Учителят е на екскурзия на Витоша
с група ученици, чешмата - Ел Ше-дар
Спомени на Олга Славчева
2.1.8. Ел Ше-дар. Чешма. 27 - 28 май 1923 г.,
[Витоша]
Планините са най-хубавото нещо на природата. Те са чистилището на земята. Погрешно Данте вкарва грешните в сърцето на земята, за да ги пречисти. Горе, горе на планината е тяхното място! Няма защо и богомолците да се вкарват в опушените с тамян свърталища, а там, там на планината, човек да види нищожеството на своята гордост и честолюбие и смирено да простре ръце всред тая божествена хармония.
Наближаваме величествения храм на природата. От Витоша изкачат човекоподобни мъгли, що танцуващи преминават по нея и изчезват някъде, като някакви видения. Планински феи, отиващи на свиждане.
Тайнствената колона от движещи се триъгълници опасва Витоша като жива верига. Сега вече сме облечени по лятно му - алени, бели, сини блузи, сламени шапки, или гологлави, ние сме сигурни, че няма да ни се случи мартенска шега - па и да ни се случи малко дъждец, не е голяма работа - сега е топло. Планината е особено приветлива днес. Ето я, изпрати към нас лек ветрец да ни освежи и помилва. Незабравките с новите си премени и те ни казват: „Добре дошли”. Въздухът е напоен с топли слънчеви лъчи и неизразима свежест и приятност.
Движим се леко, почти безшумно. Учителят ту предвожда колоната, ту отстрани следи общия й вървеж. Белите му коси, подобно слънчев ореол ограждат лицето Му дишащо вечна младост, красота и смелост. Лек ветрец играе с кичур от косите му, като да го показва колко е бял, блестящ и чист. Как стъпва леко и грациозно. Като че ли времето не му е отброило 70 години. Никой не може да го надвари в бързане, вървеж. Той не се задъхва; като че ли с всяка стъпка черпи нова сила от земята. По някой път застава да гледа дали някой не е изнемогнал. Ако се случи такова нещо, спира цялата колона за кратка почивка и пак тръгва напред. При тия спирания пищялката подканя жедните за глътка водица.
Градът потъва в бяла мъгла. Водите на Искър блещят огрени от слънцето като небесен път на земята всред тъмната зелена дреха на природата. Стара планина е махнала белия си кожух. Тя го е разкъсала на парцали, раздрала на ленти, стопила в топлите длани на пролетта. Кичести арки навред ни посрещат. Габър и леска - трънка и шипка се преплели във венец и отдалеч ни кимат да минем край тях, че от няколко дена те чуват за нашето гостуване и добре са се приготвили. Колко хубаво миришат трънките! Горката трънка, горката подранила скромна хубавица, що първа накичи слоговете с бели китки, първа изнесе на показ своето нежно изтъкано платно.
Пристигаме в нашата гостна - Ел-Ше-Дар, както я нарече Учителят. Колко хубаво е постлана сега тя! Копринен плюшен килим с бели ледничета, теменужки и цъфнали храсти покрая го обикалят. Бяла брезичка е преплела клони с леска и бук, като че нещо се додумват тихичко, да не ги чуе вятърко, далеч приказките им да разнесе на любопитните върхове и на приказливите долини.
Изворът клокочи, буйни води разлива, радва се и пей. Чува се удар на търнокоп. Юнаци пренасят на гръб циментови торби и дълга желязна тръба. Що ли ще стане? Около извора няколко чифта ръце копаят дълбок трап...
Дава се команда. Нареждаме се дълга редица по един от извора към уломъците скали в долината. От ръка на ръка, за един час до чешмата натрупахме голяма камара. В трапа влязоха двама души и от подадените камъни бърже изградиха резервоар, като го замазваха с цимент. Поставят и желязната тръба. Сетне затварят трапа, замазаха отпред дулото и оставят да се напълни резервоара с вода.
Смрачава се. Никой не си тръгва. Задонасяме дърва за огнището. Тука ще се нощува. Над нас небето опна своята звездна плащаница. Посипаха се звезди и по росните листенца.
Огньовете весело пращят и издават приятна грейка. Наобиколихме го. Чуват се песни. Всички подемаме; дори вятъра, заспал зад хълмовете, сепна се, събуди, скокна на юнашки нозе и запя с нас. Доведе и дъждовните капки, запяха и те, заиграха по сгорещените ни бузи, по пламналите ни чела. Навличаме връхни дрехи, слагаме гугли. Дъждът плиска, плиска. Започваме да зъзнем. Но ние пеем, пеем. Умори се вятърът и бурята, но не и ние. Престана дъжда, вятърът се утиши. Звездите смрачени за миг, пак се показаха.
Някои задрямаха край огнището. Полунощ. Даде се знак за тръгване. - Къде, питаха някои. С Него, щом сме, иска ли питане, Той знае.
Нареждаме се по познатия геометричен начин. Предвожда ни огромен ацетиленов фенер. Той свети пред нас като цяла месечина. Но ето я и нея. Надникна от облаците да види своята непозната посестрима. Видя и се закиска - отвори устни чак до ушите. Скри се зад облака да се насмее хубавичко, после пак се показа. После се люшна зад един хълм там на звездите да разкаже що е видяла, но ние прехвърлихме през него и я сварихме когато им разправяше.
