73. КАКТО КАЗВАШ, ТАКА ДА БЪДЕ

Беше люта зима. Дебел сняг бе покрил земята. Продължаваше да вали. Едри парцали сняг се стелеха по земята и затрупваха пътищата, мостовете, проходите, така че снежната покривка на места достигаше до два-три метра. Това бе неотдавна - през 1952 година, когато общините по места обявиха бедствено положение. Къщите също бяха затрупани и никой не можеше да отиде при изгладнелите стада овце. Вече втори, трети ден вали и като че не мисли да спира.

Бригада от 20-30 души, въоръжени с лопати и гребла, излезе и започна разриването на снега. Ето вече от два часа се борят с виелиците, опитват се да направят пътеки, но без никакъв резултат. Трети час минаваше и положението бе все същото: вали, вали, вали.

Хората, които досега опитваха да разринат снега, взеха да се отчайват, като казваха: „Невъзможно е, защото виелицата не спира. Пътеките наново се застилат след нас." И действително, снежната стихия беше в разгара си, упорита и безмилостна, а стадата блееха, без да може някой да отиде при тях да ги нахрани и напои.

„Няма смисъл да се морим", казваха едни. „Вятърът отново засипва пътя."

„Докато не спре фъртуната, всичко е напусто", казваха други.

„Няма ли някой верующ, че заради него да спре виелицата?" - казал един от групата и погледнал към брат Киряк и към друг един верующ - евангелист. А брат Киряк казал: „Нека бъде според както ти казваш." - „Кога ще спре вятърът?" - „След половин час."

И каква била изненадата на всички, които бяха чули разговора, когато след 15-20 минути бурята спряла и те успели да разринат снега, да направят пътеки и да нахранят стадата. Последните били спасени от гладна смърт.

Вярата на двама верующи победила безверието на тридесет души.

По разказа на брат Киряк.