8. МЕЖДУНАРОДНИЯТ МИР

Стари грешки и заблуждения - Условия за новия живот

„Всемирна летопис", Г. I, кн. 5 (1.Х.1919), с. 1-2

Наскоро ще се навърши цяла година, откак правителствата на така наречените „Велики сили" или на по-големите народи се стараят да възстановят мира помежду си и помежду малките народи, но все още това не им се удава. В столицата на Франция се събраха няколкостотин делегати на всички държави, участвували в голямата война, донесоха със себе си цели вагони книжа и документи, разискват в многобройни комисии и подкомисии, съчиняват обширни доклади до десеточленните или петочленните върховни съвети, но резултат от цялата тая колосална и главоломна работа, строго и безпристрастно оценен, е равен на нула. Не е тайна за никого, че целта на всички участници в конференцията е да се сключи само един формален мир между правителствата, повече или по- малко приемлив и траен, а не да се установи един същински мир между народите, които населяват земята, мир на взаимно разбиране, на взаимно помагане и на братска любов; този последен мир се рисува във въображението на съвременните ръководители на човечеството като един далечен ако не и неосъществим, идеал. Поради това нескривано убеждение на правителствените шефове, ние виждаме да се налага подписването на един мирен договор с Германия, от който и двата контрагенти са недоволни, а само си дават вид, че правят „bonne mine a mauvais jeu". Защото не ще никакво съмнение, че да се отнемат всичките колонии на Германия и се разпределят между главните й „победители", да се откъснат от нея големи и цветущи области и се дадат на съседите й, да й се вземе цялата флота, да й се наложат всевъзможни други ограничения и задължения, поносими и непоносими, това не може да бъде един мир, който би бил приет от германския народ доброволно и радушно. Разумява се, тоя мир трябва да се признае за насилствен. Но даже и от него Франция не е доволна. Страхът й от Германия е станал толкова голям, че постоянно я мъчи и преследва като жив кошмар, затова тя продължава, чрез печата си, да иска все нови и нови ограничения за Германия, от стратегически и икономически характер. Единственият договор за мир с Германия, който напълно би задоволил французкия народ, би бил оня, който би докарал фактическото разпокъсване на германския народ и, ако е възможно, неговото окончателно унищожение. Само това, обаче, не може да стане. Оттук и враждата между „цивилизованите" французи и техните съседи, наричани с презрителното прозвище „les boches", вражда, която при сегашния манталитет на едните и другите, изглежда да се увековечава.

Спряхме се на тоя случай, за да изтъкнем при какво психическо състояние се сключват договорите за мир в Париж. Във Версайл, красивата резиденция на „световните" разпоредители, е разтворена картата на земното кълбо и по нея се чертаят всевъзможни граници, само с оглед на материалните и империалистични интереси на големите държави - „победители". За тях човечеството е едно тесто, от което може да се правят най-разнообразни фигурки, по веленията на своя егоизъм и по прищевките на тия или ония приятели и любимци. Малките народи, особено балканските, пламнали от ненавист помежду си, играят жалка роля пред благоволението на големите: те са само разменна монета за удовлетворение неутолимата жажда за разширение и богатства на своите, съперничащи помежду си, покровители. А там, дето малките не могат да помогнат като оръдия, големите или се споразумяват с „временни" спогодби помежду си, или пък чисто и просто отлагат разрешението на трудните въпроси за по-благоприятно време... По тоя начин, добива се твърде некрасивото впечатление на един международен грабеж на достоянието и правото на по-слабите от по-силните. При това, гласът на един велик народ, като че ли още стои заглъхнал: това е Русия, която не се допуща да фигурира като равноправна участница в конференцията на мира. Нейното възкръсяване задава страх не по-малък от оня, който иде от Германия. Милионите жертви в хора и милиарди рубли, които даде тоя славянски народ не толкова за своя културен прогрес, колкото за спасението от явна гибел на някои свои бивши съюзници не ще останат без никакво възмездие. Ние знаем, че има сили непобедими, които работят за възраждането и укрепването на руския народ, който, въпреки всички спънки ще се издигне отново на краката си и ще заяви своите вековни права. Каквото и да се върши сега за негова сметка, мирът не може да бъде, макар и формално, свършен факт, без подписа на Русия. Особено въпросите на близкия изток, които тъй живо интересуват цялото славянство, ще могат да добият своето естествено разрешение само при участието на Русия. Всяка друга политика, е късогледа и ефемерна: тя предварително е осъдена на неуспех. Доказателство за съзнанието на тая истина служи отлагането на въпроса за Цариград, който е възела на източния въпрос и свързания с него спор за Тракия,

