В.К.: Сега чета от бележките друг случай. На два пъти Учителят изпя „Отче наш". Тогава нямаше кой да я запише. Беше един мотив, една молитва към Бога. Кога беше това нещо? Какъв беше случаят? Е.А.: Абе дойдохме един път на клас и говореше по някакъв въпрос. Стана въпрос за „Добрата молитва" в течение на говора на Учителя, защото ние не водехме разговор. Той държеше беседа и говореше. И вдъхнови се и каза: „Ще ви изпея „Отче наш""- и я изпя от край до край. В.К.: Нямаше кой да я запише. Е.А.: Нямаше кой да я запише, нямаше магнетофони. В.К.: След това друг път пял ли я е? Е.А.: Още един път го направи пак на клас. В.К.: И какво представляваше тази песен като мелодия? Е.А.: Е малко приличаше така като на църковни мотиви, както е в „Отче наш", както я пеят в църквата, някои други мотиви бяха, не мога да ти кажа. Аз нямам музикално образование никак и съм сиромашка в музиката. В.К.: А иначе като усещане? Е.А.: Беше нещо много приятно. Нещо така пълнеше ми душата на мене. Така и сега имам спомен, че Учителят е изпял молитвата без да имам така нещо, да кажа повече. Но спомен за мелодията, за начина по който я изпя за това вдъхновено нещо, което и аз преживях. В.К.: Сега тия неща са спомен вече. В.К.: Когато Учителят изпя „Странник съм в този свят". Ами за тази песен. Е.А.: Бяхме на Бивака. Учителят беше седнал, така мисля, където си седеше към камъка. Нали имаше един камък, на който сядаше. И приказваше с приятелите и така, когато започна да пее, ние всички се приближихме да Го слушаме. Учителят пее. И изпя песента с такава дълбочина и чувство, с такова нещо, че разбираш ли, аз лично бях изтръпнала от напрежение. Не мога да кажа защо, но такова напрежение усетих от Учителя вътрешно, за да изрази, че е самотен, че няма никой, че не Го разбират, че почувствах една скръб за Учителя, една бедност за нас. В.К.: На тази песен е записан само текста. Е.А.: А, не мелодия има. Записана е. В.К.: Записана е. Аз също съм сиромах, не съм музикант. Е.А.: Виж, записана е. Аз песните си ги знам, тези които сме си ги пяли в клас, но иначе не можех да се науча да свиря на интрумент. Имам друга служба - да стенографирам. В.К.: Ние говорихме за песента „Странник съм в този свят". Е.А.: За песента. В.К.: Значи тази песен е записана? Е.А.: Записана е, да и я знаят приятелите, научиха я и мнозина я знаят.
В.К.: Чета: На Рила, обикновено към 4-5 часа след обед пиехме чай. Учителят идваше при нас, говореше с нас стенографките. Кога Той идваше? Е.А.: Учителят в тази година 1936 год., когато го удариха, ние бяхме на една площадка, на една плоскост с Него. Савка имаше една палатка близо до Учителя. А аз и Паша бяхме в моята палатка, заедно двете. Две легла имахме двете и бяхме заедно двете. Нямаше други хора при нас, тази година, защото Учителят не беше добре, имаше нужда от грижи. И Той прие това положение и аз в това време се грижех за храната на Учителя, готвех, приготовлявах всичко. Така се нареди, защото Савка не беше много сръчна, Паша - нали милата не беше добре. После аз бях здраво момиче, можех да правя много работи и затова го правех. Естествено, пък ми е било мило. Сега за мене Учителят не беше кой да е и затова. В.К.: Това бе в 1936 год. А иначе през другите години? Е.А.: След това Той се качи горе на по-високото, където е сега палатката My. В.К.: Обикновено към 4-5 часа Учителят пиеше чай. Е.А.: И в София пиеше чай. В.К.: Какъв чай пиеше? Е.А.: Китайски, английски. Хубави чайове пиеше. В.К.: По колко чая пиеше? Е.А.: Вечер не. Когато пиеше чай след обед, чай пиеше. Защото обядвал е и нали човек има нужда след това да поеме. В.К.: Сега този чай Той ли си го правеше или Му го поднасяха? Е.А.: Е виж на Рила поднасяхме го. А пък в София, Той си вареше чая. В.К.: Сега те Му донасяха приятелите чай от чужбина. Е.А.: Даже някога е казвал на приятели, които Му са близки, на които може да каже: „Пък вземете един хубав чай. Донесете един хубав чай". В.К.: Той сутрин какво закусваше? Е.А.: Сутрин закусваше най-често хляб, сирене или с кашкавал. Масло не съм Го видяла много да яде. Намазвал е, мазал е с масло. В.К.: Ядеше ли много? Е.А.: А-а не, никак. Много, много умерено ядеше, бавно ядеше и сладко ядеше. Разбираш ли? Така ядеше, като човек, който е гладен. Това ми е правило впечатление, че Той ядеше с Любов. Така, виждаш един човек, който яде така със сладост. Със сладост яде. В.К.: Това е сутрин. На обед? Е.А.: На обед - супа. Вечер беше от това. В.К.: Вечер, Той ли си правеше вечерята? Или Му поднасяха? Вечерно време как ставаше? Е.А.: Някога Му носеха. Много често Му носеха храни. Той не можеше да ги изяде и ги раздаваше. И Той веднъж пред мене каза: „Учителю, Учителю, ама Учителят не може да яде много".
