Бяха последните дни на ноември 1943 година. След клас към 6.30 ч. Учителят ме повика в Горницата. „Вземете тези пари и купете прясна питка от някоя хлебарница. Нали сте с велосипеда? Като се върнете, ще отидем заедно на Витоша."
Без да продумам, приех парите и бързо заслизах по стъпалата. Колелото ме понесе по мокрия и хлъзгав път към града. Въртя педалите и бързам. А беше мъгливо. На няколко метра пред себе си от мъглата изникна спрял камион, застанал напреки на шосето. Успях да дръпна спирачките, колелото ми се подхлъзна и в следващия миг се видях под камиона. Добре че останах невредим. След няколко минути топлата пита бе в чантата ми и радостно поех обратния път. Учителят ме чакаше пред приемната, облечен със сивия костюм и с лоден. Той беше готов за Витоша. Пристигнахме на полянката.
Дойде време за закуска. Разчупих прясната питка, опитахме от сиренцето и налях чай от Неговия термус, приготвен от Савка. Поведохме разговор. Учителят сподели: „Всички хора по лицето на земята се хранят по един и същ начин. Храната вкарваме в устата си хапка след хапка. Това е достижение на великата природа. Друг път на хранене няма."
„Така всички човешки души, слезли на земята, ще минат по един, единствен път на развитие. Това е пътят на душата и пътят на духът, за който път единствено аз съм говорил и то повече, отколкото трябва. На Небето не съм от приказливите. Там съм мълчалив. Но тук, между вас, минавам за много приказлив. Какво да правя? Аз съм един, а вие много. Аз съм един и всички искат от мен. Верен на Божествения Закон правя това, което прави и изворът - давам обилно и на всеки. Това е великият закон в Битието, на който служим."
Това бяха всички думи, изказани от Учителя през този ден.
