Учителят, Божествения център, бе който ги привличаше, а душите идват със свои задачи, противоречия, мъчнотии, със своя характер. Учителят чете в тази отворена книга. Беседите изобилстват със спонтанно възникнали проблеми и въпроси за разясняването им, какво става в тези човешки души. Учителят със съвършено чувство, следи, бди и помага.
Имахме един гърбав брат...Той беше нещастен от това, слаботелесен, често боледуваше и често прекарваше тежки кризи и състояния. Веднъж през време на такава една криза, той отива на беседа, но му е толкова тежко, че сяда в задните редици между приятелите, сгушва се надолу и от очите му почват да текат сълзи. Чувствува се нещастен, изоставен, безпомощен, закрил с ръка очите си, тихичко си плаче, рони сълзи, без да го види някой. В туй време Учителят държи беседата. Изведнъж в средата на беседата Учителят вмъква тези думи: „Тези сълзи са много ценни. Аз ги събирам и пазя. Ангелите скъпо плащат за тях." Братът се сепва. Тези думи отговарят точно на неговото състояние. Учителя продължава по-нататък беседата си. Откъде Учителят знае мъката му? Думите на Учителя паднали като балсам на раната му, братът се заслушал по-нататък в беседата, товара слязъл от гърба му, а Учителят продължава беседата си, като че ли нищо не е станало. Човешките души бяха отворена книга за Учителя. От там извличаше той много знания, много от знанието, което ни даваше. Той бе скромничък, много добър брат беше, казваше се Борис Димитров. Много добър, разумен и услужлив брат. Той помагаше на всички наоколо. Да. Имаше между нас и такива хора. Имаше от всичко по малко. А понякога от всичко по-много. Тогава идваше големият изпит и на Учителя с нас и нашият с Учителя.
