Казаното е отбелязано. Историята някога ще го използува като документ. Историята може да бъде написана от нас, а може и други да я напишат. В случая тя не е най-съществената част от Неговото дело. По-близо до нас стои философията на учението - ядката, основата. Всичко онова, което може да послужи като исторически материал, крие част от Неговата фигура. Когато Той говори за себе си, казаното дълго остава да звучи,то се улавя, защото в него има отлято нещо, което не винаги може да се намери. Това са редки моменти, които разкриват вътрешния свят и прорязват небесата като със светкавици.Често Той се спира на себе си, когато си позволяват да хулят учението и Него. В казаното за Него ясно проличава отношението на официалната църковна власт, отношение, което православната църква успя да установи в първите десетилетия на нашето столетие; непроменено остана до средата на същото, когато църквата вече нямаше право да дава мнения и реди църковни и верски въпроси. Оглеждаме внимателно дано намерим нещо, което да не е така, мъничък процеп, малка светлинка - указание, че все пак църквата през това време не е спала блажено и не е пропуснала нещо много важно, съдбоносно дори. Никаква следа. Нищо, абсолютно нищо, което да ни накара да се вслушаме в някакъв хармоничен тон. Историята никога няма да може да изкриви тоя факт, и църквата с нищо няма да може да изтрие това петно, или да намали нехайството си, заблудата си, незаинтересоваността си. Не знаем дали през годините, когато до нея държавата не се допитваше и тя бе принудена да живее в сянката на обществения и държавнически живот, дали е намерила време и съзнание да огледа миналото, делата и причинната връзка между тях. За нас никак не е важно това, защото миналото се не връща. Тъпотата на всички подобни институти е пословична и не е от вчера. При това те нямат навика да отчитат грешките си. Умело мятат върху себе си дрехата на невинността, вдигат рамене и казват: Така се случи, грешки винаги стават, никой не ни каза, измиват си ръцете и с приспана съвест продължават да живеят. Ако се случи някой дързък историк да им каже истината, навреме се погрижват да я не чуят.
Причините за петвековното робство например още лежат обвити в паяжините на заинтересованите. Какви ли не доводи се привеждат, и колко много се съчинителствува около всенародната трагедия. Духовенството и държавата имат нещо общо в методите си, логиката и морала, по някакво тайно и нечисто споразумение те поднасят на народа винаги лакирана и натруфената лъжа като истина в желанието си да се измъкнат от отговорност. Не само грубите интереси стоят зад тази практика, но и липсата на чест, доблест, морал, плюс една неоправдана за постовете, които заемат, тъпота, благодарение на която никога не са могли водачите да се справят със сложността на времето, тежненията, идеалите и нуждите на времето. Всичко това в резултат дават големите грешки и нарушения, които неминуемо водят след себе си катастрофата. Катастрофите от малък и голям мащаб с един човек, общество или народ не са случайни явления. Зад тях стоят причините. Никой няма право да ги пренебрегва, да ги фалшифицира, или да ги прехвърли къде да е, поради това, че в ръцете си държат властта и могат да прекрояват фактите както намират за добре, за да скрият истинските виновници и престъпници, когато се подхвърля цял народ на страдания, на бедствия, на война. Историята ни дава много примери и ето, две хиляди години човечеството още се занимава с трагедията на Христа. Поколенията, колкото и да са били отклонявани от основния въпрос, един ден
трябваше да си отговорят и да открият истината. Държавите винаги са пъплели като мравки, когато се отнася до въпросите на етиката, отделният човек по-скоро стига до равносметката, когато държавата я разтягаха до безкрайност. Отлагането, обаче, на падежния срок, не значи, че дългът е забравен или опростен - напротив, колкото по-рано се ликвидира, толкова по-добре. Защо фактите не се виждат, и защо към тях не се пристъпи смело и честно?...