В.К.: Друг случай чета. Асен Арнаудов е четял на Учителя любовните си писма. Е как така? Е.А.: Има братя, които Учителя взимаха като баща. Доверяваха се на Учителя и Му четяха писмата си. В.К.: Учителят какво, слуша. Е.А.: Ами слуша и им даваше съвети. Ама те не загазваха тогава. Щото Той ще им каже такъв съвет. Асен ще каже: „Учителю, ще доведа момичето, пък Ти от прозореца ще го видиш за да ми кажеш после за него". В.К.: Значи такива случаи има. Той два пъти се е женил Асен Арнаудов. Е.А.: Два пъти, да. В.К.: И два пъти не сполучил. Е.А.: Е, защото не е трябвало да се жени.
В.К.: Сега един друг случай, за нашия приятел Никола Антов. Антов ме удари пет пъти. Е.А.: Да. В.К.: Е, защо те би? Е.А.: Би ме с колец от палатка, на Изгрева, под къщата на Борис Николов. В.К.: Е, защо те бие, нещо беше говорила по негов адрес или нещо... Е.А.: Бях казала, той беше говорил за мене, че не знам какво, била съм не знам каква, пък аз казах: „Пък той ли ще ме критикува, който има две официални жени". И затова. Сега да си кажа правото. Точно. В.К.: И той чул сега, че има две официални жени. Е.А.: Не, защото официално имаше две жени. Една жена на Изгрева и една вкъщи. В.К.: Женен ли беше? Е.А.: За едната беше женен, а за другата, живееше с нея на Изгрева. В.К.: Големи работи стават на Изгрева. Значи две жени си има, една тука, една там. Е.А.: Да, бе брате. Не, понеже беше за мене говорил. Понеже нали имах тая връзка с Лулчев за тая връзка. Аз толкова данък съм платила, че поляната Учителят ми каза: „Кажи му на Лулчев да не се събират на поляната!" Много пъти ми е казвал, както ми каза за портретите. Много пъти ми е казал: „Кажи на Лулчев това, кажи на Лулчев онова". В.К.: Да не се събират. Е.А.: Да. В.К.: Значи беше недоволен? Е.А.: За несъбирането не ми казал, а да не се събират на братската поляна. А където искат другаде да се събират. Те се събираха в една къща, долу имаше една не полуструтена, но недовършена и там се събираха. В.К.: И колко години там караха? Е.А.: Ами доста години. В.К.: И какво беше отношението на другите приятели към тая група?. Е.А.: Отрицателно. В.К.: Значи гледаха, че Учителят търпи. Е.А.: Е търпи и те търпят. В.К.: А си идваха на Паневритмия, на всички неща. Е.А.: Идваха, да. Но Учителят не беше доволен от това, че в Неговата работа се месят, щото той взима Неговата работа. Той учи. В.К.: И Неговите хора. Е.А.: А и Неговите хора. От това не беше доволен Учителят. В.К.: След заминаването на Учителя имаш ли такива други опити? Е.А.: Не, нямаше. В.К.: В Школата да правят Школа. Е.А.: Не, нямаше. Е, имаше едни други така да си приказват, ама така както той го прави, не. Нямаше. Той го правеше малко така демонстративно. В.К.: Защо го правеше, да дразни Учителя или? Е.А.: Незнам. Не да дразни Учителя, но да се изяви, да се покаже, че е нещо. В.К.: Много трудна работа. Е.А.: Не, много ръбат човек беше. Ръбат. Така с много ръбове. Не е гладък. В.К.: Значи Вие от него знаехте, че има два дневника, един официален, а другият личен, за разговорите с Учителя. Който не се знае къде е. Преди години, когато излезе в списание „Отечество" част от дневника на Лулчев. Вие го четохте. И какво беше Вашето мнение по тоя въпрос? Като го четохте на времето? Помните ли? Е.А.: Абе имаше много неверни неща. Имаше пресилени работи, не беше така както аз го знам. В.К.: А той дали беше точен и верен с дневника му? Е.А.: А, това не мога да знам. В.К.: Защото по това време доста се говори по този дневник. Е.А.: Много, да. Сега на филм дневника излязъл. В.К.: Може да е излязъл, но аз не съм го виждал. Абе друго е интересно, че той си пише дневник. Заради този дневник си заминава, го осъждат. Е.А.: Да. В.К.: Пише си дневника, за този дневник го осъждат. Помня Невена Неделчева разправяше един случай. Отишла при Учителя и Учителят казал: „Той нали пишеше дневник, сега нека дневника да го спаси". И заради дневника му го осъждат. Кара-вара минаха 30-40 години, тия - комунистите му изкараха дневника, изфабрикуваха го. Интересно беше го написал, заради него го убиха, понеже разкриха връзките му с Царя и т.н. Но кара-вара 40 години го отпечатаха. Е.А.: Дневника му. В.К.: Да. Е.А.: Този, официалния, да. В.К.: За да се хвърли петно на Учителя. Е.А.: На Учителя, да. Ама виж сега, това е ударът срещу Учителя. В.К.: И след други 40 години пък, ако извадят другия дневник. Е.А.: И той няма да е такъв. Не знам сега. Не го знам. Трябва да ти кажа многолик човек беше. Аз не мога да кажа.
