Наличието на хижа на езерата ни позволяваше да ги посещаваме и зимно време. За 1 май 1957 г. Димитър Костов, Стефан Дойнов, Крум Въжаров и аз тръгнахме със ски за езерата през село Сапарева баня. София ни изпрати със силен дъжд. От селото купихме няколко килограма картофи и тръгнахме нагоре, като вечерта стигнахме на хижа „Скакавица" - една дървена стая. Нямаше хижар, а хижата беше изгоряла през 1951 г. Ние запалихме печката и си направихме супа. Взехме да цепим дърва, но брадвата изчезна някъде и не можахме да я намерим.
Сутринта станахме рано, в 6 часа, и тръгнахме към езерата. Времето беше студено, снегът - дълбок 2 метра, падна гъста мъгла и духаше вятър. Сложихме въжета на ските и потеглихме един след друг. Аз вървях последен и на едно място под мен имало борче и хлътнах, като раницата ми падна в дупката, образувана от борчето, а аз на гръб - със ските на краката. В бурята нищо не се чуваше. Аз направих големи усилия и успях да се изправя. В това време братята усетили, че ме няма, и се върнаха да ме търсят. Излязохме от боровата гора и по едно време усетихме, че сме на козирка. Ските започнаха да дърпат напред. Веднага спряхме и се върнахме назад и продължихме надясно. По наше предположение стигнахме едно равно място - първото езеро. Крум Въжаров свали въжетата от ските и се пусна в няколко посоки - ските не тръгваха. Това беше езеро. В непрогледната мъгла започнахме да се качваме някъде по водопада.
По едно време виждам Стефан над главата ми - перпендикулярно над мен. Излязохме на билото, но нищо не се виждаше. Часът беше 13 и според правилата на планината трябваше да се върнем назад, щом като не сме стигнали целта. Докато разисквахме, изведнъж мъглата се разсея, огря слънцето и под нас се видя нещо като голяма скала, обвита в сняг. Бяхме на Молитвения връх и аз свалих въжетата и се спуснах надолу. Камъкът, който видяхме се оказа хижата. Вратата беше затрупана със сняг. Свалих ските и с едната ска изчистих снега. Влязох вътре - печката беше пълна с дърва, отгоре и - кибрит и до нея - шише с газ. Веднага запалих огъня. Покривът на хижата беше вдигнат от вятъра и само в стаята на хижаря, който отсъстваше, можеше да се преспи. Навсякъде другаде беше мокро.
Преспахме и на сутринта, като станах, видях стъпки, които водеха направо отвесно към първото езеро. Почудих се кой ли е минал по това стръмно място. Огледах се и разбрах, че това бяха стъпките от нашето качване.
Към обяд откъм хижа „Вада" се появиха 15 алпиниста със ски. Те минаха точно по нашите стъпки и дойдоха в хижата. Водачът им ни похвали, че много правилно сме минали по водопада, където няма опасност от лавини. В хижата нямаше място за двете групи и ние решихме да отидем на хижа „Иван Вазов", а алпинистите да преспят в хижата. Тръгнахме веднага покрай езерото на Чистотата, изкачихме се на билото над Урдините езера. На места пътеката беше само един ръб, и то заледен. Стигнахме началото на Пазар-дере и тримата ми приятели се спуснаха стремглаво надолу в състезание кой пръв ще стигне хижата. Аз след тях бавно се придвижвах по заледения сняг, който беше на вълни, и ските подскачаха. Падна гъста мъгла и нищо не се виждаше. Стефан излязъл на вратата на хижата и ме чул, че минавам на няколко метра и ме извика. Аз спрях и по гласа му намерих хижата. Хижарят беше приятел на Крум Въжаров, който като началник в профсъюзите, го беше назначил на това място. Посрещна ни много хубаво. Преспахме и на другия ден се върнахме на Седемте езера, като се срещнахме с алпинистите. Слязохме надолу до хижа „Вада" и Говедарци, откъдето с автобус се прибрахме до София.
