38. Как намерих Учителя.  

Истински случай със сестра Пенка Трифонова

„Не избрахте вие мене, но аз вас избрах,

и поставих ви да идете вие и да принесете плод

и плодът ви да пребъде..."

38.1. Защо баща ми почина

Родена съм в село Изгрев, Горнооряховска околия. Майка ми, Донка, не помня. Тя е починала, когато съм била на две години. За баща ми имам съвсем слаба и бих казала съвсем неясна представа - спомен, защото той почина, когато бях на 5 години. Неговото напускане на земята беше много трагично.

Баща ми имаше един много добър, неразделен приятел, с когото отишли на събор в селото на съпругата на приятеля му. Там, естествено, се развесели­ли от гощавките и питиетата, които изпили. Изглежда приятелят му доста е пил. Когато били още в селото на събора, той чул, че жена му се оплакала от него на майка си. И като тръгнали да се връщат, дошло му на ума това и решил да я убие. Извадил ножа и посегнал с него да изпълни намерението си. Но баща ми веднага хванал ръката му, като му викнал: „Какво правиш?!" Но приятелят му, както държал ножа назад, разпрал с него корема на баща ми. Като видял как­во направил, пияният му приятел разбрал, макар и пиян, че е извършил убий­ство и затова започнал да го влачи, за да го хвърли в някоя пропаст. Но едно овчарче го видяло и надало вик. Събрали се хора, които се връщали от събора, сложили го в една каруца и го върнали обратно в селото на съборяните, защо­то било по-близо. Там го занесли в общината, но не му била оказана медицин­ска помощ веднага, защото в селото нямало лекар и докато дойде такъв от града, едва на другия ден, баща ми починал.

38.2. Слугинчето

След погребението на баща ми се започнало следствие по убийството. От Лясковец, между тези, които водели следствието, бил и един старши стра­жар, който, като ме видял съвсем самичка, ме взе в дома си в Лясковец. Той имаше две деца и аз отраснах с тях до осемгодишна възраст.

Разбира се, хората бяха добри, но никога все пак не забравяха, че аз съм чуждата и затова аз трябваше да помагам с каквото можех в домакинство­то. Помня, че беше станало някакво наводнение и мазето на къщата се беше напълнило с вода. През деня жената на старшията и аз вадехме от мазето вода и привечер тя се прибра, а остави мене да изваждам вода от мазето. Изглежда съм работила до сетни сили и от преумора съм заспала на циментената стълба. На сутринта ме намерили там, но аз съм се простудила и се разболях от брон- ^опневмония. Жената веднага каза на старшията да си ме върне на село, за­щото не могла да отговаря, ако се случело нещо на мене. И веднага, както бях с температура, той ме заведе на село при стринка ми.

Тя ме излекува по много интересен начин. Като опече хляба в пещта, облече ме с една мъжка риза и ме тури в пещта с главата към отвора, върху една дъска. Изпотих се добре; след това, втори път като пече хляб, пак ме сложи в пещта по същия начин и аз оздравях. Но чичо ми реши, че вече съм достатъчно голяма, за да почна да си изкарвам прехраната сама и затова ме заведе в Русе и ме настани слугинче в едно семейство на лекар. Хората бяха много добри и ме гледаха наистина като своя, още повече, че нямаха родни деца. При тях работих до 15-та си година.

38.3. Мома за омъжване

Тогава дойдоха пак чичо ми и стринка ми и ми казаха, че вече трябва да се върна на село, за да си направя чеиз, защото ще трябва да се омъжа.

Лекарят ми даде всичките пари, които ми беше спестил, заедно с много дрехи, които жена му ми беше направила. Отидох си на село много хубаво облечена. Аз бях първото момиче, което беше облечено в градски дрехи и за­това това направи голямо впечатление и децата вървяха след мене, не вижда­ли такава носия.

Разбира се, на село работех при стринка ми и когато станах на 18 години, се ожених за Трифона.

