Ние бяхме на нивата и работехме. Дойде време за обед и изпратихме Кръстю Тюлешков да отиде в селото, за да вземе храната и да я донесе на полето. Качи се на коня, язди без седло и отиде в селото. Там бяха направили една чорба и я сложили в менче. Кръстю държи с едната си ръка менчето, а с другата торбата с хляб и язди. Идва към нас. А ние чакаме - обяд е и сме прегладнели чак дори от работа и от немотията. Добре, но Кръстю минава покрай една джанка и много му се преяждат джанки. Не иска да слезе от коня, спуска той менчето с ръка и го поставя на крака си и от там го поставя долу на земята. Стъпва на коня след това и оттам се прехвърля на джанката и яде джанки. По едно време като поглежда долу какво да види. Гледа две прасета си пъхнали зурлите в менчето и здравата грухтят и лапат чорбата. Скача той от дървото, прогонва ги, но чорбата останала по-малко от половината. Ами сега, какво ще ни каже? Поглежда на страни и търси коня, а той забегнал в нивата и яде от житото. Ако го видят селяните ще го пребият. Отива при коня, но той не се дава да го хванат, хвърля чифтета и пръхти, услажда му се пшеницата. Чуди се какво да прави. След дълга борба успява да хване поводите на коня и да го извлече от нивата. Накрая намира менчето и тръгва към примрелите от глад комунари. Върви пеша, коня не дава да му се качи, хвърля чифтета. Кон води, пеша ходи. Дойде късно след обед и то с наполовина чорба. Сърдихме се, скарахме се, но това бе положението. Гладът си беше постоянен спътник при нас. Та комуната е трудно нещо, за нея трябват израснали хора и оформени характери и будно съзнание. Но такова нещо там нямаше и затова тя се провали. Остана опита. А той е ценен за онези, които искат да правят комуни.
