7. Из школата на Бялото братство

Орион

(в. „Утринна Хасковска поща", бр. 54,14.X.1927 г., с. 2)

Една от спънките по пътя ни към Божественото е завистта. Нея наричат още „ръжда на душата".

Завистта е всякога признак на ограниченост в съзнанието. Ние завижда­ме, когато в момента не чувствуваме всичката широта на вселената и всичкото разнообразие от възможности, което стои нереализирано пред тоя, който ис­ка да постигне нещо.

Ние завиждаме, когато забравим, че сме преди всичко душа, полусъзнателна малка клетка в грамадната душа на вселената, че за нашето щастие е много по-важно малкото, което имаме и на което се радваме, отколкото голя­мото, което ни причинява големи страдания и мъчнотии. Ние забравяме, че малкото лозенце или малката нивица могат да бъдат същинско благословение за нас, когато умеем да им се радваме и да благодарим за тях; че обратно, голямата къща, голямото лозе, голямата известност и прочее са често изкупени с цената на много огъвания на съвестта, много безсънни нощи, много грижи и допринасят малко щастие.

А това, към което едничко се стреми човек, то е щастието. Всичко, абсо­лютно всичко друго, към което той наглед в даден момент се стреми, е само средство за реализиране на това щастие. Щастието е вътрешно преживяване, възнаграждение за опирюстите [? опитностите] на душата,

Завистта е преграда към постигането на щастието. И тоя, който „си раз­бира интереса", казано на съвременен език, т. е. тоя, който знае как може да придобие щастието, трябва да се бори с всички усилия против завистта.

Но не убеждаваме читателите в прераждането на душите - толкова сло­весни бомби се хвърлят по тоя въпрос само в Хасково, че считаме ненужно да го повдигаме отново с цел да убедим някого: всеки си е вече съставил горе- долу понятие за същината на въпроса. Но ако застанем на основата на пре­раждането, завистта се явява просто едно недоразумение в човека: богатият, ученият, видният, бедният са такива, защото са работили в тая или оная насока повече в миналия си живот. Благодарение на това, на тях се създават, по сила­та на железните закони на природата, условия, които нам днес не се дават. Има ли защо тогава да завиждаме? Щом искаме да постигнем нещо в живота, от нас се иска само едно: да работим за него. Чрез тия свои усилия ние ще привлечем в тая насока природни сили, които непременно ще доведат до же­ланите резултати. Само че не трябва да определяме срокове, т. е. трябва да живеем извън времето - друга, трудна задача за нашето болно от неврастения поколение.

Както самата завист, така и всички тези разбирания са процеси, които стават дълбоко в нашата душа. Те се явяват в нашето съзнание често без да ги искаме или очакваме. Те често ни изненадват: откъде се взе това чувство на завист към моя ближен?

Съзнателната мисъл трябва да подровя основите на това чувство, или на друг език, да чисти ръждата от душата. И затова си има начини, методи, сред­ства, подобно на тия, с които домакините залъскват съдовете и ключалките.

Това средство е широката, чистата, безкористната любов към абсолют­ния принцип, Източника на живота и към подобната на нас Негова частичка - нашия брат.

Този, който би придобил това чувство с всичката му дълбочина и възви­шеност, той не само че не би завиждал на ближния си за това, което има. а напротив, от сърце би му се радвал.

Нам е известно, че това е много трудна работа. Да, но истинският човек не само че не трябва да капитулира пред трудностите, а трябва да черпи пове­че кураж пред тях. Още повече, когато човек знае, че няма друг път, който да води към щастието, освен тоя - труден, стръмен, но единствен.