Когато започнах да работя в село Алдомировци като начален учител, след като ме чуха как свиря и пея, ме назначиха и за ръководител на училищния хор на прогимназията и ми дадоха лекторски часове допълнително, да преподавам по пеене, като ми плащаха допълнително. След някой и друг месец подготвихме една вечеринка за селото. В нея участвуваха учениците с научени от мен песни и хора, като бях научил пъргавите деца да правят разни фигури при играта им. Това много се хареса на селяните и много ръкопляскаха на децата, защото такъв вид музикална проява не беше честа на село. Селяните преценяваха много точно, че за децата това е постижение, и ръкопляскаха.
Поп Ганчо също беше на вечеринката и подкокороса всички селяни да искат да им изсвиря онова парче от Бетовен. Аз му казах: „Отче, ела в квартирата ми, ще ти я изсвиря колкото пъти искаш, но тук не е удобно, има малки деца, вдигат шум, има жени с малки деца, плачат, вдига се много шум. А за онова парче от Бетовен трябва пълна тишина. Тука не може!" А той: „Изсвири Бетовен!" Казах им: „Няма да я изсвиря!" Аз знам, че това е „Махар Бену Аба" - при тази обстановка, без нужната подготовка на слушателите, се губи ефектът. Не я изсвирих. Но им изсвирих някои от братските песни с цигулката. И най-после им казах, че ще им изпея една народна песен. Викнах аз и запях песента на Учителя „В летен ден", В песнарката е дадена със заглавие „Ставай, дъще!"
В летен ден в ранни зори
майка ми тихо се приближи.
С' сладък глас блага дума ми каза:
„Ставай, дъще, на нива трябва да се ходи.
Ставай, че баща ти вънка
мен и тебе със колата чака."
А жените казаха: „Много хубава песен, ама нема думи. Кажи песента до края!" Аз вдигнах рамене и казах: „Няма думи." А те казват: „Какъв си ти учител, щом думи не можеш да сложиш на една песен?" Аз мълча, защото знам, че тази песен е от Учителя. Как да им обясня всичко това! Замълчах, но бях недоволен от себе си.
На другия ден съм на Изгрева при Учителя за нещо и Той ме пита: „Е, рекох, какво правиш ти? Пееш ли на селяните?" Задава ми онзи въпрос, който вчера така много ме вълнуваше и не можах да разреша. Отговарям му: „Учителю, снощи им пях „В летен ден". Жените я харесаха много, но ми казаха, че била много къса, че нямало думи и какъв съм бил учител, щом не съм могъл да й туря думи." Учителят се усмихна, защото знаеше какво съм си мислил тогава, и каза: Слез долу в салона. Там Весела Несторова свири на пианото, а Галилей Величков приглася с цигулката. Кажи на Веса да създаде още думи на песента!"
И аз слязох от горницата долу в салона и виждам на пианото Веса да свири, а Галилей й приглася с цигулката. „Сестра Веса, Учителят каза за песента "В летен ден" да създадеш още думи." А тя ми каза: „Я ми изпей първия куплет!" И аз викнах и го изпях.
Тя, без да спира, продължи по-нататък и даде втория куплет на песента:
Слънцето кога изгрей,
ти на нивата трябва да си.
С' сърп в ръка, с песен ти деня започни.
Ставай, дъще, слънце в дома да не те завари.
Ставай, че моми и момци
вси към нивите са веч тръгнали.
Ето, Учителят слиза от горе и влиза в салона. Казвам Му: „Учителю, сестра Веса създаде втори куплет." Подкани ме: „Я го изпей!" Аз го изпях. - „Я го изпей още веднъж!" Аз също за втори път го изпях. Остана доволен и кимна с глава: „Е, Пеню, сега имаш „В летен ден"с по-дълъг текст, та да пееш на селянките!"
Случи се така, че следващата седмица им изпях песента с двата куплета. Но жените искаха още един. Една се провикна: „Имаш два вола, ама ти требва и рало, та да ореш." Аз също се смях. Откъде им идват на главата такива мисли на тия жени селянки?
Когато се евакуирахме в село Мърчаево от бомбардировките, като ми кажеше Учителят: „Пеню, я изпей „В летен ден", аз Му я изпявах много пъти и Той всеки път се радваше от сърце на тази песен. Но ето, дойде време да каже: „Сега ще създадем трети куплет. Дойде време да се сее и трябва на воловете да се сложи рало, да орат!" Гледам, мигам, чудя се това откъде съм го слушал, па си спомних, че това бе желанието на онези селянки в село Алдомировци - да имат и трети куплет на песента.
Нива е, дъще, животът,
где доброто семе се сей.
Кат израсне, живот внася то във нас.
Ставай, дъще, любовта днес мен и тебе чака.
Ставай, тя ни носи свойта нова, жива премяна.
Ставай, че животът вънка
мен и тебе с благост вече чака!
След като Учителят ми издиктува новите думи, ми каза: „Хайде, изпей я още веднъж, ама цялата, с всички думи, казани досега." Аз я изпях. - „Ето, сега имаш „В летен ден" с три куплета да пееш." Нивата е изорана, посадена и насадена със семе, житото е пораснало и вече цъфти и идва време за жътва. Събирайте жътвари, защото идва жътва, жътварите са малко, а нивата, гдето изорахме и посадихме, е голяма.
Изминаха много лета от този ден. Учителят си замина още тогава, през времето, когато даде третия куплет на тази песен. А беше есента на 1944 година. Беше посадил Словото Си в душите ни, беше оставил от него за посев и за следващите поколения и столетия. Но винаги посаждахме повече, отколкото можехме да приберем. Вярно беше това, че жетварите бяха малко. Едни дойдат и като видят, че работата е много и тежка, а заплатата е никаква, че тук, на Земята, се не плаща в пари, като разберат, че ще се заплаща на друго място, в друга валута и в друга пара, вземат и си тръгнат и - хич да ги няма. Останахме малко, ама тия, гдето останаха, са баш берачи, баш сеячи, баш жътвари и те ще овършеят хармана, ще приберат житото, ще го сложат в хамбара и ще чакат следващото поколение - кога дойдат гладни, жадни за Словото Божие. Затова и ние нещо казахме, та да се знае и помни какво е било, какво трябваше да стане и какво не стана, та да ви бъде в поука и в помощ в дните, кога нас няма да ни има - нас, които бяхме до Учителя и целувахме десницата Му в знак на общение с Божествения Дух и Живият Бог.
За вас остана Словото Му. Знайте, ние изорахме, а вие ще да жънете. А други ще да се ползуват от житото и Словото на Мировия Учител. Вашата отплата ще да бъде горе, на небесата, там, където е и нашата, защото ние сме едно - едно в Духа. Летен ден е. Гответе се, жътвари! Събирайте се! Наближава жътва. Време е!
