В.К.: И така дойдохте и заварихте първите събори. Какво ви правеше впечатление на съборите по онова време? Е.А.: Имаше голям ентусиазъм у всички. Всички ставаха и тръгваха. Кой каквито пречки имаше - те се отстраняваха. Имаше пълно съдействие на небето. Имаше Дух тогава. В.К.: Имало е Дух и той е този, който е сътворил това. Но е имало противодействие и спиране на съборите от властите. Ето става преврата на 9 юни 1923 год., Стамболийски е убит и стотици негови последователи също. Следват септемврийските събития на 1923 год. - въстания и убийства. Ето защо няма събор 1923 год., няма понеже не Му позволяват да се прави събор. Е.А.: Не, затова, защото нещо някой казал, че не било събор, ами било сбор. В.К.: Кой казал, от нашите? Е.А.: Да, и Невидимият свят не позволил събора. В.К.: Щото 1923 год. са събитията тука в София. На 9 юни 1923 год. са събитията с преврата. Е.А.: Е, добре, добре. Може и от преврата да е, аз не мога да ти кажа. В.К.: Някой казал от нашите, че не било събор, а сбор. Така ли? Е.А.: Някои си, да бяха казали. В.К.: Може затова да е спрян. Е.А.: Да, някой беше казал. В.К.: Значи това е по отношение на Търново. А тука по отношение на Софийските събори? Аз съм виждал една снимка Учителят още от първите години. Не е имало нищо на Изгрева - гола поляна. Един стол, една катедра, отгоре сковани летвички и едно платно. Е.А.: Да, да. Този събор е от 1926 год. Защото много късно Учителят каза, че ще има събор в София. И едва донесоха само казаните за готвене, всичките пособия за готвене, защото 1000 души са това. Хиляда души, това са хиляда гърла и трябва и после закуска, обед, вечеря. Съборите бяха така. Не бяха само обед, да. Всичко. При затворени врата бе всеки събор, въпреки, че не можаха да го спрат, да забранят и осъществят плана си. Софиянци се движеха по-небрежно, а в Търново денонощно имаше стража на вратата. В.К.: Там се охраняваше. Е.А.: Там се охраняваше. И там не можеше да влезе външен човек, да го пуснат. А пък в София не можа така да стане, защото и не беше приспособено. В.К.: Нямаше ограда, няма нищо. Е.А.: Имаше външна ограда, целият Изгрев беше заграден. Влизаше се само от една врата от външния път и една врата отвътре. А всичкото друго беше и имаше даже една нива, изорана, през която минаваха, а до нея бяха палатките. В.К.: Значи охраната в София не можа да се осъществи както трябва. Е.А.: Не можа. Не можа да бъде така както в Търново, защото имаше много народ. После софиянци не са дисциплинирани. Хората от провинцията бяха много по-дисциплинирани от софиянците. Казвам го това със спокойна съвест. В.К.: Те са били тука непрекъснато край Учителя и нищо не научили. Е.А.: Е, казвам ти. Всеки си правеше както си разбира. Също всеки си правеше също, както разбира и както му изнася с онези, които ги заобикаляха на Изгрева. Получаваха се сблъсъци, които траяха години. Всичко беше както аз не искам и затова много болезнено съм прекарала аз това. Аз съм плакала 15 години. Ако искате, вярвайте. Толкова, защото, не искам да говоря защо. В.К.: Ясно, да. Труден път. Е.А.: Да. В.К.: А пък младите поколения сега ето виждате, минават едни, заминават другите. Е.А.: На младите се радвам. После Учителят ми каза веднъж, след като аз скъсах с това лице: „Сега като имаш тази опитност, ще помагаш на младите". И затова аз не мога да оставя човек да не го приема. Понеже Учителят ми е казал дословно това и се чувствам задължена затуй, че аз с тази си връзка така направих и неприятности на Учителя и се чувствам много задължена да се изправя с каквото мога. В.К.: Спомням си веднъж, може би преди 15-20 години вие бяхте ми казали: „Аз приемам всеки, защото не зная дали Бог не ми го изпраща". Е.А.: Да. В.К.: И аз викам, брей, виж какво нещо. Е.А.: Ама виж, защото, ама не, и това е така. И това е вярно. В.К.: Не знаеш кой ти го изпраща и защо. Е.А.: Да. В.К.: Може за работа, може за беля. Е.А.: Да. Не, когато дойде малко по-чужд човек, винаги съм нащрек. Винаги. И така организирам се, за да го приема както трябва. В.