В.К.: Сега вашият роман вие го приключихте, нали? Описахте ли подробностите такива каквито са. Е.А.: Е подробности много не съм описал, но съм описала всичко, което се отнасяше за нашите отношения. Всичко описах, защото не искам да лъжа. И Учителят ми каза: „Нито ще прибавиш, нито ще отнемеш". Постарах се доколкото можах, да го направя така. В.К.: Аз имам една молба към вас. Молбата ми е следната. Аз още не съм ви чел дневника. Романът си е роман - пътят на две души си е път на две души. За тях не спорим, но цялата тая работа аз искам накрая да излезне, да не се опетни Учителят. Е.А.: И аз не искам. В.К.: И да се види къде е мястото на Учителя и къде е мястото на ученика, и къде е мястото на непослушанието на ученика. Тия три неща искам от вас. Искам от цялата тая работа тия три позиции, нали. Е.А.: Е може това да се види. В.К.: Значи така както сте го написали това може да се види. Е.А.: Ами ще се види разбира се. В.К.: Сега аз имам една молба, понеже ние с вас работим толкова години, аз искам да го прочета. Е.А.: Дневника? В.К.: За да ви запитам впоследствие за някои неща за допълнение, при положение, че разрешите. Е.А.: Е сигурно ще има въпроси да ми задавате. В.К.: Защото виждате така, аз съм най-в течение на тия неща, защото работиме по тия неща и толкова неща сте ми разказали, за да мога да ви запитам, нали, за да се доизяснят някои неща. Е.А.: Добре, за история. В.К.: Да, за история. Това нещо не е предназначено за това поколение. Е.А.: Аз съм си отчела моето отношение към себе си и моята грешка към Учителя, така, че не се страхувам от това. Грешила съм, толкоз. В.К.: Значи на тоя етап ние приключваме така. На следващият етап, нали ще можеме при положение, че вие ми връчите дневника и романа си, готов съм да прегледам, аз ще си отбележа по страници и след това ще ви запитам, за да могат да се изяснят някои неща. Е.А.:Добре, ще ти дам и дневника. Толкоз, да ти кажа правото не зачитам личността си като святост. Тая моя личност не можа да бъде ученическа. Каквото е било, било. В.К.: Сега друго нещо, което искам впоследствие да ми дадете е „Образът на Учителя" за да го прочета и сетне да направя някои запитвания, за да може да се доизяснят. Е.А.: Това ще го направя след това, защото много ми е натрупано. С туй момиче, което сега спи тук да мине цялата тази работа. И после ще съм вече сама. Защото при мен ще бъде всичко. В.К.: Така ли? Е.А.: Ами няма къде тя да спи и нощува при мен. В.К.: Боже Господи! И с това ли ви натовариха? Е.А.: Да, ами помоли ме. Няма къде да спи. В.К.: Няма къде да бъде прието това момиче, което идва от Италия на гости тук? Е. А.: Няма майка. Ами майка няма тя. Майка й е невъзможна. В.К.: Добре де, тя няма ли къде да го покани там? Е.А.: Е там има едно таванско помещение, където е. При баща й не може. Той баща й и услужва сега, защото иска може би да й помогне, ако може да се ожени, ама въпросът е сложен. В.К.: Да. Е.А.: Не мога да й откажа, защото е въпрос за живот и любов, и брак. В.К.: Ясно, да. И вие сте се натоварили много. Е.А.: Е, товарят, който може носи. Не товарят, който не носи. В.К.: Добре, че на тоя етап ние приключихме. Е.А.: Добре, свършихме. В.К.: И да благодарим на Бога, че въпреки големите съпротивления, затруднения, нали приключихме. Е, това бяха неща от преди 20 години, които съм записал. Е.А.: Е, хубаво. Аз ценя това, че ти желаеш да възстановиш известни истини и да ги запазиш за Делото, не за друго. В.К.: Важното е, че на тоя етап ние приключихме. Чаках 20 години и най-накрая успяхме полека, полека. Остават сега другите неща, които вече са технически неща и които полека, полека ще ги оправим. Сега да си приготвя нещата, защото момичето вероятно пак ще дойде при вас. Е.А.: Не, тя ще дойде сега пак. В.К.:Тя чака аз да се махна. И като види, че минавам покрай тях, веднага ще дойде при теб.