Неговият баща като младеж отишъл градинар в Унгария и там се оженил за унгарка. Мъжът ми Трифон се родил там от този брак. Като станал на 31 години, решил да си дойде Трифон в България, за да види родината на баща си и дойде на село. Като ме видял и ме харесал, а най-вече, че пеех много хубаво, а пък и като млада, като всички млади, бях и хубава.

Живяхме на село, после ходихме в София, после пак се връщахме на село. През това време аз родих 5 деца. Трите умряха рано, само единият ми син Тодор почина на 21 година и дъщеря ми Юрданка - на 27 години, като оста­ви три сирачета. Величка родих много по-късно -12 години след последното от първите 5 деца.

38.4. Сънят, който определи моето място

През 1922 година пак живеехме в София. Една година преди това в село почина Тодор. Толкова страдах и плаках за него, че всеки ден ходех на гроби­щата за него. Види со, от това съм сс простудила и заболях лошо, близо две години. Лекарите ми казваха, че имам язва и искаха да ме оперират. Опреде­лиха ми ден, в който да постъпя на операция.

През нощта срещу отиването ми да ме оперират, сънувах един възрас­тен човек с прошарени коси и брада, който ми каза:

- Аз съм твоят баща. Облечи се и тръгни с мене.

Аз го запитах къде иска да ме води, но той ми повтори:

- Облечи се и тръгни след мене.

Ние живеехме тогава в квартал „Хаджи Димитър". Излязохме от къщи и тръгнахме през Подуене, минахме разни улици и навлязохме в една гора. Там дърветата бяха чудно разцъфтели с големи, като на кестените, цветове. Спрях­ме се и от тях паднаха пред мене три цвята - един розов, един син и един бял. Човекът се наведе, взе ги и ми ги подаде, казвайки ми, че са за мене. Аз ги прегърнах и останах смаяна от благоуханието им, което изпълваше душата ми, цялото ми същество. После пак тръгнахме и вървяхме, вървяхме мълчаливо, докато стигнахме една голяма поляна. Там видях насядали в голям кръг жени, облечени в бели дрехи и пееха много хубаво. Ние се приближихме до тях. Две от жените се отдръпнаха и ми направиха място, за да седна и аз. Едва бях седнала и видях едно дете да тича към мене. Човекът каза:

- Това е твоето дете Величка.

Наистина, към мене тичаше Величка и като дойде при мене, седна в по­лата ми. Тогава човекът ми каза:

- Ти утре мислиш да ходиш на операция, но не трябва да отиваш на тази операция. Твоето място е тука.

След тези думи той изчезна.

Събудих се много учудена от съня. В това време мъжът ми Трифон започ­на да ми казва да ставам - нали щях да отивам на операция.

38.5. Защо не се оперирах от язва

Спомняйки си съня, аз му казах, че няма да ходя на операция. Той се смая. Как така се отказвам, след като вчера лекарите са ми определили деня. Тогава му разказах за чудния сън. Той се много ядоса. Понеже беше гневлив човек, веднага почна да се кара и буквално ме псуваше, както си имаше тогава този навик.

Ядосан от отказа ми, излезе от къщи и отиде в града. Като се върна, разказа ми, че за да успокои гнева си, влязъл в едно кафене да изпие едно кафе. На масата имало някакъв си средна възраст, с брадичка, човек. Естес­твено, че се заговорили. И Трифон, както му било накипяло от моя според него каприз, търсил на кого да си изкаже неприятността, която аз съм му създавала с боледуването си. Защото всеки ден към 5 часа следобед получавах криза от язвата и се виех от болки. Трифон разказал всичко това на човека и той с много хубави думи го успокоил. След това извадил една книжка и му казал като се върне вкъщи, непременно да я прочете на мене.

Аз, тъй като бях сирак, никой не ме беше пращал на училище и бях негра­мотна. Затова Трифон, като си дойде, рече, че иска да ми прочете книжката, която му бил дал един много добър човек. Вечерта седнахме и той четеше, а аз слушах. И колкото четеше, толкова ми ставаше по-леко и по-приятно, защото всичко, което четеше, сякаш беше писано точно за мене и за моята болест. В нея се казваше за лошото влияние на месото и какво трябва да прави човек, как да живее, ако иска да бъде здрав.

