5. „Завети", год. IV (1937), кн. 1, с. 17-18

СВЕТЛАТА ПЪТЕКА СЛЕД МАРА БЕЛЧЕВА

В памет на Мара Белчева

И Мара Белчева си отиде. Последната нишка, която свързваше две поко­ления, колкото близки по време, толкова и разнородни по дух, се скъса. Брой­ката писатели, която даде нейната зрелост и художествената багра на предвоен­ната ни литература, със смъртта на Мара Белчева слиза от сцената на културната ни общественост, за да заживее в съзнанието на бъдните поколения като най- интересен момент, който българският творчески дух е отбелязал по пътя на своето утвърждение.

Историкът, който в бъдеще ще преценява литературните факти от зрител­ния ъгъл на своята обективност, ще определи предно място на Мара Белчева сред представителите на художествената мисъл у нас. Наред с нейното литера­турно дело, което крие в себе си утаяванията на един светъл творчески дух, той ще изтъкне и оная нравствена чистота на Мара Белчева, която я сроди с Пенчо Славейков, за да му стане отпосле опора и насърдчение в непосилната и неблагодарна борба на поета-философ за преодоляване на нашата сурова и първична културна общественост.

Излишно е да се поставя въпросът какво би бил Пенчо Славейков без нравственото обаяние на Мара Белчева. Нима неговите писма не са най-ярко доказателство за огромното влияние, което тя е оказала както върху творчест­вото му, така и върху жизнения му път.

Но наред с тая огромна грижа на Мара Белчева, която тя имаше към Пенчо Славейков, не по-малко внимание заслужават и нейните песни, отронени в моменти на съзерцание и размисъл.

Желания, надежди, суета,
от мене пъстри птици отлетяха.
Мъглите като песен прелетяха
на тихата поляна на скръбта.

Горното четиристишие напълно определя творческия темперамент на Мара Белчева. То отбулва замечтания профил на една жена, чиито засенени от лека умора очи реят погледа си в розовата мъгла на миналото.

Поетесата не живее с тревогите на своето време. Тя се е надмогнала над действителността. Проявите на обективния живот я интересуват дотолкова, доколкото могат да възпроизведат във въображението й един пъстър свят от безплътни образи и видения - отглас на някогашни впечатления и изживявания.

Мара Белчева е заключила сърдцето си за възторзите, радостите, скърби­те и крушенията на другите. Тя живее изключително със себе си и в себе си. Трагичното чувство за самотата и изоставеността у нея е силно развито. То подхранва оная дълбока меланхолия и примирение със съдбата, които намират израз в миньорния тон на всичките й песни. В тях острият вик на отчаянието е заглушен, сподавен, за да отстъпи място на една смирена резигнация:

На свое слънце грее се душата.
И във кристалний дом на тишината
Не влиза времето с човешки час.
Мъглата радостта й не смущава,
Не чуе стъпки на човешка слава -
Заслушана е само в Божий глас.

Мара Белчева е индивидуалистка от най-чиста проба. У нея субективното чувство определя изцяло отношението й към света. Облъхната от идейните и естетически разбирания на Пенчо Славейков, които у нея губят борческия си патос и философската си задълбоченост, в своята поезия тя възкресява оная лека романтика, на която липсва стихийност в чувствата и плътност в образите. Гамата на нейните изживявания, макар и пъстра по колорит, отбелязва главно два съществени елемента: любовта и мистичното чувство към света.

За разлика от всички други поетеси, любовта у Мара Белчева не е една сляпа, демонична стихия, която изпепелява душата, за да остави след себе си парливата болка от едно голямо страдание, а плахо чувство, запалило в очите пламъка на невнятния копнеж и на вярата. Стиховете, през които преминава трепетът на любовта, са облъхнати от нежния парфюм на една чиста лиричност и сърдечна топлота:

Свърши се играта,
Млъкна песента.
Той и тя в душата
с звукове - цветя
свиха и завиха
вън града сами.

И после:

Черен скут разгънал
паркът мълчалив,
дето се извива
глъхналият път,
дето мълчаливо
сенки две вървят.

Грубата еротика е чужда за творчеството на поетесата. В него тя отразява душевните трепети, леките усещания, но не и суровото и първично чувство на любовта. Само понякога спомените, като плахи гълъби, с излекото пърхане на своите криле, докосват душата й, за да събудят едно колкото нетрайно, толкова и смътно желание:

Да можех пак на твоите гърди
глава да приклоня, -
от твоите очи звезди
да пия светлина.
Простряла бих аз мост върху света
от своята тъга, -
да стигнех твоите уста, -
на моя сън брега.

Любовната лирика на Мара Белчева отразява един важен момент от пси­хиката на българската жена изобщо. В нея намират израз всички ония чувства, настроения и помисли, които са вълнували женската душа някога. Тяхната чисто­та и непорочност са запазили напълно първичната си свежест и неподправена красота. В това се крие и ценността на тоя дял от творчеството на поетесата.

Крайният индивидуализъм у Мара Белчева, при особената структура на нейния дух, я кара често да скъсва нишките с реалния свят, за да се понесе из тъмните лабиринти на един религиозен мистицизъм. Тогава времето спира своя ход. Пространството губи измеренията си. Една невидима ръка изтрива контури­те на видимия свят. В такива моменти поетесата се сили да разгадае тайните на битието, да намери ключа, с който да отвори дверите на отвъдното, идеалното. Тя търси оня невидим Бог, който „навсякъде царува и никъде го няма":

И в миг преграда между Теб и мене,
и тъмен облак твоя глед засеня,
като кошмар в дълбокия ми сън
притискат ме небето и земята.
Бучи изпод нощта река - душата:
При Теб ли бяга тя, от Теб ли вън?

Мара Белчева изпада често в подобни философски размисли. Нейното отношение към проблемите на битието носи един мистичен характер. Тя въз­приема света като едно тайнство, със свойствената за подобно отнасяне отвлеченост и мъглявост. Прозренията, до които се домогва поетесата, не са умозри­телни построения, а чисто интуитивни долавяния. В тях има нещо тъмно и съще­временно близко до душата.

В поезията на Мара Белчева заемат особено място няколко стихотворе­ния, в които импресионистичният елемент е изтъкнат на преден план. В тях поетесата проявява оригинално художествено виждане и склонност към декора­тивно изобразяване на природата:

През ведрината лека
на стълп се вий димът -
на стряхата сънят.
И вий се той полека
нагоре - и изчезва
едва съзиран там,
на слънчевия плам,
в огреяната бездна.

В тая пейзажна лирика, изпъстрена със свежи образи и топли акварелни тонове, Мара Белчева проявява богата творческа фантазия.

За съжаление, тия стихотворения са на брой твърде малко, за да ни очер­таят релефно една недостатъчно застъпена в нашата поезия област.

По отношение на художествените средства Мара Белчева не се отличава твърде много от останалите поети - нейни съвременници. В стихосложението тя следва традиционните форми, без да постигне нещо значително в областта на неговата музикалност и вътрешна динамика.

Макар и не напълно оригинални по дух, съдържание и строеж, стиховете на Мара Белчева заемат особено място в поезията на жените-писателки.

Петър Горянски