Асен Арнаудов бе онзи роден музикант, който беше и горе, в Невидимия свят, музикант и беше дошъл в Школата на Учителя да бъде музикант. Беше дошъл в Школата да свърши една работа за музиката и песните на Учителя. Той имаше такъв музикален слух, че щом чуеше една песен, веднага я запаметяваше и веднага можеше да седне и да я запише, без да използува пианото. Музикант по дух и музикант като талант. Но не беше волеви и затова трябваше да стои някой до него и да го ръчка и подканва. Освен това се отплесна по женска линия.
Каква е тази женска линия ли? Ето такава - стъпваш на нея и тръгваш по нея и изведнъж започваш да срещаш жена след жена. И не само да ги срещаш, но и да ги преодоляваш с мъжка плът и мъжко достойнство. Той тръгна по тази линия, беше влюбчива натура и стана предметно обучение за мнозина от Школата и предметна задача и проблем за много сестри. Казвам сестри, но бяхме жени - и млади, и хубави. Така че той имаше в кого да се влюбва и кого да разлюбва. Това доведе до възникване на много проблеми за Учителя. Засегнатите сестри отиваха да Му се оплакват, че Асенчо ги ухажва, че е влюбчив и не поема никакъв ангажимент и отговорност.
Накрая Учителят не се стърпява и им казва: "Сестри, всички виждате и знаете какъв е той. Защо му позволявате да се приближава до вас?" Една от сестрите казва: "Ами, иска ми се". "Като ти се иска, и щом не ти стиска, тогава няма да идвате при Мене, а онова, което ти се иска, ще го стиснеш у себе си и няма да му позволяваш да ходи насам-натам. По-лесно е да спреш едно желание в себе си, отколкото да го пуснеш извън себе си - да излезе то от теб и да почне да те разхожда насам-нататък. Тогава никой не може да ти помогне". Така Учителят бе разрешил въпроса с Асенчо и със сестрите.
Аз работех с него по музикални въпроси. Той ми съдействуваше при издаване на песните, след като си замина Учителят. Но с мене той се държеше на разстояние. Аз не бях негов тип и освен това бях много строга към себе си и към работата, която трябваше да свърша за песните на Учителя. Освен това, аз имах съжителство с Борис Николов - живеехме под един покрив десетилетия наред. Затова работата ми с Асен Арнаудов бе строго лична, индивидуална и в името на делото на Учителя.
Един ден Асен отива при Учителя, облечен официално с бял костюм и изгладена риза, с вратовръзка и с цигулка под ръка. Той е облечен така официално не защото ще присъствува на беседа, а затова, че ще ходи някъде на гости при някоя госпожица. Беше се отбил при Учителя да Го види, да поговори с Него - дано присъствието на Учителя да му вдъхне кураж, смелост, за да може да се отвори вратата на онова сърце, което е заключено за Асен. Така той си мисли и затова отива при Учителя. Учителят е в стаята Си, горе, в горницата. Влиза Асен с белия си костюм и с цигулка в ръка. Учителят го поглежда и му казва веднага и направо: "Можеш ли да изчистиш печката?" Асен се стъписва. Учителят никога не го е молил да Му чисти печката. Това го правеха други братя и сестри. Но сега той е облечен официално и е тръгнал на среща да покорява женско сърце, което е заключено с три катинара за него. Ами цигулката къде да я сложи? Учителят го поглежда и продължава: "Ще изчистиш печката така, както си, без да падне една прашинка върху белия ти костюм, а цигулката можеш да я сложиш там, до стената". Асен разбира, че това е вече една задача, дадена му от Учителя.
Учителят излиза навън от стаята Си. Асен намира кофа, лопатка, метла и започва бавно, внимателно да оглежда печката, като че ли му е най-опасен враг. Полека- лека той започва да отваря долната вратичка на печката и с най-голямо внимание и старание, продължило един час, изчиства печката. Обикновено тази печка се чистеше от нас и се зареждаше за пет минути. По онова време печката на Учителя се пълнеше с дърва, но понякога и с кюмюр - каменни въглища. Учителят не обичаше да Му се пали печката с кюмюр. Веднъж Той каза: "Изпразнете печката и я Заредете с дърва. Не желая да горя въглища, защото се освобождават духове от Лемурия, идват при мене и искат да им се изпълнят желанията, които са имали по време на лемурийската епоха от историята на земята".
Но трябва да добавим, че салонът се отопляваше с въглища, както и печката в кухнята. А и ние в бараките се отоплявахме с въглища. Дървата бяха много скъпи по онова време.
Минава един час. Асен е изчистил печката, без да си е изцапал пръстите, без да замърси ръкавелите на ризата си и без да падне прашинка върху белия му костюм. Отива навън и изхвърля боклука. Донася дърва, нарежда ги в печката, слага разпалки и хартия и тя е готова да бъде запалена. Той отива и съобщава на Учителя. Учителят идва, поглежда стаята
- всичко е чисто. Поглежда печката, изчистена и заредена безукорно. Поглежда Асен - няма частичка прах върху него. Тогава се усмихва и казва: "Така, както изчисти тази печка, без да вдигнеш и частица прах, така трябва да си свършиш работата там, където си тръгнал. Защото там, преди ти да отидеш, е бил накладен огън, друг го е запалил, той е изгорял, печката е запушена и затлачена. А в пълна и изгоряла печка друг огън не може да се пали. Затова ти трябва да я изчистиш внимателно, без да се оцапаш. После ще я заредиш. Накрая ще я запалиш."
Асен слуша, разбира всичко, но още се колебае дали се отнася до него или за някой друг, който също е тръгнал някъде да пали огън. А Учителят продължава: "Като се доближиш до едно същество, ще се доближиш с чистота. С чистота ще почистиш извора на сърцето му, което е затлачено от предишния стопанин, ще го запълниш с благородни чувства, ще внесеш чисти мисли в ума му и накрая ще запалиш огъня на любовта си към него." Учителят се обръща към Асен: "Сега можеш вече да запалиш печката." Той драсва с кибрит и запалва огъня, печката лумва и бумти, огънят е вече разпален, Асен гледа. Накрая Учителят му казва: "А сега извади цигулката и изсвири на огъня една песен: "Запали се огъня на огнището". Той я изсвирва, целува ръка на Учителя и се отдалечава. Беше му предал урок за чистотата.
