8. КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ И МОНАСТИРЪТ „СВЕТИ КОНСТАНТИН" КРАЙ ВАРНА
На 11 клм. североизточно от Варна се намира морското летовище, тъй нареченият монастир „Св. Константин", с малка църквица, в която има източник (аязмо). Кога е бил той основан, не съществуват точни данни. Преданието говори, че той е основан в началото на XVIII век. До това заключение дохаждаме от надписа на най-старата храмова икрна в иконостаса, която представлява Св. Цар Константин и Св. Царица Елена, в цял ръст, художествена византийска живопис, които са облечени в златни царски сакос и порфира. В най-долната част на иконата, в подножието на животворящия Господен кръст, който се намира в средата между двете фигури, има доста повреден надпис на гръцки език, който гласи следното: „поради силен страх на християните... в Цариград 1713 година". По всяка вероятност иконата е била изработена в Цариград и след това пренесена и вложена в иконостаса на монастирската църквица.
Около монастира „Св. Константин" по-рано е съществувала гъста, непроходима гора. Интересни сведения за монастира дава руският пътешественик и историк Виктор Тепляков в своята книга „Письма из Болгарии", издадена в град Мрсква през 1837 год. Ето какво пише той: „Ходих в монастира „Св. Константин", който се намира на 10 версти от Варна... Недалеч от една чешма по пътя някакъв овчар пасеше биволи... Той тананикаше някаква песен... Мелодията беше ту весела, ту печална, мелодия на българска песен. Под къдравия му калпак се показваше лице с атлетически черти. Това бе една от ония масови фигури на българи. Моят преводач запита българина колко часа има още до монастира. Суха монотонна фигура ме посрещна (в монастира). Зад монаха следваше едно младо българче... Храмът „Св. Константин" е също така мрачен, беден и тесен, както и всички български църкви."
Монастирът е силно пострадал през руско-турската война в 1828-29 год. и бил съвършено разрушен преди още Варна да е била превзета от руските войски. Възобновяването на монастира след неговото разрушение се дължи на двамата братя иеррмонаси Теодосий и Агапий Кантарджиеви, българи, родом от В. Търново, с доброволни пожертвования на жителите от Варненската околия, в един период от 30 години. Понеже ние, българите, не сме имали още наша самостойна Църква, а сме се намирали под духовното ведомство на Цариградския патриарх, затова по-нататъшните грижи за монастира били възложени на Варненските гръцки митрополити. Ето защо последните, за издръжката, снабдяването с имоти и стопанисването му, са отправяли монастирски послания до християните63 (безразлично от каква народност) на Варненската епархия и са апелирали за помощи, каквито населението е давало. (Такива послания се съхраняват в архива на Варненския археслогически музей.) От приходите му се помагало за постройки на църкви в селата на Варненската околия, за издръжка на училищата в града, помагало се е на населението, без разлика на народност, при обществени бедствия и др.
Макар че монастирът е бил под ведомството на гръцкия митррполит, Йеромонах Теодосий е извършвал богослужението на славянски език. Само на големи празници или когато се случвало да има в монастира някои влиятелен грък от Варна, тогава богослужението се извършвалр на гръцки език от същия.
Данните за възобновяването на манастира от двамата братя Теодосий и Агапий, както и за по-нататъшната му съдба относно управляването на монастира с имотите му, до смъртта на поменатите братя иеррмонаси (1867-1868 г.), както и след тях, Намираме във в. „Варненски вестник", бр. 6 и 8 от 1880 год. в статията под заглавие: „Монастирите Св. Димитър и Св. Константин и Елена при град Варна", подписани с инициалите П. К. Авторът на въпррсната статия, скрил истинското си име под горните инициали, доколкото си спомняме, е покойният Антон Байчев, общественик и журналист, родом от гр. Лясковец; който и в колоните на в. „Варненски новини" в една статия, печатана преди няколко години, която носи неговия подпис, в едно сбито изложение предаде писаното в статиите по отношение на казаните монас-тири. Покойният А. Байчев е бил окръжен училищен инспектор в гр. Варна през първите години след Освобождението. Тъкмо през годината, когато се е появила поменатата статия във „Варненски вестник", се е повдигнал въпрос за откупуване на монастира „Св. Димитрий", с имотите му, от гръцката община, която тогава го е владеела, за нуждите на покойния Княз Александър Батемберг.
Теза обстоятелство, види се, е принудило покойния Байчев да се заинтересува за двата монастира, „Св. Димитрий" и „Св. Константин", и да събере нужните исторически сведения за тяхното минало. Това той сторил и осветлил българското общество с поменатата статия, печатана във в. „Варненски вестник". Това, -ека признаем, е една голяма заслуга на покойния Байчев, защото с тази статия, както ще видим по-нататък, когато се е повдигнал въпрос за отнемането на монастира „Св. Константин" от гръцката община и предаването му на законните наследници - българите, изтъкнатите исторически данни са имали голямо значение при съдебния процес за разрешаването на спора: на кого трябва да принадлежи монастирът.