К.: Това е наистина много важно човек да се организира да приеме един човек както трябва. Това е много труден процес на възприятие. Е.А.: Е каквото и да е, труден, лесен, винаги съм се старала и ме е страх да постъпя другояче. В.К.: Правило ми е впечатление, че при вас идват много хора. Как издържате? Е.А.: Е, как издържам. Както сега. Вижте имам сила. Сила ми идва. Имам сила, казвам ви. Аз сега съм, виждате ли как мудно работя не съм това, което бях после може да си поохкам, но организирам така себе си, за да издържа да се свърши работата. Защото се чувствам много задължена пред Учителя, пред себе си, чувствам се много задължена за неприятностите, които съм Му създала с поведението си и затова искам, поне мъничко така да се отплатя. В.К.: Спомням си веднъж вие бяхте казали: „Братството никога не можа да ми прости тая връзка". Е.А.: Да. В.К.: Как успяхте да го превъзмогнете това нещо? Е.А.: Кое? В.К.: Това нещо, казахте ми веднъж, Братството не ми прости за тази връзка. Е.А.: Виж какво. В.К.: Как се изрази това нещо? В упреци или така в недомлъвки? Е.А.: В упреци не, клюкарите са ме клюкарствали, но никой не си е позволявал да ми каже нещо. Защото Учителят, още първите години, когато направих тая връзка още 1926 год. ми каза да се разделя. Аз направих опит, но такава привързаност почувствах, почувствах като че ли ще ми извадят сърцето. Разбирате ли? Аз много обикнах тоя човек, защо, калпазанин, всичко каквото могат да му препишат, могат да му препишат, аз не го извинявам, той си върви по своя път, аз по своя си ще вървя, но не искам на Учителя да се хвърля кал заради мене. В.К.: Да, създали сте една такава неприятност на Учителя. Е.А.: Да, създадох Му, щото. А, това исках да ти кажа. Те решават мен да ме изгонят от Братството. Когато това научих много ме заболя. Защо ще ме гонят? Ако гонят трябва и него да гонят. В.К.: Първо него трябва да гонят. Е.А.: Не, хайде да не е първо. Защо само мене ме гонят? В.К.: Него не смеят. Е.А.: Кой смее да му каже някой нещо на него? Той имаше уста и голяма сила. В.К.: Той е имал не само уста, но и сили. Да, не само уста. Е.А.: Да, да и, не той имаше и други възможности, да прави бели. В.К.: Ха, затуй никой не е смеел. Е.А.: Аз казвала ли съм ви, че той два пъти дойде при мене с астралното си тяло? В.К.: Да, казахте ми веднъж, че е идвал. Това мисля, че го записахме. Е.А.: Да. В.К.: Ами така е всеки минава един житейски път, върви. Е.А.: Ами сега. В.К.: Важното е, че вие издържахте доста време и свършихте доста голяма работа и сега си я вършите. Е.А.: А каква работа. Не мога да кажа, че съм свършила. Вижте, нямам никакви претенции за себе си, защото се чувствам много виновна, че съм огорчавала Учителя с тази ми връзка. В.К.: То е така, но всеки прави грешки. Важно е да се коригирате, да се изправи. Е.А.: Е, Бог да ми помогне да се коригирам, после вижте какво, колко години има откакто той си отиде. В.К.: От 1944/45 год. до 1983 год. Е.А.: Ами да. Само колко години има откакто си е отишъл. В.К.: 42 години, човешки години, равняващи се на две човешки поколения. Е.А.: Издържливи сме. Но трябваше да учим онези, които ще поемат от нас щафетата на Словото и да го прехвърлят в следващото хилядолетие. Вие ще дочакате 2000 година и десетки години след това. В.К.: Не само да дочакаш, но и да свършиш работа и да я предадеш довършена и завършена. Е.А.: Постарах се. Дешифрирах всички останали беседи и ги предадох. Сега предавам на теб моите спомени, размишления. Това е равносметката на един човешки живот. В.К.: Аз съм изповедникът. И изпълнителят на завещанието - да се прехвърлят нещата за следващото поколение. Е.А.: Дано Бог ти помага и Учителят те пази. В.К.: Ще се срещнем в следващата епоха. Но много държа като се срещнем да ти кажа: „Спомняш ли си нашето прераждане при българите по времето на Школата на Учителя Беинса Дуно, че онова, което обещах го изпълних без остатък?" Е.А.: Амин. Тъй да бъде във веки веков.
