се къде е неговия дух? Дали не обитава в тялото например? Не разбира се. Духът на човека обитава най-чистите сфери, тази скъпоценност е завардена, човек не трябва да я загуби в никакъв случай. Някога човек ще си я потърси, тя е която ще му помогне да не се погуби съвсем. Една любов го придружава в най-сгъстения час на живота, когато е грешен, когато е паднал, когато е изоставен от всички Той е там в неговия дух. Нищо да няма вече, ала искрата е там и чака да се разгори един ден в живителен пламък. Над тази искра стои Незнайният, Отреченият в който човек не вярва, в Когото човек се съмнява. Той е Който излива непрестанно своята любов и светлина към него, не към сърцето, не към ума, не към душата, а към духа. Като далечен тътнеж на разрушаващи се скали, като шум на прииждащи води, като вик на погазена съвест, в най-гъстия час на човешкото падение, всред най-голямата тъма, няма човек на земята, който да не усеща дълбоко в себе си нуждата да се приобщи към този вътрешен глас, който стига до него - гласът на Бога, който е готов да му подаде ръка и го изведе от големия мрак. Този забележителен момент не е нищо друго, а призив и сигнал от света на човешкия дух, където кротко една любов бди и чака. Тежко е положението на човек, към който Бог поглежда само от прозореца на неговия дух, единственото чисто място, където могат да стъпят нозете на Бога. Не е лесен пътя на този, който има само една допирна точка с Великата Реалност, с Великата Разумност, с Бога.
Второто място, където човек може да срещне своя Бог, за да преживее втори път този час, е когато Бог присъствува в Душата на човека. Бог присъствува в човешката душа, когато човек е окалян. Такъв човек не е извършил престъпление, той е ощетил най-много себе си, изгубил е своята чистота, своето целомъдрие, своето великодушие, своята правда и по такъв начин е лишил себе си от същественото. Този човек изял и изпил всичко и сега е сетен сиромах. Една душа е останала чиста, едно място, където Бог може да обитава. Любовта всеки миг е готова да простре ръката си. Такъв човек стои по близко и надеждата да възстанови връзката и загубените съкровища е по вероятна.
Третото място, където може да намерим Бога е човешкото сърце. Сърцето е най-близкото място до човека, когато човек е готов да служи на Бога, когато е дал сърцето си в жертва свята и Богоугодна. Неговото сърце става резиденция на Бога. Красив е живота на такъв човек. Радостта, веселието и мирът са негови постоянни гости. Той е дал път в себе си на Любовта, на светлината, на истината. Той е запознат с магическата сила на петте добродетели и неговият живот е израз на великата идея - живот за Цялото. Сърцето става подножие на любовта. Такъв човек е реализирал третата допирна точка.
Да живее Бог в човешкото сърце е най-възвишеното състояние, което човек може да преживее на земята. От незапомнени времена човешката душа е копняла само за този момент. Стихът от Евангелието: “Сине мой, дай ми сърцето” - не е нищо друго, а да стане сърцето седалище на Бога. Всички високо напреднали същества са преживяли тази опитност, те знаят какво значи да живее Бог в сърцето. То е най-голямото постижение на земята. Такъв човек никога не пита: “Къде е Бог?”. За него е светотатство да пита. Реалността е преживяна и всеки въпрос е излишен.
На три места отсяда Бог. Така или иначе никога човек не е лишен от Неговото присъствие. Различно е само преживяването, различна е вътрешната постановка, различно е отношението. Не е без значение къде се проявява Бог, дали в духа, в душата или в сърцето. Животът при трите случая тече различно.
“Велико благо е Бог да се проявява едновременно и в духа и в душата и в сърцето на човека. В такъв случай действуват едновременно и трите принципа - Бог като Любов в сърцето на човека, като Мъдрост - в духа на човека и като Истина - в душата на човека."
Цялото небе е зад този човек. Силите небесни са на негова страна. Нищо не е в състояние да го уязви или да му попречи да върши своята работа като работник и служител Божи.