Така, мирът, за който толкова време се работи в Париж, не е още даже в началото си. И това начало няма да дойде скоро и тъй, както ние го разбираме. Може да се подпишат всичките хартии, наречени договори между държавите, но действителен международен мир не ще има дотогава, докато съвременното човечество не се издигне на по-висока степен на духовно развитие. И както всеки народ заслужава своето управление, така и сегашното човечество заслужава своя „върховен съвет" във Версайл. Тоя съвет не пожела да приложи в своята съдбоносна работа три велики закони, които регулират световното развитие: смирението, самопожертвуването и мировата л/обов. Като изключим г. Уйлсона, който добре инспириран, се доближава до правилното схващане на общочовешкия идеал, другите представители на големите нации не можаха да схванат истинския смисъл на всемирната война: тя бе неизбежен процес на пречистване, с който се завърши един от периодите на културното развитие на петата раса.

От това гледище, една капитална грешка е, да се делят народите на „победители" и „победени", и вследствие на това деление, да се налагат неестествени, несправедливи и неморални мирни условия, от страх да не се наруши отживялата века си традиция на кабинетната дипломация, че победителите само диктуват условия, а победените само се подчиняват. Тая война нямаше за цел да унищожава народи със силата на оръжието, а да събуди у всички съзнанието за равноправието на народите, като членове на човечеството. Това човечество е божествен организъм, а следователно, неговите органи, като клончетата на едно дърво, черпят сили за своя живот и за своето развитие от един и същ източник, поради което те трябва да живеят като братя, понеже тяхното съществуване е подчинено на един природен закон - законът на еволюцията в строго определени рамки. Ако членовете на Върховния Съвет бяха схванали така смисъла на войната и своята задача, първата им длъжност бе да забравят своите международни различия и меркантилни интереси, да се проникнат от едно искрено чувство на смирение, диктувано от общата виновност на всички правителства, които са изтощавали през векове своите народи с ужасите на милитаризма и клерикализма, а след това да пристъпят, като истински съдии, към ликвидация на грозното минало и към полагане основите на един нов живот на човечеството. За тая цел те бяха длъжни да заявят, че няма вече граници на държавите, като досегашните изкуствени прегради между народите, а следователно, няма и опасни съперничества между тях за повече земя и за повече богатства. Всеки народ, както и всеки човек, има право на плодовете от своя труд там, дето Творецът го е пратил да живее свободно и да работи за себе си и за ближните си. При тая констатация, щеше да стане веднага излишно всякакво морско надмощие или тирания на едни върху други: морските пътища са свободни за всички народи, както е свободна и сушата; щеше да стане очевидно глупаво, робите от африканските колонии да променят само своите господари, които не се различават помежду си в използуването на техния труд и безправие; щеше да стане илюзорен страха на един народ от засилването на друг, което се обуславя от природните дарби и способности на последния и пр. и пр., с една реч, щеше да се разкрие картината на общочовешката собственост на земята. Изхождайки от тоя принцип на дезинтересованост и самопожертвуване, мировите фактори в Париж щяха тогава да открият душите и сърцата си за проникването на онова божествено чувство на мирова любов, което създава всички необходими условия за живота и за всестранния напредък на всеки организъм. Тая мирова любов, както ни учат Великите Учители, които в разни времена се изпращат от Бялото Братство за ръководители на човечеството, е същността на самия живот. „Да чувствуваш, казват те, вибрациите на всички живи същества и едновременно с това да си готов да помагаш на всички свои страдащи братя - това е великият закон на мировата любов". Който разбира и прилага тоя закон, той с това работи не само за своя личен духовен напредък, но и за мира и съгласието между всички хора. Това значи, че той е възприел онова космическо съзнание, което прониква цялата вселена и го е преработил през своята чиста, ефирна материя, за да създава винаги само добри мисли, чувства и желания.