Българският народ има нещо общо с еврейския. Разлика има само в размерите на нарушенията. Нямаме намерение да ги сравняваме. Нашата цел е друга и когато пристъпваме към нея, детайлите, които не са детайли спират вниманието и въпросът следва неизбежно: Причините? Какво се случи тогава? Къде лежат причините? Ние сме дъвкали достатъчно историята. Знаем всичко, което историците ни поднасят. Знаем какво се говори в нея, какво се лансира и в какво искат да ни убедят, знаем още, колко истинските причини се премълчават. Нека “майсторите” редят своите исторически кубове, нека се пишат”удобни” истории, но кога да е се раждат хора, които търсят истината, раждат се и такива, които могат да я кажат , без да се страхуват от човешките закони и наредби. Навремето пък и късно след това на еврейските историци не е било удобно да кажат истината, религиозната власт също е мълчала грубо безскрупулна - народът нищо не е чул от тях, което да има блясъка на истината по дадени въпроси. Великите закони се нарушават и последствията идват неизбежно. Когато се потъпква истината, ражда се лъжата, когато се разпъва любовта, ражда се насилието, когато не се прилага правдата, ражда се неправдата - такива са законите в природата и в живота. Според библейските сказания и закони има ли по-голямо нарушение от това да се опълчиш срещу волята на Бога?.. Историята е стара като света. Ние не сме съдници, нито прокурори и ако се връщаме на тези исторически съдбоносни мигове, то е за да дадем ясна и точна картина на онова, което се случи и още можеше да се случи. Навремето Толстой в една духовно непросветена Русия и икономически поробена, дойде да донесе светлина, дойде с мисията на реформатор. Той се опита да разоре дълбоко руската целина и учението, което проповядваше беше изградено върху Христовите принципи. Русия не прие Толстоя, руското духовенство не отвори вратите за него, а се погрижи да го анатемоса и да спре течението. Толстой беше глас на велика правда и любов между хората и народите. Нарушиха ли великия закон? Нарушиха го. Последствията от това нарушение дойдоха ли? Дойдоха. Жертвите не ги дадоха други, даде ги руския народ. Трябваше да дойдат други и с брутална сила да развържат кармичния възел и доказаха, че законите са непоклатими. Толстой беше голям човек -църквата си направи своето - заби нож в плътта на народа и след това зачака да види последствията. Дали ги е видяла не е наша работа. Историята ще се произнесе един ден.
Нека се върнем на българския народ и приключим с въведението -петвековното робство беше следствие, зад следствието стояха причините. Историята охотно ни ги поднася. Народът бил разяден вътрешно, а турската сила била млада и вихрена, прииждала като хала. Нямаме намерения да се спираме подробно на обясненията, нито на истинските причини, не искаме никого да убедим, законите лежат точни и нямат нужда от доказване. Който иска да се уверява, нека да търси. Богомилите бяха трън в очите на духовенството.
Защо? Защото богомилите не мълчаха. Богомилите проповядваха едно учение на абсолютна чистота. Беше много важно това и народът побърза да сравнява и да открива, че те бяха прави. Ето кое не се хареса на духовенството, вече заразено от гръцките нрави и порядки. Църквата и до ден днешен още не е уредила вековния спор и не си е казала думата за тези хора, а още се ежи и сплетничи, когато става дума за тях. Най-лесно и твърде изгодно е било да се хвърли най-голямата вина върху тях - раздвоявали народа. Народът не се раздвоява от чистотата, от истината, от безкористието, раздвоява се от лъжата, от лицемерието, от подкупничеството, от неправдата, от охолния живот на водачите си, царе и свещеници, владици и други висши санове. Богомилите нямат пръст при падането на България под турски робство. Беше лъжа и клевета да се хвърли какво да е петно върху богомилската “ерес”. Мъченията и гоненията не закъсняха. Както винаги, когато се цели да се скрие истинската причина, намират се невинни, които да стават мост на неправдата. Богомилите станаха жертвата. А бяха приятели на народа. Народът ги обичаше, пазеше ги, слушаше ги, четеше жадно богомилските сказания. Учението през тия векове на миналото хилядолетие, по време, когато Европа беше далеч още от Ренесанса, в България се проповядваше учение, чиято принципност беше още много, много далеч от духовното развитие на другите народи. Духовенството в България не прецени това явление. Богомилите носеха нова етика и нови идеи, те носеха светлина на българския на род и тяхното желание бе да предотвратят катастрофата. Държава и духовенство не се вслушаха в гласа на богомилството, премного бяха заети със своите ежби и користни цели. Нищо не направиха, не оставиха народът да избере своя път. А станаха свидетели на поголовно гонение. Пречеше им тъпотата. И след като не се вслушаха, обърнаха се и ги разкъсаха Подгониха ги и ги направиха мъченици. Православната църква го направи, не си помръдна пръста да предотврати гоненията и мъченията и ако границите бяха затворени да речем като днес за масови изселвания, богомилите до един трябваше да умрат в капани или на клада по заповед на църковните отци.