След смъртта на йеромонасите Теодосий и Агапий техен заместник става свещеник Константин Дъновски, българин, родом от с. Устово (Смолянско), ръкоположен в 1857 г. за свещеник в гр. Варна от варненския гръцки митрополит Порфирий, който впоследствие става първи български енорийски свещеник и отваря първия български параклис „Св. Архангел Михаил" в гр. Варна, през 1865 г. Катр поел управлението на монастира, той положил грижи и изразходвал материални средства за неговото подобрение. Обаче гръцката община е влязла в спор с него, вследствие на което той завел дело. От едно писмо под № 331 от 25 юний 1869 г. на варненската българска община до председателя на русенската, ето какво се пише: „Преди няколко дена замина оттука за градът Ви негово Преподобие поп Констандин, комуто тръгнуванието стана внезапно, та не можахми да го снабдим с приличното препоручително писмо. Той дойде в градът Ви, за да прави давия за труда си и иждивените си пари връх направата на гръцкий монастиря „Свят. Констандина". Реченний може да Ви е разказал подробно за сичките случки и пречки крлкото посрещнах тука пред Правителството от страна на тукашната гръцка община: Заради това Ви молим да му спомогните всеки случай, та да си намери правото. Той е добър и честен человек, ако си намери праврто, ще стане пречина да се съсипе тази гръцка пасмина, която колкото работи до сега е вършила, сичките са злоупотребително станали, адски едни след други излазат на явя.
Молим, приемнето го за живение в една от стаите на митрополията, догдето си свърши работата, то ще бъде за чест на народността ни от една страна, и от друга - за чест на духовенството ни. Уверени, че не щети ни призря молбата, бързами да Ви предварително благодарим." „Монастирът", макар да се е наричал така, след неговото възобновяване, в строг каноничен смисъл не отговарял на понятието монастир, понеже в него никога не е имало установено монастирско братство.
„Монастирът" се е управлявал от един областен съвет - „Идаре меджли-си", в който са влизали първенци от гр. Варна и с. Царево (Кестрич), между които е имало и чисти българи. За извършване на богослужението е имало или постоянно духовно лице, нещо като „игумен", какъвто е бил йеромонах Агапий, или монастирски „векилин", както се нарича свещ. Константин Дъновски (в писмото под №425), или се редували свещеници от града и с. Царево. Още в турско време „монастирът" е служил за летуване на варненски чорбаджии, които са наемали стаи и са прекарвали лятото в него, под звуковете на латерни, армоники, дайрета, песни и веселби.
До създаването на българската Екзархия (28.11.1870 г.) „монастирът" е бил общо притежание на християнското население във Варненската околия, без разлика на народност, понеже бил строен с негови средства. Обаче, спед създаването на независима българска църква, с издаването на височайшия Султански ферман, в който се определяха и епархиите в Екзархийската област, „монастирът", наедно с неговия инвентар, е бил присвоен от Варненската гръцка община, която го е владеела, докато по съдебен ред той е бил отнет от нея и предаден, вместо на митрополията, на Варненската окръжна постоянна комисия.
Считаме за излишно да излагаме подробно хода на това дело. Въпросът обаче за незаконното владение на „монастира" от гръцката община е бил повдигнат от варненската българска община още през турско време. Това виждаме от едно поверително писмо на варненския руски вицеконсул под №40 от 30 април 1874 г. до А. Н. Мошкин, руски генерален консул в гр. Русе, което се пази в архива на музея. Ето какво се пише в писмото: „Имам чест да донеса за Ваше сведение, че с миналата поща българската община изпрати в Екзархията едно прошение с 220 подписа, с което общината възлага на Негово Блаженство Антима да ходатайствува пред когото следва, да се отстъпят за българското население на Варна две от петтях градски църкви и един от двата монастира, които се намират на север от Варна, на разстояние 7-10 километра, на брега на морето, които монастири се намират изключително в ръцете на варненци." „Като се изключи от числото на петтях църкви храмът „Св. Николай", построен от капиталите, завещани от починалия одески почетен градоначалник Николау, от което храмът получил названието „Москов Клисеси", българите в прошението до Екзарха, изявяват претенция за всички останали градски храмове, от които два големи и два малки, за които се съобщава, че варненци са ги строили до възникване на съществующите сега двойни несъгласия. Преимуществено българите указват в своето прошение, на подворието и митрополитския храм, при постройката на който, през 1840 г.. те взимат най-деятелно участие, както със своите парични вноски, така и необходимия за зданието материал, бил доставян от селяните българи, както за това свидетелствуват съхраняващите се в ръцете на селяните и джумалиоглар (джумалийци), които са внесли 90 хиляди пиастри (гроша) срещу квитанции от тогавашните старей и архиерея. На това основание те искат един от големите и един от малките градски храмове, както и един от двата монастира и чифлика, защото нито в един от тях няма монаси. Освен означените църкви и монастири, общината на варненци владее в града няколко дюкяни и магазина и една от градските обществени бани, доходът от които отива изключително в полза на гръцките училища, тогава, когато по уверението на българите, всичко това е било придобито, докато те не съставляват отделна от варненците община, са били наедно".
