Една жена в провинцията имала само един син. Той завършва университета, става морски офицер, но при къпане в морето, кой знае как се е случило, че се удавил. А иначе знаел добре да плува. Но някаква вълна го задавила и той не могъл да се справи и се удавил. Като получила съобщението майката паднала на земята като убита. Когато се съвзела плачела по цял ден в пълно отчаяние и не могла да се примири с мисълта, че е загубила сина си. Един път една нейна приятелка казала: „Замини в София и иди на Изгрева при Учителя, там ще намериш утеха".
Жената послушала, дошла на Изгрева, а това било 40 дни преди да си замине Учителя от земята. Като влязла при Учителя, тя се хвърлила в нозете Му и плакала дълго време без да каже нито дума. Учителят седял неподвижно и мълчал. Дълго време минало и най-сетне жената повдигнала глава и погледнала Учителя. Той й се усмихнал леко. Жената също се усмихнала за първи път след толкова време и всичката й тъга и тежест изведнъж паднали от нея. Тя почувствувала, че синът й не е загубен безвъзвратно, че той е жив отново. Учителят рекъл: „Е, животът и тук протича по един начин, и горе протича, но по друг начин. В края на краищата животът винаги е един и същ. При всички случаи протича в една и съща посока.
Животът винаги тече. Ти пак ще се срещнеш със сина си".
Жената си заминала за провинцията и след няколко дни сънува сина си. Казал й: „Майко, аз съм жив и животът продължава!" Оттогава, когато тя го сънува, споделя с приятелите си и казва: „Тази нощ се видях с моят син и разговарях с него".
Тя вече не тъжи, има друг поглед на нещата, защото е научила едно ново знание и има жив пример от това знание. А това е най-важното.
