Д-р Дуков от Казанлък поканва Учителя да отиде с тях на Рилския манастир. Пътуването по онова време ставаше с файтон за няколко дена. Като пътуват през деня отсядат на едно ханче да си починат и да обядват. Между масите ходи квачка с пиленца. Учителят показва на д-р Дуков едно пиленце и казва: „Това пиленце ще загине." След малко един от конете го стъпква. Пътят по-нататък върви, дните летни, хубави, слънчеви. Приближават Рилския манастир. Излизат стръмнините. Пред самия манастир конете изведнъж се изправят на задните си крака и се стъписват назад. Коларят вика, дърпа юздите, нищо не помага. Конете пак се изправят на задните си крака и връщат файтона назад. Д-р Дуков скача от файтона, госпожата също. файтонджията рипа от капрата, викат на Учителя да слезе от файтона, но Той не слиза. Седи спокоен. Трети път конете се изправят и файтона отстъпва назад почти до края на пропастта. Учителят седи спокоен във файтона, не се помръдва. Конете се успокояват, файтонджията ги хваща за юздите и ги повежда. Д-р Дуков сяда пак във файтона, госпожата също. Учителят им казва: „Конете видяха Иван Рилски, който дойде да ме посрещне, а вие не го видяхте." Всички се оглеждат наоколо уплашени от премеждието. Няма никой. Очите им са затворени. Трябва Духът да дойде, да свали люспите от Човешките ни очи и да прогледнат в един друг свят, който ни заобикаля и който е по-реален от този на формите. Но затова се иска да ти дойде времето и да слезне Духът върху тебе и да те осени със своята светлина, за да прогледнеш.