„Макар че домогванията на българите, изказани в прошението до Екзарха, са сравнително умерени и по справедливост съставляват безпрекословна неотменимост на българския народ, обаче привеждането им в изпълнение ще срещне от страна на варненци силно противодействие. Не ще мине без биеница, а може би даже и без кръвопролития. Тия ренегати, ако е позволено да се изразим така, внуци и деца, които разновременно са се разделили, избягвайки турските насилия, са се преселили от околните села във Варна, са най-чисти българи, които после са станали граждани, досега водили против самите българи злобна, но скрита борба и това единствено само затуй, защото българите не заявявали открито за подялбата на общия имот. Варненци в ръцете на гръцките цариградски демагози са най-лошото оръжие против българите. Във всеки случай и тук, без деятелното участие на турските власти, при подялбата няма да мине така. Местните българи предвиждат бъдещата взаимна борба, но не могат да отстъпят. Белким Негово Блаженство Екзархът ще ги посъветва, което е трудно да се предполага, да пазят още известно време мълчание. По мнението на българите най-незначителната отстъпка в настояще време се обуславя с окончателната загуба на цялата епархия и пожертвуването на нейните шепа интереси на отявлените врагове на славяните и затова те се оставят да срещнат отпор, като оповестявали по-рано на селяните за предприетото от тях решение и изпращане жалба до Екзарха."
Въпреки (тия) настояванията на Варненската българска община, още през турско време бил повдигнат въпросът за църквите в града Варна и двата монастира, да бъде справедливо разрешен за двете народности, българи и гърци, живущи във Варна, но останал неразрешен. Турското правителство винаги е било повече благосклонно към гърците в техните искания, отколкото към нас -българите.
Това положение на църквите и монастирите в града е траяло и след нашето Освобождение. За лръв път за монастирите след Освобождението се заговаря, както по-горе споменахме, във в. „Варненски вестник", който разглежда въпроса за монастирите как са възобновени, както и от канонична гледна точка, на кого те принадлежат по право. Едва на 14 август 1891 год. Варненската окръжна постоянна комисия е подала прошение във Варненския окръжен съд, с което е оспорвала правото на Варненската гръцка община относно владението на монастира „Св. Константин" принадлежащите към него имоти. Окръжният съд отхвърлил тоя иск на Окръжната постоянна комисия, която, недоволна от това решение, го обжалвала пред Русенския апелативен съд. Последният разгледал делото и с решение № 178 се произнесъл в полза на комисията. Противната страна, недоволна от това решение, обжалвала го пред Върховния касационен съд. Този последният, с решение № 380 от 2 октомврий 1898 г. касирал решението на Апелативни съд, като е възвърнал делото за ново разглеждане и при друг състав. На 29 и 30 декемврий 1898 г. Апелативният съд с решение № 225 наново отменил решението на Окръжния съд и признал правото на Окръжната постоянна комисия, която, след като е осъдила гръцката община, е била въведена във владение на монастира и имотите му от съдебния пристав, с протокол, на 26 ноемврий 1897 г., на основание изпълнителния лист № 18 885, издаден от Варненския окръжен съд на 24 ноемврий с.г. против гръцката община за предаване на монастира.
След като Окръжната постоянна комисия е влязла във владение, с решение № 105 от 23 март 1906 г., Варненският окръжен съд е осъдил гръцката община да заплати на Окръжната постоянна комисия всички приходи, които е събирала от 14 август 1891 г. до 26 ноемврий 1897 г. Това решение на съда е било обжалвано от гръцката община пред Русенския апелативен съд, който с решение № 14 от 22 януарий 1907 г. потвърдил решението на окръжния съд.
След закриването на Окръжната постоянна комисия, монастирът и тоя път е преминал във владение не на Митрополията, а на Варненската градска община. На 11 август 1897 г., вследствие голямото наводнение, монастирът чувствително е пострадал. Църквицата, сградите и чешмата бяха почти разрушени. Впоследствие постепенно се възобновява.
През 1922 г. гръцко-българската емиграционна подкомисия в България, между другите имоти, е повдигнала въпрос и за ликвидиране с монастира „Св. Константин" и имотите му. За тази цел е било образувано емиграционно дело № 30 702, което дело бе разгледано от Върховния международен съд и решено в наша полза.
Днес този „монастир"-летовище, със своята приказна околност, великолепни сгради и красиви градини, хубаво слънце и приятен морски въздух, кристален целебен морски пясък, студени и топли морски бани и грижите на общината да го постави наравно с европейските морски летовища, е едно от най-красивите места на Черноморското ни крайбрежие, гдето човек ще намери най-добри условия за закрепване на своето здраве. „Монастирът" е свързан с града с китонирано шосе.
Недалече от монастира се издигат множество летовища в разни красиви стилове на множество различни дружества и институти, наши и чужди, санаториуми и великолепни частни вили. А. И. сп. „Духовна култура", кн. 77, 1937 год. (стр. 663-667)
