Беше началото на лятото. Учителят извиква при себе си стенографката Савка Керемидчиева, предава й едно от своите тефтерчета - дневник и й казва: „Идете с брат Галилей на Витоша сами и там му прочети страници от „Седем-тях разговора на Духа".
Приятно ми бе да възлизам на Витоша със Савка и то при определена задача от Учителя. Денят бе приветлив и топъл. Спряхме при една от скалните морени и Савка зачете от най-странната съкровищница на Учителя - личните Му разговори с Духът Господен. Слушах със захлас. За моето човешко съзнание тези свещени страници бяха свещени мигове от пътя на Учителя. Преживявах със свещен трепет онези часове, когато пред Учителя застава Божественият Дух и Му проговаря със Словото Си.
Всичко това ме разтърси и аз заридах. Рукнаха сълзи. Плаках дълго. Помолих Савка да изчака, да премине вълнението ми и тогава тя да продължи да чете от дневника на Учителя. Уви, риданието не престана.
Завърнахме се на Изгрева. Прибрах се в своя дом. Оставих отзвука на прочетените страници да резонира в мен дълго и да принесе своя плод.
Савка, веднага след завръщането ни от Витоша, споделя с Учителя случилото се. Не без вълнение тя разказва за нестихващия плач от моя милост.
„Да" проговорил Учителят. „Плачът е признак на прякото въздействие на Живото Слово, а обилните сълзи са необходими да смекчат и разширят съзнанието му и да се полеят посетите семена от Живото Слово. Всяко посято семе търси влага и топлина. Сълзите са за доброто на неговата душа."
И оттогава аз пристъпвам със свещенодействие пред тези скрижали на Духа Господен.