38.6. Среща с човека - моя баща от съня

Човекът, който дал книжката, казал на Трифон да отидем в неделя, в 10 часа да слушаме Този, Който е написал тази книжка. Щяло да бъде много хуба­во за всички ни.

В неделя рано сутринта се приготвихме тримата: аз, мъжът ми и детето - Величка, и тръгнахме. Отидохме на ул. „Опълченска" 64, както човекът беше посочил адреса. Като влязохме в двора, веднага към нас се упъти един средна възраст човек. Трифон се зарадва - позна същия човек, с когото беше говорил в кафенето и който му дал книжката. Запознах се и аз с него. Той беше, както отпосле вече го наричахме, брат Михаил Добрев, точилар. Той ни въведе меж­ду много други хора, навярно дошли също като нас да слушат Този, Който щял да говори и упътва хората как да живеят правилно.

Едва бяхме застанали между другите хора, и всички започнаха да пеят. Заоглеждах се слисана. Същите мелодии бях чула в съня си да пеят насядалите в кръг жени, облечени в бяло. Бликнаха сълзи от умиление от очите ми. Но когато на прозореца се изправи Този, Който щеше да ни говори, останах пора­зена. Гледах като тресната. Беше същият, Който ме бе водил в съня и беше ми казал да не се оперирам и че мястото ми е между пеещите насядали жени.

Слушах с всичкото си сърце, с всичката си душа, с цялото си същество, приковала поглед в Този, Който говореше. Струваше ми се, че Той говори само за мене и гледа само мене, защото говореше точно това, което ставаше в ме­не, за моя живот, за моята болка и казваше начин на лекуването. (Това беше Учителят Дънов.)

38.7. Сънят, който слезе на земята, на Изгрева

Оттогава започнахме да ходим всяка неделя на беседите на Учителя. Дру­гите ученици, зная, ходеха сутрин с Учителя на Изгрева, но тъй като ние бяхме градинари и бяхме много заети с работа, отивахме само на неделните беседи в 10 часа. Но една сутрин, 5-6 години от първото ми виждане на Учителя Дънов, сестрите Нешка Анева и Мария Златева, които живееха наблизо до нас, реши­ха да ме заведат на Изгрева, да видя новия голям салон, който беше построен за всички, които искат да отидат да слушат беседите на Учителя.

Както казах, ние тогава живеехме в „Хаджи Димитър". Тръгнахме със сестрите много рано, разбира се, с мене бяха и мъжът ми и Величка. Какво беше моето учудване, когато видях, че те ме водят по същия път, по който ме бе водил Учителят в онази паметна нощ в съня ми. Стигнахме до гората, отминах­ме я, а моето сърце туптеше до изхвръкване. Смаяна бях от вниманието, което Учителят е оказал на мене, нищожната, както аз се смятах. Но види се, Той е гледал не на лице, а на сърце, както казва народът.

Никога няма да забравя, когато излязохме на голяма обширна поляна. Останах като закована - беше същата, която бях видяла в съня. (Сънят ми се беше сбъднал и го имаше на земята.)

38.8. Женските събрания в четвъртък

В 1932 година се преселихме да живеем на Изгрева. Направихме си мал­ка къщичка и край нея мъжът ми пак се занимаваше със зеленчукарство.

По това време научих, че само сестри, всеки четвъртък се събират на молитва. Поканиха и мене. Събираха се у сестра Динова. Отидох и аз. Като отворих вратата да вляза, видях насядали в кръг жени с бели дрехи и бели кърпи на главата. Така останах неподвижна на прага. Пред мен се представи същото, което бях видяла в онази нощ в съня - наредените в кръг жени, облече­ни в бяло.

Тогава разбрах, че животът не е така прост, както ние си го мислим - че има един друг живот, който се ръководи от много по-големи същества от нас и те са, които ни ръководят.

Оттогава винаги ми беше много приятно да ходя на сестринските събира­ния на молитва. За мене те имаха неизказано голямо значение.

(Пробуждането на човешкото съзнание започва от срещата му с Учителя на Светлината. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)