59. Надежда Конова

59.1. Защо и как станах „дъновистка"

Ние седяхме под беседката на Изгрева. Спомените за Учителя се носеха сякаш разпоени в наситения с влага майски сутринен въздух. Само лека пока­на беше потребна, за да се обади и сбутаничката, бледичка, сякаш непрекъсна­то сърдита сестра Надежда Конова. И тя заразказва:

- През 1920 г. аз бях учителка в родния си град Свищов. Точно тогава Учителят беше предприел своята обиколка из България. Придружаваше се от приближените Си тогава ученици, като брат Стефан Белев, Петко Епитропов и други. Бяха настанени у сестра Велика Анева. Предана ученичка беше сестра Халачева. Вие знаете какъв клюкарски град е Свищов. Какво само не се при­казваше по адрес на „дъновистите" - всичко, каквото може най-разюзданата фантазия да измисли. За Учителя се говореше, че е без съмнение хипнотиза­тор и мошеник, който използува суеверието и простотията на народните маси за най-долни цели. [2]

Някакво непреодолимо любопитство ме привличаше все пак да отида и да видя на място какво представлява всъщност самият Дънов. Аз приказвах с по-голяма самоувереност от всички останали. Една заран заявих пред всички учители в учителската стая:

- Утре ще отида при Дънов и ще се върна дъновистка!

Това изявление направих с тон, в който имаше подигравка, желание да се покажа храбра, уверена в себе си, всезнающа, убедена в правотата на това, което се говореше за „Учителя". Един добър психолог обаче веднага би прочел търсещата опора, много изстрадала и разпокъсана в болка душа. Моят мъж беше умрял съвсем млад само преди една година от бъбречна болест, след като се бяхме оженили с голяма любов и се бяхме водили само една година. Единствената ми рождена сестра, с която живеех, ми беше сякаш не сестра, а заклет враг. Спорехме за наследството на къщата, карахме се за всеки пар­цал, за всеки сантиметър от наследствените имоти. Беше при това моя по-мал­ка сестра, за която бях направила твърде много и от която се считах в правото си да искам поне признателност. Бях млада и хубава, а мъжете, от които очак­вах известна склонност, ме отбягваха. Напротив, ухажваха ме мъже, чиято бли­зост ми беше обидна. Чувствувах се непрестанно под някакво напрежение, което търсеше равновесие, опора. Скришом ходех в черква. Знаех, че е някак­ва отживелица, на която не можех да разчитам в нищо, повтарях машинално „Отче наш", а на сърцето ми се трупаше още по-голямо бреме. Какво можеше да ме утеши!

Външно аз бях облякла най-хубавите си дрехи, бях сложила шапката си, както тогава беше мода и бях приела най-елегантния си вид. На вратата у Хала- чеви се срещнах със сестра Балтова. Нека забележа, смущаваше ме дори са­мият този факт: как пък мога да кажа „брат" или „сестра" на хора, които не познавам?

Балтова ме засегна с това, което беше мое болно място:

- Едно от първите неща, с които трябва да се пристъпи към учението, то е да се научиш да прощаваш. Да простиш всички обиди, които другите са ти нанесли. Да не носиш на сърцето си никаква горчивина. Нима мислите, че това е невъзможно? Ето, и нашата молитва е същата, която и вие повтаряте всеки ден - ние също четем „Отче наш". Нали и там е казано: „и прости нашите дълго­ве, така, както и ние прощаваме на нашите длъжници?"

Стори ми се, че някаква тежка ръка се стовари върху мене и аз се олю- лях: „и прости нашите дългове, така, както и ние прощаваме на нашите длъжни­ци"! Значи, за да ми прости Бог, аз също трябва да простя на нея, на моята рождена сестра? Същата черна неблагодарница, която посягаше на залъка ми! Нима на Бога е толкова мъчно да прощава за грешките ни така, както ние не можем да си прощаваме?

Тая нощ аз не спах. Може би така се чувствува иманяр, който е научил, че ето, на върха на тая скала има скрито съкровище, несъмнено грамадно бо­гатство, но който не може да намери начин да се качи върху непристъпната скала, гдето то е скрито.

Когато пристъпих при Учителя, аз треперех като лист. Не бих могла да кажа защо треперя. Той каза спокойно:

- Но защо треперите? - И ми показа стол да седна. После, без да съм продумала дума, Той каза като на Себе си три приказки:

- Кучето, като не знае да лае, вкарва вълка в кошарата.

Помисли и сякаш пак така като на себе си:

- Вълкът искал да изяде човека, който извадил кокала от гърлото му.

И след малко пак добави:

- Две дръвчета растат близо едно до друго върху бедна почва и си пречат. Ще се разсадят по-далече едно от друго - и толкова!

С тия три приказки Той хвърли светлина върху отношенията със сестра ми. Аз вече знаех какво да правя. Сякаш някаква ръка свали бремето от гърба ми. Стана ми леко, като че щях да хвръкна. А очите ми се напълниха със сълзи. Когато отидох в училището, аз плаках като дете. Нещо дълго сдържано се топе­ше в мене и ми ставаше леко, леко. Беше ми все едно какво съм говорила и какво ще говорят хората за мене. Оттогава минаха 30 години. Аз никога не ще забравя тия дни - дните, когато срещнах Учителя и наистина - станах „дъно­вистка".

(Вж. „Изгревът" том XIII, с. 22-24 и снимките N2 4,5. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

-----------------------------

[2] Вж. „Изгревът" том II, № 134 на с. 388-389. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)