2.2. АСИНЕТА ЗАДАЧИ ОТ УЧИТЕЛЯ
2.2.1. ПРЕВЗЕМАНЕ НА „ЧЕРНИ ВРЪХ”, КОЙТО СТАНА
„БЕЛИ ВРЪХ”, ПРОЛЕТТА - 1923 ГОД.
Още отначало, Учителят ни изведе към планината. Сборния пункт: в 3 часа сутринта при чешмата на артилерийската казарма. Това бяха първите уроци по точност и едва ли някой оставаше назад. Учителят -винаги пръв. Какво щастие - още тогава Той ни нарече свои ученици. Тогава нямаше до Драгалевци нито рейс, нито трамвай. Пътувахме пеша - чак до планината. А нагоре - като почнеш през „Вади Душа”, „Зеленка” все стръмно, все баирище, но с кратки почивки, навреме се озовавахме на нашата тук поляна - наречена тогава и записана многократно „Ел Шедар”, но отподире, не зная по какви причини това име се видоизмени в Ел Шeдай.
Учителят почна да ни дава и някои задачи. Една от първите, която зная е следната: Каза ни се веднъж, да дойдем на бивака събота - след обяд; ще се преспива край огнището. Каза ни се да си донесем по една свещица, а някой и кибрит. Озадачени сме, но не питаме защо ни са тия неща. Ако някой се осмелява да стори това виждаше ни се нелепо; как може да се задават въпроси на един Учител, към когото храним безгранично доверие!?
Свечери се; нощта настъпи. Край общия огън, кое в разговор с Учителя, кое в дрямка, па дори и сънчец, дочакахме среднощ. Учителят ни нареди по трима в триъгълник. Наброявахме тоз път към 180 души.
На модрия небосвод трептят вечните звезди. Тих ветрец разлюлява разшумилите се вече клони. И, о! Тук запалихме свещите си. Веднага по стръмното нанагорнище лумна светеща пътека - невиждано красива гледка. Горе звезди и доле звезди - нашите запалени свещици. Някой вика: „Смяна!” Веднага разменяме местата си. Левият връх минава към дясната страна, десния - става глава на триъгълника, а главата - остава като връхна точка на лявата страна - или основата на триъгълника. Това разместване на триъгълника е първо и първо чудесна отпочивка, и второ - радваш се, кога ти дойде ред да станеш връх, т.е. глава.
Възкачваме се мълчаливо - никой не говори. Бавно лъкатушим по нанагорнището. Учителят е с нас. Напред колоната се води от силен ацетиленов фенер - да се знае къде е главата. Учителят е вред - ту в началото, ту в края, ту в средата на движущата се звездна колона. Неусетно небето почва да побелява. Звездите гаснат една по една - само Венера още упорствува със своята светла красота. Гаснат, т.е. догарят и нашите свещици. Бавно настъпва утрото. Отминаваме Резньовете. Стръмно. Задъхани - вървим. Тук спряхме за почивка. Но много не се бавим - Учителят ни подреди в три групи. И обяви, че от три места ще атакуваме Витошкия великан и ще превземем „Черния Връх”. Над него -тъмен облак, същински дракон - сякаш ни се надсмива, но ние не му се боим - с нас е Учителя.
Настъпваме полека. Сякаш върхът ни се опира. Тъмният облак изпърво ленив се размърда; запляска със зловещи криле - плаши ни и все повтаря: Не ви пущам, не ви пущам - върнете се!
Задъхани, уморени, даже преуморени, но въодушевени обикаляме Върха. Катерим се по скалите и сякаш наистина се борим и преодоляваме голямо съпротивление. Скалите застрашително зинали към нас, но внимателно напредваме и ето - горе - трите колони се събират. Учителят рече: „Сега Белите Братя превзеха Черния Връх и отсега той ще се нарича „Бели Връх”.
Слънцето изгря, огря ни благо - нас победителите на тъмния скалист Великан.
Седнахме на припек. Извадихме закуска; подремнахме, дълбоко отдъхвайки си от нощната атака. Облакът се оттегли неусетно. Учителят държа беседа.
Почна слизането. Каза ни се да чакаме под „Резньовете” - широка поляна със стопяващи се преспи. Той ни нареди в права линия и рече: Всеки да слиза пред себе си, без да лъкатуши, да не избягва препятствията, а да ги преодолява, сиреч да минава през тях...