Така ли са мислили и мислят авторите на новата земна карта в Париж? Делата им показват противното. С разпокъсване на народи и подчинението им под чужда власт, с контрибуции и всевъзможни други насилия, мирова любов не се осъществява, а се сеят семена за нови бури и страдания. По тоя начин не само поуката от войната не може да се използува за благото на човечеството, но и се подготвят условия за нови войни, може би още по-катастрофални. Отговорността за тия неизбежни последици ще лежи тоя път изключително върху така наречените „победители", които се самозабравиха в своята алчност, като почнаха да мислят, че те са непобедими и ненаказуеми. Никое погазване на Божествената правда не остава безнаказано - така гласи великият закон за възмездието. Това трябва добре да разберат заслепените „победители".

И за българския народ изпитанията още не са свършени. От самия него, обаче, зависи да си осигури едно по-честито бъдеще. Условието за това е моралното му подобрение и възвишената му духовна култура. Към тая цел трябва да се насочат усилията на всички искрени и честни обществени дейци.

Проектът на договора за мир с България*

На 19 септември в Париж, при обичайния церемониал, е бил връчен на българските делегати проектът на мирния договор с България. Според една телеграма от българската делегация, условията, които се опитват да наложат на българския народ, изключват всяка правда и право. Принципите на териториалната неприкосновеност и на националността са пожертвувани, за да се задоволят исканията на разните съседи на България, по някакви „стратегически" съображения. Така, откъм Сърбия се предвижда изправление на границата с отнемане градовете Цариброд, Босилеград и Струмица, със съответния на тях хинтерланд. Според това, предполагат, че проектираната бъдеща граница ще минава по височините между селата Гор. Криводол и Комщица, а следователно, сръбските дългобойни оръдия могат да владеят столицата, която, в такъв случай, би останал граничен град. Към Босилеград, известната медна мина би останала в територията на Сърбия, а гр. Кюстендил ще остане в един граничен ъгъл. Най-сетне, плодородната долина на гр. Струмица се присъединява към сегашната сръбска територия. Откъм Гърция, границата ще минава южно от една линия, минаваща край гр. Пашмакли, а територията между тая граница и морето се отстъпва на „главните" съюзници, които отпосле щели да разполагат с нея. На България се гарантира икономически излаз на Бяло море. Добруджанският и македонският въпроси не се разрешават с тоя договор.

Освен това, на България се налага да премахне задължителната военна повинност и да я замести с доброволческата система, като се определя максималния ефектив на въоръжените сили 20 000 души плюс 10 000 души митнишка, погранична и полицейска стража. Нашите военни кораби се предават на главните съюзни сили.

Всички провинени през войната лица ще бъдат съдени от военните съдилища на съюзните сили.

България се задължава да плати, като обезщетение, 2 милиарда и 250 милиона франка златни, начиная от 1 юли 1920 г. и в срок от 37 години, под контрола на една междусъюзнишка комисия. Също се задължава да възвърне ценностите и вещите, взети през войната от гръцка, сръбска и ромънска територия, да даде известно количество добитък и 50 000 тона каменни въглища от мината Перник.

Тия условия на договора произведоха най-тежко впечатление у нас. Но българите не трябва да падат духом: тия условия нито са окончателни, нито са осъществими. Българското правителство ще отговори в срок от 25 дни, след което ще се изработи друг договор. Дотогава, обаче, обстоятелствата могат съществено да се изменят и първоначалният проект, който прониза сега българското сърце, може да стане неузнаваем. Такава е участта на всички човешки дела, на които лежи печата на неправдата и несъвършенството.

* Уводна, редакторска статия, неподписана.

Имало е цензура, понеже на 3 места има оставени по два празни реда, а на четвъртото място има оставени 3 празни реда.