Нощта е мрачна. Тъмни облаци, като сърдити змейове искат да скрият от очите ни чаровното небе. Чува се бученето на изобилни води, като че под земята. Ту през скали и боров клек, ту по мека благоуханна трева извива пътя ни.
Нашите пътнически колони са две - братска и сестринска. Студено. Правим къси почивки по боровия клек и пак продължаваме. Учителят е между двете геометрични полуокръжности. От време на време се чува тихият му, но мощен глас, когато трябваше да вземем нова посока, да разширим триъгълниците, или да направим смяна.
Тихи, тихи стъпки всред нощ на планината. Приличаме на древните халдейци, излезли да гадаят по звездите.
Ето бялата глава на Резньовете. Вдясно поемаме през мочури, скали и тресавища. Небето почна да се разведрява. Луната не успява да се закрие зад хоризонта. Ние вече сме я догонили и тя отново ще ни свети по целия път.
Задуха силен вятър. Стана студено като през зимата. Обилни води шуртят навред и пеят мощна песен. Няма препятствия. Без да избикаляме, водени добре от Учителя, неуморно вървим напред.
Но ето ги големите тресавища. По-нагоре - нито стъпка. Връщаме се. Първата колона остава надире, втората води сега. Луната потъна зад планината. Небето почна да побелява. Спираме до грамадата камъни. Кладем грамаден огън. Завчас се стопляме. Обхвана ни приятна дрямка при голямото разширено огнище. Съмна. Художниците грабнаха палитрите си да дочакат слънчев изгрев. Дивни картини се разкриват пред нас. Небето се мъчи да роди слънцето, но космат сив облак се развихрил и скрива чудната картина от очите ни. На изток блесна само едвам доловима розова черта и пак изгасна. Но, не стърпя се То, напъна мишци, скокна над дрипавия облак сърдит и показа своята чаровна глава. Цялата природа му изръкопляска. Посрещаме го с молитвено мълчание. Протягаме му и двете си ръце. Слънце! Затупкаха двеста сърца. Слънце! Изпрати ни животворна светлина.
Пак в геометрични фигури с живите равностранни триъгълници нареждаме се в кръг. Почваме гимнастика. След половин час плавни движения - нито следа вече от сибирския студ тая нощ.
Сега пък във верига с лице към бивака - настъпихме напред. Спускаме се направо в продължение на цял километър. Така заслизаме надоле. Всяко препятствие трябваше да се премине. Триъгълникът не биваше да се отбие нито на ляво, нито в дясно. А какви пречки! Като почнеш от мочурите - да се газят, скали - да се изкачват и да се смъкваш по тях, та стигнеш до гъстия храсталак лещак, що като жив ръце е преплел и не дава да се допреш до него, камо ли да го минеш... Но кой го пита! Кой може възпре Заповедта коя Учителят е дал. Де, мишци, дайте отпор на тия жилави клони и път сами си отворете. Как разпалва силите тази борба с природата! Каква радост изпълва сърцата! Прегради ли? Никакви! Те са перушина, що волята с едно духване отстраняваше от пътя.
Каква излязох от гъстия лещак. - Божичко! Гъстите ми тъмни тежки сплитки се плискаха по гърба ми рошави и разскубани; тук-таме по ръцете и лицето драскотини, негде роклята дерната до невъзможност. Но аз изваждам скритата игла с конец и бързо я позашивам. Не ме пуща май лещака. Едвам ме остави да вляза, но като ме хвана вътре, че наникъде - просто пленница-коза. - Но и лещака си видя от мене я. И така, нашата бойна верига мина храстите и мочурите, и навлезе по равна широка поляна.
В гостната чешмата протече - чакаше ни чай и почивка. След закуска си тръгваме. Като златолюспа змия се проточва нашата чудна дълга колона към селото.
Лицата горят. Сърцата пламтят.
Ах, градът! Как ще слезем в него, що отдалече ни лъхна със своя лош въздух, ще ни парне с автомобилните си прахоляци!
Сега се връщаме през Симеоново. Ето ги зелените изкпасили ниви. Ето ги сочните ливади.
Накитени граждани с любопитство ни гледат. Гледа ни и слънцето от синия простор. Но то е вече друго, друго, не това, което на Витоша ни се усмихваше. Прекрасните гледки на природата тук са закрити от големи здания; въздухът е пропит от хиляди миризми, които го тровят. Той е опушен, сив, тежък. Нечиста краска е потопила всички творби на природата.
Кой си ти нов Паисий, който ще викнеш с мощен глас и ще изведеш притиснатото човечество отново към своите чисти животворни недра? Този Паисий вече е дошел. Той ни води, а след нас - ето ги и всичките човеци.
А Цеко е турил на гръб големия бакърен чайник. Коминчето още дими - зер топла вода за пиене трябва за жедните и при връщането.
Изгревът - Том 26
2.1.8. Ел Ше-дар. Чешма. 27 - 28 май 1923 г., [Витоша]