Така, че когато се говори за причините за падането на България под турско робство, православната църква не може да се измие ръцете в кръвта на богомилите. Скъпо плати България, както навремето скъпо плати еврейския народ, както плати и Римската империя, а в по-новите времена и Русия, както и всички народи и империи, които се опитват да се преборят срещу великото в природата, срещу Божествения план на Битието, срещу великите учения, които идват на Земята, за да обновят живота на цялото човечество. Не се рита срещу остен.
Истината е течение, което прави страшни разрушения, когато й се слага бент. Православната църква не обърна внимание на поуките от миналото, не научи урока си, същата тази църква се опълчи и срещу Учителя. По стар маниер и по позната вече практика. Нахвърли се навремето срещу учението и обвини Учителя за моралното падение на младежта, и за още какви ли не бедствия от този род. Миналото е твърде старо и никой няма желание да се върне на него. Ако църквата би имала власт, както в миналото, тя и тогава не би се задоволила само с порнографна литература спрямо учението. Времената бяха други, в света имаше много будни хора, идеята за демокрация беше друга, всичко можеше веднага да се проверява, така, че до гонения не се стигна. В спор с тях Учителя никога не влезе. Той каза: “С тях няма за се занимаваме, няма и да се борим.” Никой нямаше да се бори с тях. И ако се връщаме назад, то е само за това, че днес оглеждаме богатството, което ни остави и между казаното намираме места, където Той биваше принуден да говори за тях. Духовенството не Го прие, не показаха дари и елементарна търпимост, не се заинтересоваха да проучат учението, на закрито щяха да прелистват страниците, за да освежат духовните си познания. Църквата се силеше да събере разпръснатото си паство. Духовната суша отдавна пълзеше.
Опитаха се да го гонят, но не успяха. Отношението, обаче, към Него не промениха. Предписаха Му дори и лъжата. И Той щеше да им каже: "Страхуват се от мене, да не би един ден да заема мястото им. Не знаят откъде ида. Аз идвам отдалеч. Аз съм странник. И защо се плаши българското духовенство, нямам пари, нямам власт, нищо нямам в ръцете си. Най-напред те трябваше да ме приемат в дома си, да покажат първи своето гостоприемство, своето благородство и да кажат пред света: ние първи го приехме.” За съжаление това не се случи. Духовенството и държавните глави мислят много бавно и винаги пропущат най-великолепните мигове, остават ги да се изнижат безплодно. По дух би трябвало те да стоят най-близко до Него, слагайки всички лични и дребни интереси настрана да се приближат при Него, като ученици, като приятели, като хора, които първи трябваше да запалят факлите си от Неговата светлина.
Той беше приятел на българския народ и не веднъж го е казвал това: “Ще направя една услуга на българския народ. Моята цел е да мисля за великото, за Любовта, как ще ме посрещнат, то има значение само за тях. Великият закон на Любовта, който действува в света, не прощава на никого. Той не е жесток, но всяка причина си има последствие, всяка лъжа - реакция. Ако аз само веднъж се оплача на Господа, ако си послужа със знанието, което имам, знаят ли светите отци, какво ще стане с тях? Те хулят Божието име и ме наричат “лъжеучител”. За тази дума няма да ги извиня никога. Всичко могат да ми прикачват, но лъжа, измама, никога.” Из беседата “Защо не можахме” от тома “Живият Господ”, 24 декември 1922 година. “За тази дума” - имаме желание само да мълчим след казаното. Взехме един малък пасаж - цялата беседа е обръщение към духовенството, когато през онова време бе подета кампания срещу Него . “За тази дума” - тя щеше да звучи винаги, когато щеше да става дума за Истината за която Той говори, работи и живя, като поднесе едно учение, което тепърва щеше да се види, разбере, приложи и опознае. Тепърва вниманието щеше да бъде обърнато към Него и Неговото дело, значението, цената и мястото, което то щеше да заеме не в литературата, нито в историята, най-малко в спомени и музеи, а в живота, за да се прелее като живителна струя във всичките клонове на духовната култура на народите.
“Странник съм аз” - каза Той. Защо това име? Имаше защо, дълбоки са причините. С това име някога щеше да се отговори на всички, които щяха да се питат, какво собствено притежаваше Той? Това е друга тема.
Ние го наричахме просто и задушевно - Учител. Когато до това име слагаме другото, което Той си избра, усеща се величието на подвига, голямата любов към българския народ и красотата на един живот, който не претендираше за нищо земно, най-малко за човешка слава. Толкова богат и недосегаем бе Той в Своята сила, знание, любов, истина.
