45.3. Среща със стареца и с Учителя Дънов

Но въпреки тази мисъл, аз реших да отида. Приятелката ми ме чакаше и двете отидохме на Изгрева. Като влязохме в салона, видяхме, че беше препъл­нен с хора. Даже имаше и отвън, на двора. Сестрата Панова ми каза:

- Върви, Донче, да намерим място да седнем.

Тръгнахме по пътеката между столовете, покрай столовете и пейките, които бяха поставени край прозорците. Точно срещу катедрата един момък и едно момиче станаха и ни предложиха местата си на пейката. Като седнахме, първият ми поглед попадна върху катедрата. Така останах закована на мястото си от смайване. Видях седнал на катедрата същия старец, който бе ми казал за Библията пред павилиона, когато преглеждах вестниците.

- Невянке - побутнах приятелката си, - този е същият старец, който ми говори за Библията и чекмеджето.

- Мълчи сега, Донче, че Учителят почва да говори.

Тогава видях, че Учителят затвори Библията, която навярно е чел, докато влизахме в салона, и заговори.

Заслушах се със всичкото си същество в това, което казваше. Мисълта, че Той бе говорил с мене, без да ме познава и да ми каже нещо, което и аз дори бях забравила - че имам Библия в чекмеджето, ме правеше да слушам с особен трепет и внимание.

В салона беше абсолютно тихо. Направи ми впечатление, че Учителят говореше тихо, но аз Го разбирах, чувах и не отделях очите си от Него.

По едно време Той спря да говори и като ме погледна, каза:

- Тук е дошла една душица, която, когато заключвала вратата си, си по­мислила дали няма да направи грях пред Христа, като дойде тук, за да слуша моята беседа.

Не мога да обясня с думи какво преживях в този момент. Бях поразена и същевременно трогната и покъртена от това, че беше спрял Учителят внимани­ето си върху мене. От очите ми бликнаха сълзи. Разбрах, че Той бе видял всич­ко, каквото бе станало с мене. Бършех сълзите си с кърпичката си и не смеех да Го погледна повече. В това време приятелката ми ме попита:

- Донче, защо плачеш?

- Боя се да гледам Учителя, защото виждам, че за Него нищо не е скрито.

Учителят продължи да говори. Всичко в мене се разтапяше и превръща­ше в сълзи, които исках да скрия с кърпичката си, като поглъщах всяка дума, която Той казваше. Тогава чух да казва:

- Плачете, плачете, поливайте си изсъхналите цветя в градината си.

Разбрах, че се отнасяше за мене и това още повече ме развълнува.

Беседата най-после завърши, Учителят стана. Всички станаха прави, чух да пеят песента „Аз мога да любя, добър да стана, аз мога да обичам, силен да стана..." После прочетохме „Отче наш", Учителят напусна салона, а аз все още стоях, без да мога да се помръдна.