Любомир Лулчев IV. Творчество: С Христа
(трилогия)
II.
Бунт
(Любомир Лулчев. С Христа: Повест за народа.
Книга втора [Бунт]. София, 1934.)
I. АРХАНГЕЛЪТ НА СИЛАТА, ЗНАНИЕТО И МЪДРОСТТА*
(стр. 137-143)
Генко не отговори нищо, а само наведе по-близо до коляното главата, опря брадата си о него. И така превит, без да изглежда, че му беше неудобно, загледан в изворчето, започна да говори.
I. - Това е било преди много, много хиляди години. Толкова много, че никой не би могъл да ги прочете. Тогава, когато хилядите години са се четели като минат ден, а вековете - като часове. И тогава земята е имала хора и царства, градове и села. И тогава хората живеели, както и сега живеят. Ония, които знаят пътя си, вървят, понякога се спъват, но стават отново - и вървят. А другите се бият, блъскат като слепи постоянно един в други и винаги молят и искат... - И винаги не помнят какво са искали вчера, защото понякога от полученото се оплакват на другия ден... Като малки деца, те се нахвърляли върху всичко. И не стига, че го вземали, но го и присвоявали.
Плодовете, които раждали дърветата, рудите, които копали от пазвите на земята, децата на животните - те всичко присвоявали, после се биели помежду си и си го отнимали един от друг...
Веднъж един Архангел, от тия, най-големите, които имат по дванадесет крила, се загледал към земята и така останал дълго, дълго. Поколенията на хората се сменяли, като листата на дърветата. Никнели градове и загивали, а той все гледал. И толкова се унесъл в гледката, че забравил всичко - и себе си, и тия, които били около него. И тогава той си помислил: «Колко са нещастни тия същества в своят живот. Те биха могли да живеят с всичко това, което имат, като в прекрасна градина.»
Помислил така - и изведнъж усетил, че лети към земята. И колкото повече летял, толкова повече се забързвал.
Но най-после, когато бил вече близо до земята, той станал като някоя опашата звезда. И когато паднал, той нямал никакви криле и бил само малко красиво детенце край брега на една река. Царската дъщеря, която отивала да се къпе, го видяла и тъй много се зарадвала, защото сама тя била бездетна. Гледала го тя тъй, както се гледа желано дете. А то било такова хубаво, с големи учудени очи, които като че ли виждали нещо далеч през планини и гори... Расло то и станало юнак - силен и умен. И когато един ден се възцарило, границите на царството почнали да растат като живи. Войските му били безбройни, войводите - юнаци, а от всички най-голям - самият той!
И където и да отидел - не знаели несполуки. Той превземал царства, но хората не чувствували, че са в чужда ръка. Повечето даже се радвали, защото той навсякъде турял ред, нареждал съдилища да съдят, турял войници да пазят.
Народът навсякъде го посрещал с радостни викове. Поети му пеели песни. Историците пишели обширни хроники и го прославяли като такъв, който е нямал равен на себе си по сила. Обичали да казват, че в неговото царство слънцето не захождало. Но все пак и там имало нощи. В една от тях, няколко от неговите войводи - завистници на славата му, го издебнали и убили. Отлитнал Архангелът към небето. Вървял и си мислил: «На тия хора трябва не сила, а знание»...
II. И веднага пак полетял към земята. Пак се намерил като малко дете в една хубава градина. И там го видели, заобиколен с цветя неизказано красиви. Прибрали го. И то расло с очи чисти, големи, които гледали в сърцата на хората и виждали всичко, което те искали. И когато пораснало, то станало най-ученият человек. Измислял машини, отварял училища и учел хората на всичко, което те пожелаели. Но едни се радвали на машините, а други скърбели. Една машина работела за хиляди хора, но тия хиляди хора, които оставали без работа и хляб, станали роби още по-нещастни. И вместо ред и щастие, настанало хаос и борба, на която краят не се виждал. И неговите знания се обърнали срещу самия него. Той търсил храни и елексир за живот и безсмъртие - учениците му направили отрови така силни, че и който помиришел даже само веднъж, ставал труп... Земята заприличала на лудница, в която едни бягали, за да се спасят, а други - да отнемат и тази малка искра разум и живот, който им оставал...
И веднъж, на един залез слънце, с много други души и Архангелът напуснал земята. Хвъркал той нагоре и виждал още по-ясно, че от такива знания, които той беше дал, земята беше станала още по-нещастна. И помислил той: «Не сила и знание им трябваше на тия хора... Преди да бяха запознати със силата, мощта, със знанието - тям трябваше Мъдростта, да проумеят доброто и злото, да бъдат здрави телом и духом, за да могат да бъдат и добри, и силни, защото знанието без доброто ражда злото; силата без Любовта става насилие... »
III. Не довършил той - и пак сетил, че отново се носи към земята като една огнена звезда, която летяла все по-бързо и по-бързо, докато се промъкнала през свода на една пещера и огряла на челото на едно току-що родено дете. Това дете отворило тутакси очите си. И всички наоколо, а те били малцина, бедни били неговите родители, разбрали, че се е родило това, което светът е чакал. И Тоя, Който ще покаже пътя на изранените крака, Истината - на гладните души и ще влее живот в умирающите от задух, безлюбие и грехове.
И той расъл чуден, неразбираем, мъдър над мъдрите и най-кроткият от кротките. Той тръгнал - краката му стъпяли сега направо по земята, както на хилядите бедни. И бездомен, той скитал между бездомници. И на всички давал по нещо: на болните и умиращите - живот; на отчаяните - надежда; на сиромасите - богатство; на глупавите - мъдрост и Истина.
