II. ИСТИНСКА ПРИКАЗКА: ЧУТА МОЛИТВА

Невена Неделчева. Подбрани приказки: Чута молитва.

Издава книжарница «Братство», Севлиево.

Чуйте, о вие, които живеете по-безгрижно от пеперудите, за които светът е забава и животът е даден само за наслада: за всичко се плаща.

Чуйте и вие, които тъгувате, скърбите, роптаете и негодувате: след всяка скръб иде радост, но и скръбта, и радостта сами си създавате...

Родих се веднъж син на цар. Гледан бях като зеницата на окото и думата ми бе закон за околните ми.

Аз растях, ставах силен и смел, и не знаех що е препятствие - пред моята воля и власт отстъпваше всичко.

Аз знаех само едно - «искам» - и пред него се прекланяха всички. Там, където не достигаше силата, насилието правеше необходимото. Пред моята воля подгъваха коляно всички, но аз - пред ничия. Погледът ми имаше блясъка на стоманата, а езикът ми беше по-остър от меч. Каквото поисквах - протягах ръка - и аз го имах. Тогава аз се усмихвах и тази усмивка сразяваше всички.

Аз бях цар - свободен, а другите бяха роби - под моята власт. И когато умрях, чух как всички си отдъхнаха с облекчение...

Минаха години, стотици може би. Родих се млад и силен, но бях роб. Палатите, в които живеях, бяха от розов мрамор, но в тях живееше тиранин господар. Аз тичах, работех от сутрин до вечер и не сварвах да изпълнявам хилядите заповеди, с които ме отрупваха. И често в моите гърди пламваше огънят на негодуванието, в очите ми блясваше мълния, но аз стисках зъби и юмруци безсилен - аз бях роб. Всякога, когато престъпвах мярката на позволеното за роба, моите ръце се заключваха в железа и аз лежах с дни във влажна тъмница. Там, всред студ и влага, питах, питах: Защо се родих и защо живея? Кой ме прати на земята и защо? Защо е тая неправда и защо няма справедливост на земята? Удрях глава в каменните зидове, по които се стичаше вода, и питах: «О, кой създаде тоя свят, пълен с неправда?» И чувах нечий глас дълбоко в мене да казва: «Ти!» Тогава почвах да се смея и мислех, че съм луд.

А годините, колкото и безконечно дълги да бяха, пак минаваха. Веднъж аз легнах на смъртният си одър, за да не стана никога вече. И когато смъртта бе дошла в стаята ми да ме вика след себе си, някоя невидима ръка се сложи на очите ми и аз прогледнах, видях и разбрах. Видях себе си отново цар и моят сегашен господар бе някогашният ми роб, към когото съм бивал най-жесток... Тогава се усмихнах и тръгнах след смъртта, а над тялото ми плачеше моята жена, която ме мислеше за умрял...

Минаха векове - родих се като единствен син на богати родители. Наричаха ме Феб - Аполон, тъй красив бях. Майка ми коленичеше до моето креватче и държейки ми ръцете в своите, ми пееше песни, целуваше очите ми, косите ми, челото ми, а аз се смеех, доволен и безгрижен.

Растях и не знаех що е скръб. Майка ми за мен бе готова на всичко и аз приемах това всичко, без даже да й благодаря и отвърна със същата обич - аз мислех, че всичко тъй трябва да бъде.

Когато пораснах, много момински очи срещаха моите смели и пълни с пламък очи и отстъпваха пред моите желания, свеждайки покорно очи.

Аз мислех, че слънцето грее заради мен, че цветята цъфтят само да ме радват и изпълват душата ми с благоуханието си. Че животът е даден, за да го изживея в безгрижие и веселие. Аз посягах към всичко, което ми харесваше и мислех, че щом го искам, трябва да го имам...

Обичах свободата си и разнообразието - еднаквостта ми дотягаше и отегчаваше. Аз кацах от цвят на цвят като златокрила пеперуда и пиех радостите на живота от устните на тези, които ми ги поднасяха с обич, защото вярваха, мислеха, че и аз ги обичам.

Аз бях хубав, богат и търсех красотата и любовта в нови и нови образи, а никога не се запитах що става с тия, които изоставях, след като ми бяха дарили своята любов.

И когато умирах, аз чух сподавен плач, болезнен стон и хиляди въздишки...

Отново минаха години - родих се младо хубаво момиче на нежна майка и благ баща. Косите ми блестяха като злато и бяха меки като коприна. Очите ми бяха като кристално бистри планински извори, а кожата ми - нежна и чиста.

Веднъж обикнах буен и своенравен младеж. Погледът му бе смел и очите му, в които блясваше пламък, ме викаха ден и нощ. Устните му ми обещаваха много, а моето сърце вярваше и тръпнеше в непреодолим копнеж по него... Един ден, блянът стана действителност и азЛ безумната, се радвах - бях щастлива... Но след време очите му ме гледаха, но не ме виждаха вече. - Сърцето ми се сви болезнено-знаех, той вижда със замечтания си поглед друга... И дойде страшната болка и безутешна скръб. Аз кършех пръсти - напразно - любовта не се иска, тя се само дарява...

След време една топла ръка се сложи на израненото ми сърце и болката притихна. Две светли очи ме гледаха с усмивка и устни изпиха сълзите ми. И аз помислих, че сега щастието наистина дойде. Но уви! Смеющите се светли очи ме напуснаха един ден... И моята скръб бе още по-голяма, болката - по-дълбока и горчива... Аз проливах потоци сълзи и питах, питах: с какво заслужавах всичко това? Защо светът е такъв - изпълнен с измама и лъжа? Где е Бог? И защо мълчи?

По-късно се ожених. Имах деца, които обичах безумно, но които не ме обичаха. Мъжът ми ме тормозеше, измъчваше без жал. Жестоко и кораво бе сърцето му. А те, децата, като птички изхвръкнаха от гнездото и не се завърнаха никога вече. А аз плачех и мислех ден и нощ за тях.

О! Каква жестока съдба, какъв горчив дял от живота ми даде тя. И аз роптаех и плачех, а дълбоко в самата мен чух пак тихия глас да ми казва ясно: «За всичко си виновна ти!» - О! - извиках в горест и скръб - кому направих зло, та така ми се отвърна?

Наоколо ми бе всичко тихо, тихо... Бог мълчеше и аз Го считах за жесток и несправедлив...

И когато умирах, отново някой отвори очите ми - тогава всичко разбрах, но беше твърде късно...

И пак минаха години - отново се родих, със смътен спомен за минали погрешки и жажда да науча верният път в живота.

Аз гледах живота на околните ми и отвръщах глава - бях го минал и знаех плодовете му. Виждах радостите и скърбите на человеците - опитал ги бях вече и те не можеха да запълнят и осмислят живота ми. И тъй растях с постоянната жажда в душата си да науча защо дойдох на земята и как трябва да живея.

След лутане и търсене, стъпките ми стихнаха при вратите на Учителя.

Попитах Го: «Как да живея?» Той ме погледна и рече благо: «Бъди като извор - обичай и давай!»