Кой как ги мина, сам си знае. Може би, с изпълнението на тази задача всеки се ориса за един нов живот. Като изкачвахме нагоре - вървяхме по стръмна пътека, а тука - не зная как, но точно на преде ми тресавище... Малко вдясно е сухо, камъни, но Учителят рече и тъй ще бъде. Направо! Нозете ми потъват до глезените - после до коленете - после - още, още... Ледено студена вода. Но - младост - крила - обич неземна.
Изгазвам. По мене кал и водорасли. Слънцето напече. Сгорещих се - пак напред - все направо. Отсреща ми - скала - два-три човешки боя. Оглеждам се - има леснина, но аз държа строго - направо - никакво отклонение. Здравец и кукуряк ми кимат, но кой ги гледа - напред. Нито на ум ми идва да му диря леснината. С пръсти, с нокти, с колена, с лакти, с брада, със зъби - изкачвам се и - горе сядам запъхтяна... Просто няма где да се хванеш, а надолу - слаб наклон. Камъкът е изгладен като от каменоделец. Ами сега! Да скокна - не, ще се пребия. Дойде ми на ум да легна по гръб върху скалата и бавно да се плъзгам по нея... Ех, ти разуме, що светиш и на луди млади глави! Туп!! Ето ме на земята - разбира се -издрана до кръв, но нищо, нали минах и тука! Мокрежът се изпарява от мене, а заедно с това и издрасканото боли...
Доле се виднее бивака. Високо се извива бял дим от огнището; още съм далеко. Вървя . Сега пък гъста горичка лещак. Здраво преплетени клони - една гъста горска задруга - не ме пущат. - Иди си, викат, мини от другаде, какво се вреш тука!
Но питам ли го него аз - лещака. Със силни ръце размятам клоните. А те, опират ли се опират, жилави, твърди, яки... Ох. Чакай да видя сега дали наистина няма да ме пуснете да мина през вас. Ех, влязох, но до къде. Приличам на дива коза, заплела се с рогите си. Ни напред, ни назад. Смеят ми се клоните, „Ще те изядат мечките”, казват. Морав минзухар ме гледа учудено. Игличината извика всичките си другарки и те завъздишаха съжалително към мен. Горещо. Горещо. „Що се завираш тука - път няма ли за тебе”, подмята малко поточе. Колебанието ми е само миг. Раздрусвам клоните с всички сили и с повече от всички сили. Малка пролука - провирам единия крак, после другия - после пак страшна борба с жилавия лещак. И - ето ме вън.
А каква картинка съм сега! Плитките ми се разплели, бузите горят. Кална - със съхнещи водорасли по скъсаните дрехи и обуща.
Приближих се до огнището. Някой извика: „Ето и тя си иде!” Гледат ме - всички прихват да се смеят. Смея се и аз. Учителят спря радостен поглед на клетата ми особа. В ръцете му букетче теменуги - някой му ги беше дал. Подаде ми ги. - Герой, каза, ти си герой, и ме помилва по бузата. Някой ми поднесе горещ чай с лимон и много захар. Гърлото ми бе изсъхнало, устните слепени от жажда.
* * *
Сега сме пак тук събрани край запаленото огнище. Сякаш сме корабокрушенци. Може би изблъскани от живота, кални, разскубани, немили недраги - осмивани от гордите скали, от самомнителните тресавища, от високомерния лещак, които все едно си знаят и сега: Защо не вървите по утъпкания път, защо се завирате тука, защо не отивате там гдето всички отиват. И хиляди още: „Защо, защо?”
Ние мислим за Учителя. Той и сега е с нас. Това е Неговата вечна задача - за сегашния живот, за хиляди още животи: преодолявай, преодолявай!
Може би и сега, Той незабелязан ни посреща и навярно пак ни нарича „герои”. И може би най-облъсканите и окаяните от нас, оплютите и жалките наглед получават и по една милувка.
* * *
Огнището още гори и сега - четиридесет години от тогава. Ще стане и половин столетие и цял век, и векове. То все ще гори и ще пламти, и ще поднася на жадните да наквасят гърлото си, да се нахранят.
Тук винаги един е на пост, запасал престилка и служи. Неволно си спомням една дивна картина от нашето историческо минало-Странджата, който храни немилите и недрагите във Влашко - ония, тръгнали душа народна от робски вериги да освобождават.
А сега, Странджата, или Христос, или Петър, или Павел, или Йоан, или Иван - той е все един и същ през вековете - запасал престилка и служи, вярно служи.
9 март 1961 г.
Четено пред братя и сестри на Витоша на 12 март 1961 г. Незабравима картина и радост.