Но всеки, който добивал нещо от него, ставал свободен и не искал никого да слуша вече. И когато тия станали мнозина, царете и войводите се уплашили от тоя скитник, който сам нищо сякаш нямал, а всичко дарявал и така леко навред рушал царствата им. И хванали го и убили го с камъни... Плакал народът и се мъчил да го отърве, но напразно - князете и войводите били по-силни... И отлетял пак Архангелът нагоре. Като се носел над земята, той напрягал своята мисъл и се питал горчиво: «Защо, защо Земята не може да стане по-добра? Защо нито силата, нито знанието, нито мъдростта не помогнаха?»
IV. И той полетял пак към Земята и се спрял в една долина, замислил се и там останал. И мислил година, векове, хилядолетия, без сам да знае колко време се е минало. И когато се сепнал и надникнал - той се видял всред планината, седнал като голям хубав камък, който с острия си връх гледал небето и се мъчел да си спомни нещо. Но при него, досами подножието си, той видял хубаво ябълково дърво, покрито с цвят. И веднага в ума му се родила мисълта: Защо ли това дърво не израсте високо, високо, наравно с него? И той се обърнал към него и го запитал. А то се засмяло и казало:
- Вижте само колко хубаво съм цъфнало!
- Това е добре - казал му Архангелът - но защо ти не си израснало високо, високо, наравно с мене?
-Този, който ме е създал, той знае това. Ще видиш!-отговорила ябълката.
Минало време и задало се буря силна, много силна.
Камъните дори потръпвали на своите основи, хълмовете треперели и канарите стенели и питали:
- Защо е всичко това, защо?
А вятърът тъй бързал, че нямал даже време да им отговаря.
Но когато той си заминал и облаците се отдръпнали и слънцето огряло, Архангелът видял, че много от клоните на ябълката били пречупени.
- Ябълчице - казал той, - колко лош беше вятърът, та те така почупи.
- Нищо - каза ябълката, - той можеше и да ме изкорени.
- Вярно - помислил си Архангелът, - ако тя беше станала висока наравно с мене, сигурно би я изкъртил! Сега поне се запази.
Минало време и ябълката се покрила в дребни червени плодове.
- Много са дребни - казал й Архангелът, - как можеш да им се радваш толкова? Те са тъй дребни и малки!...
- Да, дребни са - казала ябълката, - но са сладки. И до една са изпълнени от слънцето със светлина. А ако биха били по-големи, клоните ми не щяха да издържат!
Минало време и много деца дошли и се покачили по ябълката.
- Искаш ли да ги духна и сваля всички долу? - запитал я Архангелът.
- Защо? - учудила се ябълката. - Та нима всички плодове са само за мене? Този, който ги е дал, той е пратил и кой да ги яде.
Замислил се Архангелът - и още повече взел да се вглежда в тая ябълка. А тя растяла, покривала се с нови зелени листя, с цветове, плодове. Отново се огъвали вейките й - докато един ден силен вятър я свалил на земята.
- Искаш ли да те вдигна и закрепя наново? - запитал я Архангелът.
- Защо? - учудила се ябълката. - Че, аз живях толкова много, слънцето ме грееше тъй хубаво, дъждът миеше листята ми и поеше корените. Винаги имах всичко достатъчно. Работих, радвах се, а сега ще заспя и вместо мене ще работят тези, другите, по-младите - сега е техният ред! - И тя прибрала вейките си и заспала тихо на земята...
Архангелът се понавел над нея и я гледал, гледал... И тя, пред неговите очи, навикнали да гледат хиляди години като дни и вековете - като часове, се стопила, превърнала в пръст и влязла наново в младите ябълкови дървета, които, китни като засмени деца, обиколили цялото му подножие. Гледал и мислил. И най-после разбрал и започнал да се моли:
- Прости ми, Господи Боже Вишний, прости ми! Аз помислих, че тоя ред, който Ти си наредил, не е добър. И в забравата си допущах, че аз ще мога да дам нещо по-хубаво... Аз не станах проводник на Твоето Добро, което Ти изпращаше на тия, които Ти знаеше какви и защо си ги създал и какво им е необходимо, а исках да ги направя по-силни, по-мъдри, по-добри! А без Тебе всичко това роди хаоса... А ето тук, при краката ми, Господи, скромната ябълка ми показа истинския път, Твоя път, който Ти си определил и срещу който аз безумно възроптах, защото го намирах бавен!
И заплакал и ужасил се от това Архангелът, и потресъл се цял. И без да сети, се пукнал от върха до долу. От сърцето му потекли сълзите. И от тях пият и птици, и животни, и хора с векове и хиляди години. И едни търсят силата, други - мъдростта, трети са доволни от това, което имат... А ябълките са още по-доволни, защото техните корени пият от тия сълзи на помирения, разбралия смисъла на всичко - и плодовете им са още по-червени и по-сладки...
Генко млъкна. Аня беше облегнала глава на рамото му и слушаше със затворени очи. Когато той замлъкна, тя ги отвори и се загледа в голямата канара, която пукнатината беше разделила на две почти от горе до долу, и в бистрото поточе, което бликаше и пееше при горния полутъмен край на малката сърцевидна пещерка.
- Генко - промълви тя тихо, - кой ти разправи тая приказка?
Той посочи мълчаливо към канарата. Тя се отдръпна малко настрана, полустанала го загледа - ту него, ту високата сива канара, от пазвите на която се изливаше кристалната вода. - А кога?
Той помълча.
- На другата сутрина, след като бях получил твоето писмо.
Аня му стисна мълчаливо изранената ръка и после се наведе неочаквано и я целувна.
Генко я дръпна бързо и изгледа учудено. Но Аня не смееше да го погледне. И той се наведе пак, опря брадата си върху коляното и затвори очи в унес...
_____________________________
** Заглавията на двата откъса от книгата и бележките под линия към текста по нататък са от съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев. (бел. М.И.)
